Харесва ли ви да сте възрастни?
На мен поне не ми е необходимо да мисля дълго, за да отговоря на този въпрос. Да съм голяма ми харесва, защото имам свобода. Напоследък имам възможност да наблюдавам отблизо живота на децата, а и собствените ми спомени са все едно от вчера. Когато си дете, не само не решаваш самостоятелно къде да живееш, къде и кога да пътуваш и с какво да се занимаваш, но дори най-малкото ти ежедневно решение трябва да бъде одобрено от някой друг. Родителите решават какво ще ядеш, какви дрехи ще носиш, какви филми ще гледаш, кога ще спиш, кога можеш и кога не можеш да си купиш играчка или сладолед и още, и още. Джери Сайнфелд го описва много добре:
You know, I tell ya, I gotta say that I’m enjoying adulthood. For a lot of reasons. And, I’ll tell you reason number one: as an adult, if I want a cookie, I have a cookie, okay? I have three cookies or four cookies, or eleven cookies if I want. Many times I will intentionally ruin my entire appetite. Just ruin it. And then, I call my mother up right after to tell her that I did it. „Hello, Mom? yeah, I just ruined my entire appetite.. cookies.“ So what if you ruin.. See, because as an adult, we understand even if you ruin an appetite, there’s another appetite coming right behind it. There’s no danger in running out of appetites. I’ve got millions of them, I’ll ruin them whenever I want!
Моят отговор обаче много изненада 9-годишното съседско момиченце, което ми зададе въпроса. Тя каза, че аз съм първият възрастен, който отговаря по този начин. Нейните родители категорично предпочитали да са деца. Защото сега имали много задължения, напрежение, тревоги, налагало им се постоянно да работят и да правят още куп неща за детето си. Е, когато попитахме Иван, открихме още един възрастен, който не се оплаква от положението си.
И така, двамата се чудим защо толкова много възрастни постоянно разправят на децата си, че биха искали да са на тяхно място. Дали наистина повечето от нас са готови да се откажат от свободата на възрастния, само и само да се избавят и от отговорностите, които вървят с нея? Или просто сме склонни да мислим за детството по някакъв нереален романтично-носталгичен начин – като за идеалното време, в което още не сме имали неудовлетворени желания, спомени, тревоги, разочарования? Или гледаме собственото си детство през идеализацията на миналото и безпокойството от отминаването на времето?
Всички тези неща са ни много интересни и се опитваме да мислим за тях, докато вземаме малките и големи решения за живота на нашите деца. А как е при вас?
21 отговора to “Харