Телесното наказание
Знаете ли, че от 2000 г. да напляскаш детето си е криминално деяние по българското законодателство? Аз не го знаех до съвсем неотдавна.
В момента текат няколко международни кампании за забрана на телесното наказание по цял свят (виж и тук, а също и тук), само че в България не съм чувала да се говори особено по въпроса. На мен ми се струва, че шамарената педагогика е дълбоко насадена в нашата култура, лично съм виждала майки да ошамарват 2-3-годишни деца на публично място или да разказват без притеснение, че го правят у дома. Затова реших да направя анкета в бг-мама, за да проуча колко от нас го смятат за нормално. До момента, в който пиша това, са ми отговорили 237 души, на които благодаря за откровеността.
1. Не, никога не съм удрял/а, не одобрявам - 21 души (8,9%).
2. Не одобрявам, но съм удрял/а инцидентно в моменти на афект - 124 (52,3%).
3. Удрял/а съм еднократно при постъпки с особено сериозни последствия, смятам че има възпитателен ефект - 57 (24%).
4. Шамаросвам, когато думите не помагат. И мен са ме шамарили и съм станал/а човек, какво толкова - 35 (14,8%)
Анкетата все още е активна, можете да видите по-подробни мнения на някои от отговорилите.
Оказа се, че над 60% от анкетираните не одобряват шамарите и не ги признават като педагогическо средство. Само 17% от тях обаче успяват да запазят спокойствие в напечена ситуация и да не изневерят на убежденията си. Доста изненадващо беше за мен и че почти 40% смятат боя за възпитателен, като повечето от половината от тях го прилагат редовно. В крайна сметка едва мизерните 8,9 % се придължат към закона и децата им не са изложени на шамари. И понеже и моите деца са сред тези, няма как да не ми стане леко страшно какво ги очаква, когато излязат от къщи и попаднат в група от връстници, от които 91,1% са удряни у дома.
Защото да удариш едно дете означава не само да му причиниш болка и да накърниш достойнството му. Телесното наказание утвърждава в очите на детето правото на силния и го учи, че насилието е оправдано средство за постигане на целите. За удряното дете светът се разделя на бити и биещи и то започва да се стреми да попадне някак си в категорията на биещите. То се научава да уважава, макар и от страх, по-силните и да тържествува над слабите и безпомощните.
Вярно е, че такова възпитание, базирано на страха, може да изглежда донякъде успешно, но макар в краткосрочен план да предотвратява определено нежелано поведение, неговият успех е заблуда. Проблемът е, че дори възпитаният чрез страх човек никога да не нарушава нормите, той едва ли ще осъзнае тяхният истински смисъл. А нали все пак крайната ни цел не е толкова да насаждаме послушание и подчинение на някакви норми, колкото да създаваме личности, които нямат нужда да ги нарушават, дори когато никой не може да ги накаже за това. Авторитарният родителски стил, традиционен за България, се отразява в доста грозни явления в обществото, като се започне от насилието сред децата и се стигне до тоталната гражданска незаангажираност.
Наскоро моя приятелка, живееща в Дания, ми разказа как подарила на сина си, наполовина датчанин, DVD с любими български филми за деца от типа на “Войната на таралежите”, “С деца на море”, “Изпити по никое време” и подобни. Момченцето доста се потресло, защото в тези филми, които смятаме за култови, шамарите играят като нещо съвсем в реда на нещата и така се говори за тях, дори си спомням изненаданата хвалба на един от героите: “Мен обаче не ме биха.”
Явно такава е шамарената култура, на която и ние, днешните родители, сме продукт. А със сигурност е много по-трудно да се въздържиш и да не посегнеш да удариш в момент на афект, ако ти самият си бил удрян в детството и си израснал в общество толериращо телесното наказание. Това обаче не означава, че можем да бъдем снизходителни към себе си. Ако ви напъне да плеснете детето, по-добре си спомнете болката и обидата, които сте изпитвали, когато вас са ви удряли. И как си обещавахте тогава, че никога, ама никога няма да се държите по този начин като големи. Не предавайте детето в себе си, не предавайте и своите деца, не бийте! Не само е грозно и срамно, но и незаконно.
Тук може да прочетете повече за българските закони и ратифицирани от България международни документи, които уреждат въпроса с шамарите.
Написано в грижа и възпитание, обществото |26 отговора to “Телесното наказание”
Напиши коментар
Боят е просто начин да се справиш с детето си, чието възпитание си изпуснал отдавна.
Аз съм трърдо против шамарите. Може би това, че родителите ми не ги използваха като метод при моето възпитание, е изиграло роля. А откакто станах мама, развих крайна непоносимост към родители, биещи децата си. За съжаление в градинките и парковете (където напоследък прекарвам доста време) често може да се види “възпитателна сцена”. При последните две, на които станах свидетел, едно тригодишно хлапе изяде шамарите, защото не седеше мирно до майка си, която пиеше кафе с приятелка, а искаше да отиде на люлката (буквални на 2 метра от масата, на която беше майка му). Другият случай- едно 2-3 годишно момченце се спъна и падна по средата на булеварда. И това беше причина да изяде шамарите. Аз останах втрещена-първо, малко или много, детето се удари и се изплаши. А на всичкото отгоре беше и шамаросано от майка си. Стана ми тъжно, направо ми идваше да отида и да го накърмя. Сигурно ще прозвучи доста странно на некърмилите, но знам, че кърмачките (или поне част от тях) знаят какво имам предвид.
Longalon, един от интересните и повтарящи се коментари от майки по анкетата в бг-мама беше, че колкото по-малки са им били децата, толкова повече са ги шамарили. Според мен на родителите общуващи постоянно с някакви много малки и беззащитни деца просто им падат на моменти някои бариери в поведението и им излизат на повърхността разни подтиснати доста грозни неща. В смисъл че като се ядосаш на съседите няма да ги набиеш със сигурност. Но детето, те си мислят че то нищо не разбира, няма да помни, не може да говори и да разкаже какво си му направил, беззащитно е и просто като ти избие балансът, много лесно е да си изпуснеш парата върху него. Моя приятелка с много по-малка сестра ми е разказвала, че никога не е виждала майка си така да крещи, както на сестра й, и просто не е можела да я познае. Тъй че съгласна съм с теб, че не е читав метод за възпитание, но едва ли се проявява непременно чак след като са изпуснати нещата. До голяма степен въпросът е доколко го приемаш за допустимо или не. Затова криминализирането му може да привлече вниманието и да накара хората да се замислят за отношението си към шамаренето. Защото това не са непременно някакви ужасни родители, които съзнателно си малтретират децата - просто са попили търпимост към “биенето”, както го нарича моят син.
От друга страна в различните общества родителите имат различна поносимост към прояви на неподчинение. Според мен повечето от нас са възпитавани доста авторитарно и като родители имаме къс фитил и се вбесяваме от съвсем дребни и маловажни неподчинения, особено ако ни се поднесат в момент на уязвимост. Знам, че е генерализация, но наистина има такива количествени изследвания - например между биенето в Швеция и в Канада. В Канада родителите приемат неподчинението много по лично отколкото шведите и съответно шамарят много повече. Но в България нищо чудно да е дори още по зле.
Много ми е смешно като ми кажат “и мен са ме били и съм станал човек”.
Чунким знае какво е щяло да излезе от него, ако не го бяха били.
Твърдо против шамаренето, дори и при “ама той е на 2 и нищо не разбира и иска да бръкне в контакта по 25 пъти на ден”. Ти си му родител, ти си отговорен за него, измисли как да го предпазиш без да го унижаваш. Скрий контакта примерно!
Винаги съм била против посягането към малко дете,изобщо боят не разрешава, а задълбочава проблемите. Била съм убедена, че никога даже няма да кресна срещу детето си. Обаче си признавам, че малкият съм го шамаросвала през устата, по дупето и т.н. Знам, че е неправилно в момента, в който го правя осъзнавам, че правя грешка и въпреки това го плясвам. В един момент ми писва от обяснения и може би съм прекалила с тях защото вече не ме и чува. В момента е на две години и единадесет месеца, всичко се прави наобратно абсолютно съзнателно. Знам, че е период, но малката бебка ме изнервя безкрайно. (сестра му). Не се оправдавам. Греша много. Биенето на шамарчета е заради майката. Не да превъзпита детето, а да излее насъбраната нервност върху някой. Тоест говорим за абсолютен психичен проблем на майката. НИКОГА не са ме удряли нито моите родители, нито някой друг. Боря се със себе си. Нямам представа от къде и защо идва тази агресия.
2. Не одобрявам, но съм удрял/а инцидентно в моменти на афект - 124 (52,3%).
3. Удрял/а съм еднократно при постъпки с особено сериозни последствия, смятам че има възпитателен ефект - 57 (24%).
Това са моите отговори. Не, не одобрявам шамаренето като метод на възпитание - в смисъл, слушай ме или ще те набия, ако не направиш едикаквоси, ще те набия, и т.н.
Но - пляскала съм и вероятно ще пляскам, когато ми се налага. И докато, естествено, съжалявам за пляскане в момент на афект - и се извинявам после, съответно, защото не съм права - то смятам, че от пляскане с възпитателна цел (да не се бърка с бой за добър ден) може да има полза.
Примерно - обяснил си около 100 пъти защо не се бяга далеч от родителите в парка, защо не бива децата да се отдалечават, за различните опасности, които дебнат в дадения случай. Гониш и пак обясняваш, един, два, три, пет пъти. А в един момент, след поредното предупреждение ‘не отивай, където не ме виждаш’, диването ти си вдига чукалата за секунда и изчезва на другия край на мястото, където няма нито един познат възрастен, до него минава оживена улица и определено не те вижда. И следва профилактично пляскане (защото обичайното наказание - без нещо приятно и любимо - вече не е дало ефект за такава простъпка).
Гореописаното беше последното пляскане на детето, в случая. Даде ефект.
За обобщение: аз съм от поколението, което е пляскано по принцип за всичко. Станах човек, разбира се. Въпреки това, не смятам, че боят може да служи като основен метод на възпитание, макар че не всички редовно пляскани стават нечовеци. Не е това начинът просто. Но не отричам ползата от възпитателното пляскане, когато има нужда от такова.
Zasega ni se struwa, che problemyt e wyw fizicheskoto nasilie. Otnowo gonim “malkata riba”, ili pone w nai-dobria sluchai, gonim samo chast ot ribata. Ideiata e, che kakto ima fizichesko nasilie, taka ima i psihichesko. Syshto taka ima i drugo iawlenie, koeto syshto bi moglo da se swede w grupata na nasilieto, t.e. kogato roditelite sa nehaini i ne dawat dostatychno shansowe na decata si da se razwiat dobre w obshtestwoto.
Naprimer, koe ot trite e nai-loshoto neshto, koeto edin roditel moje da naprawi, kogato deteto mu e naprawilo niakakwa greshka: 1. da zabie na deteto si shamar, 2. da go nareche s niakakwa losha duma, 3. da wdigne ryce i da ne kajesh nishto ?
Pri 1. deteto poluchawa nisko samochuwstwie, unijawa se, i se opitwa da uniji niakoi okolo sebe si, ot koeto se poluchawa werijna reakcia za sledwashtote 70-tina godini, chrez fizichesko nasilie
Pri 2. deteto pak poluchawa nisko samochuwstwie, unijawa se, i se opitwa da uniji niakoi okolo sebe si, ot koeto se poluchawa werijna reakcia za sledwashtote 70-tina godini, samo che chrez psihologichen teror
Pri 3. deteto ne poluchawa shansa da se pouchi ot greshkata si, i ima goliama weroiatnost da ia dopuska sistematichno. Ewentualno, deteto izgrajda sobstwen mirogled, koito e poroden ot lipsata na wnimanie, i po swoeobrazen egocentrichen nachin otricha, naprimer, syshtestwuwaneto na chujdo mnenie, za sledwashtite 70 godini.
Ne moga da propusna wyzmojnostta da go kaja: tehnicheskiat progres w minalite 100 godini e procyftial hiliadokratno w srawnenie s progresa na mejduchoweshkite otnoshenia za syshtia period.
И аз имах абсолютно същото преживяване като твоята приятелка, само че с една архивна книжка за Незнайко преведена на английски, старо издание. Но аз се червих доста повече, защото я носих на приятелско детенце и държах аз да му я чета. Занесох я още като я взех от библиотеката, преди дори да я зачета самата аз и когато Незнайко и приятели почнаха да се шамаросват ми идеше да потъна в дън земя.
Не ме учудва, че при такава култура на шамарите и в училище цари законът на джунглата…
Ама не сте ли чували: “Бий дупЕнце, да не биеш дупИще!” :-О
А между другото, нещо което пропуснах да напиша в текста, едно време в детската градина и в училище телесното наказание си беше нещо съвсем обичайно. Може и да не са ви били у вас, но ако сте ходили на градина е много вероятно да са ви дърпали ушите примерно.
Мен веднъж ме вдигна учителката за опашката (за прическа от две опашки става въпрос), защото шушуках, вместо да спя следобед. Като имате предвид, че съм била едно от най-примерните хлапета, смятайте какво е било при останалите. И това нещо адски болеше, а и щом го помня, значи е имало сериозно отражение в душата ми.
На някои по-палави момченца нон-стоп им теглеха и извиваха ушите брутално пред всички за назидание и те ревяха. Но така само ми ставаха по-симпатични на мен, чувствах се солидарна с тях срещу възрастните и в градината винаги съм искала да се оженя за стигматизраните като най-големи “калпазани”. Двайсет години по-късно един от тези мои гаджета от детската градина научих че е в затвора за побой. За другите нямам данни.
Вие помните ли как беше при вас?
Дърпаха уши, да. Не помня да са дърпали моите, но заплахи имаше най-редовно. Ако не си го изядеш, ще ти го сипя във врата, примерно. Караха ни да искаме разрешение за тоалетна, не ни давах да ходим до тоалетна по време на следобедния сън. Абе много смахната педагогика беше.
Като студентка имах удоволствието да стажувам в прогресивна детска градина в САЩ. Е падаше ми ченето непрестанно от методите им. Нямам време да разказвам, но насилие и заплахи и унижение на децата нямаше.
Много полезна тема си започнала. Щеше да е съвсем ефектно, ако я беше пуснала (заедно с анкетата) около 1. Юни.
Аз тържествено обещавам, че отсега нататък няма да ступвам Мина! Абсолютно съм сериозна! Кой ще се присъедини към мен? Било каквото било. Да теглим чертата!
(Това ступване се дължи на преумора от моя страна. Случва се, когато Мини издевателства над бебето, но тя всъщност обича бебето, само игрите и са непохватни).
Мен са ме удряли по веднъж майка ми, баща ми и дядо ми. Но като се има предвид какъв звяр бях, на какъв психо терор ги подлагах - те са герои! Просто ме оставяха да псотигам всичко с истерии и малко ме вкараха в графа N.3 на Bob.
Извън боя, понякога си мисля, че се опитвам на ПРЕЧУПЯ Мина. Когато категорично забранявам нещо, което тя силно желае. Барби, примерно. Добре, де, не Барби, а да се плацика в легена за н-ти път, когато аз имам други планове (всъщност свързани с благото на децата, не с моето собствено). Та, тя настоява, истерясва, аз забранявам, обяснявам, отлагам, обещавам наказание (размисъл в коридора)…но имам тъпото чувство, че я ПРЕЧУПВАМ така…
И аз си спомням, че в детската градина имаше дърпане на уши. Аз бях едно от примерните деца, но един път и аз отнесох шамар по дупето, защото тичах около столчетата, когато се предполагаше, че трябва да се събличам за следобеден сън. Не знам какъв разговор е последвал след като съм казала на майка ми и баща ми. Само помня, че въпросната учителка дойде в събота да се извинява у нас. А аз като разбрах, че тя звъни на вратата и се скрих под леглото.
Защо ме би:
1. Дядо ми. Казах му новата дума, която бях научила “кукуруз”, а той помисли, че му казвам друго. Бях на 8г.
2.Майка ми. Хвана ме че чета по нощите, като включвам в контакта 2 оголени жици, при което хвърчаха искри.15г.(?)
3.Баща ми. Блъсна ме, защото отказах да споделя с брат ми колекцията ми списание “Математика”. Майка ми ме улови и му се скара. 13-14г.
4.Учител по трудово обучение. Не помня да имаше причина чак за теглене за опашките. Мода? 13г.
Извън тази тема (но пък е нужна и такава тема)- в гимназията ставах обект на по-друго насилие от страна на учителите.
Примерно, имаме 2 часа френски. В началото на втория час мосюто заявява на всеослушание: “Леле, кога си пусна тази бримка на чорапогащника? Предишния час я нямаше!” 15г.
gorgonbg,
За пречупването и аз имам подобно чувство, то въобще ситуацията е силно подобна, като се има предвид че и двете сме с по две малки хлапета. Аз не ступвам, но пращам Жоро в стаята му, което е съпроводено със силни протести и плач и понякога се налага практически да го занеса дотам, защото сам не иска да отиде. Въпреки това смятам, че е важно детето да знае, че определени неща не са позволени и че ние ще отстояваме последователно тези правила. Защото децата отвреме-навреме проверяват дали границите все така важат.
Също много се старая да не му се ядосвам за дребни неща, а да оставя сериозните реакции от моя страна за наистина важните неща, за които вече сме говорили и той знае добре, че не са позволени.
Опитвам се и да не звуча заклеймяващо, когато изразявам недоволство от някоя негова постъпка, в смисъл да осъждам поведението, а не самото дете. Това последното е адски трудно, поради навиците от семействата, в които ние сме расли, но се учим. А иначе да се показва гняв е ок, само не трябва да е страшно, нали и тях се опитваме да ги учим да изразяват гнева си с думи, а не с блъскане и викане.
На думи звучи супер, ама в ежедневието е мнооого трудно. Защото Жоро е страстно дете, обижда ни се като го наказваме, много настоява в желанията си за неща, които не винаги можем или искаме да предоставим. И на мен понякога ми е тъпо, че именно аз трябва да съм инструментът, чрез който той да изпита някои ограничения, налагани от света наоколо, ама няма как, на никой друг не бих се доверила в тази тънка работа, защото аз поне го обичам безгранично.
Яна,
Толкова би било интересно да поразкажеш нещо за тази детска градина, ако някога ти остане време. А има ли нещо, което мога да прочета?
Тук основното, което ми прави впечатление, е голямото уважение към всяко дете и това, че забрани има, но не ги насилват за нищо. “Du behöver inte” е нещо като “You don’t have to” и често се чува в детската градина. Вие казвате ли “Не си длъжен, ако не искаш?” Мисля си, че това помага да не бъдем налагащи се брутално родителски авторитети, а да дадем свобода, за да може когато наистина трябва да бъдем твърди за нещо важно, то да направи впечатление. А пък свободата значи отговорност.
Ами първо ми падна ченето, защото в моята група деца на около 2 години си разтребваха сами чинийките като ги носеха в един леген поставен ниско на земята. При пиключване на хапването, учителките започваха да припяват clean up, clean up, като песничка и децата сами си знаеха. Който не си занесе чинията, получава учтиво напомняне, може и потретване. Ако остане някоя чиния, учителките разтребват, без коментар или крясъци или обвинения към детето.
Нещата, които не подлежаха на обсъждане, бяха включни в рутината на градината. Децата си знаеха какво се прави и кога, а следващата дейност се съобщаваше, без да се питат децата “искаш ли?”. И никой не им натрисаше нещо си да правят за ей така или за кефа на учителката.
Направи ми впечатление, че по време на хранене, когато децата примерно ядат кракерите и подбутват краставиците, учителките периодично предлагаха краставиците, без “да си го изядеш, ей!”. Кой колкото изял, но трета порция се отказваше с усмивка и “Няма повече!
При правене на пакости и очевидно предизвикване, учителките обикновено обясняваха няколко пъти, че така не бива, защото еди какво си. Ако детето продължи да си прави неговото си и да се хили ехидно, отиваха и го спираха/пренасяха/сваляха сами с още едно обяснение защо така не бива, без крясъци.
Целият център беше направено за употреба на деца, именно за да се избягват проблеми от сорта на “не пипай, ще го бутнеш”. Нямаше нищо за бутане, чупене и т.н.
Айде, трябва да се бачка.
Благодаря, много интересно.
В бг-мама се е появила и още една подобна тема - Какво ще направите, ако някой удари детето ви? Почти всички отговорили нямат нищо против, стига удрящият да не е чужд човек, а близък роднина. Или пък не им е приятно бабата да удря, но им неудобно да повдигнат въпроса. Не мога да повярвам!
Преди време в отчетния ни форум беше повдигнат (неволно от мене) въпросът за боя в детските градини и яслите.
Изненадах се колко майки го одобряват или оправдават. Например имаше оправдание, че заплатите на лелките и детските учителки в България били ниски, а претенциите на родителите големи.
Мене лично като жертва на такова насилие, това много ме възмути, за мене нищо не може да оправдае насилието над дете, което не може да се защити.
Надявам се скоро в БГ това да престане да бъде нормално.
В градината никога не са ме били или ушедърпали. Нито имам спомен това да се е случвало на някой друг.
И сега детето не съобщава за такова нещо в градината. Веднъж само каза за една ‘чужда’ госпожа (на друга група явно), която я тупнала по дупето (очевидно съвсем леко). Тя беше обидена и изумена. В яслата имаше един инцидент с шамар, в бг-мамма бях писала тогава. Не се повтори. Тя забрави за около половин година.
По въпроса с пречупването:
На 6 подпалих без да искам списанията Бурда на майка ми (знаете каква ценност бяха). Само ги обгорих по ръба, но все пак - можеше къщата да запаля… После излъгах, че не съм аз и наговорих измислици. Майка ми разбра истината. Този път не ме би. Мълча ми ледено повече от два дена. Не мога да ви опиша колко плаках, съжалявах и се чувствах виновна и зле. Не помня почти нито един неин шамар (а не са малко), но това помня. Това ми беше най-ужасното наказание в цялото детство. Бих предпочела сто пъти да ме набие и да мине, отколкото това.
Вярно, да не говориш на детето си също е супер гадно, това си е психологически тормоз, но в моето иначе не особено емоционално интелигентно семейство това поне никога не сме го правили и мен сега хич не ме бива да се фръцна и нацупондря, и да искам не ми се получава.
А иначе - “подпалих без да искам списанията Бурда…” много ме развесели. Пироманка 6-годишна, явно интересни игри си си измисляла.
И аз съм шляпвала, когато моята доста палава и темпераментна дъщеря не иска по друг начин да чуе, а поведението й може да навреди на нея или околните. Няколко пъти съм получавала изумен поглед, но веднага говорим и обикновено се извиняваме една на друга (тя е на 2 и половина). По принцип не приемам боя, но не смятам, че шляпването по дупето или крачето няколко пъти годишно в моменти на афект може да причини травма.
Друго исках да споделя - не съм сигурна за връзката между агресията у децата и агресията на родителите спрямо тях. Според наблюденията ми децата посягат да разрешават спорове с удряне, хапане, блълскане и т.н. независимо от модела, който вземат от родителите или други възрастни наоколо. Виждала съм многократно такова поведение у деца, за които съм напълно сигурна, че не са удряни, нито пък са общували с други удряни деца, за да го изкопират (в това число и собственото ми дете). Това ме навежда на мисълта, че няма задължително връзка между агресията на детето и модела на поведение от родителя спрямо него самото. Ще ми е интересно да чуя и други впечатления.
Много интересна тема!
Върнах се във времето назад …
Помня един бой от баба ми, бях закъсняла да се прибера от плажа, тя ме намери и ме напляска … удари ме два пъти по дупето, това беше. Не ме заболя, обидата беше по-болезнена и притеснението от това, че съм я накарала да се тревожи. Бях на 8-9 години. В детската имаше дърпане на уши, шамари не помня. В редките случаи когато моето ухо е било червено пак ме е изгаряла обидата, не болката. Тогава се заричах, че НИКОГА НЯМА ДА ПРАВА ТАКА С МОИТЕ ДЕЦА! До сега дете не съм удряла, надявам се да имам силата да устоя и да не го направя никога.
И аз мога да кажа, НЕ са ме били, но станах човек … Баба ми винаги е намирала друг начин освен боя да ме възпре и обуздае, никога просто не и се налагаше да прибягва до насилие за да ме убеди или да се наложи за нещо. Без грам бой аз я гледах в устата какво говори, слушах с две уши и изпълнявах. Имах невероятен респект от нея и много я обичах. Опитвам се да върна времето и да си представя как го е постигнала, за да повторя примера даден ми от нея на моето дете, което ще се роди скоро.
Другото, което никога не съм правила и смятам, че също е от значение, че не съм наранявала животно. Насилието над животни ме е ужасявало от най-ранна възраст, убийстото, дърпане, рязане на крайници и всякакви други “детски забавленя” ме караха да рева и сънувам кошмари дни наред, “спасявах” какви ли не животни, котки, охльови, гущери, змии, дори и мишки, водейки ги у нас.
В заключение ще кажа, че не възприемам насилието като мярка за възпитание, дори и пошляпването. В съзнанието на детето това си е бой и унижение. По-важно е да намериш начина да го накараш да те чува когато му говориш. Това го казвам от позицията си на НЕбита и дано съм силна като баба си! Тя не е чела книги за възпитание и форуми, но се справи блестящо. Жалко, че вече не мога да я потърся за съвет….
Веднъж по време на следобедния сън в Детската градина “възпитателката” ми каза да се изпрзвя от леглото, на което се преструвах, че спя и ме напляска по дупето. Причината е, че не съм спял, а само съм се преструвал, лежейки със затворени очи. А на мен просто не ми се спеше и затова се преструвах, без да вдигам шум или да преча на другите.
Мен са ме били не веднъж и два пъти, не сериозно, но някой шамар, дърпане на ухо, но не помня нито един конкретен случай, нито това да е повлияло на желанието ми да спазвам правила. Отношението ми беше по скоро “следващият път ще направя същото, но ще гледам да не ме хванете”. Докато майка ми имаше и един друг подход, който до ден днешен съм запомнила. Когато отказвах да се подчинявам и проявявах ината си тя ми казваше че ми е обидена и няма да ми е приятел и изглеждаше сякаш наистина и е много болно от моето поведение. И въпреки, че нейното лошо настроение никога не продължава дълго и знаех, че дори и да не се извиня първа тя съвсем скоро ще ми проговори и пак ще е мила, защото просто не е човек, който може да се разсърди за дълго, аз не издържах и 20 минути и искрено се разкайвах, а и мислех как никога повече няма да правя неща, които карат мама да се чувства зле.
За възпитателните качества на шамарите не съм сигурен, но съм убеден, че един човек (не само мъж) трябва да може да се сбие, когато се наложи. Което е по-трудно и болезнено, ако първия ти сблъсък с груба физическа сила дойде в късния пубертер, примерно, когато вече си завършен пикльо и вместо да вкараш един в зъбите на тъпака, обидил гаджето ти, го поканиш на вегетарианско суши да обсъдите идеологическите си различия.
Страхът от болката често е по-силен от самата болка. Затова децата е добре да опознаят болката, за да не се страхуват толкова от нея.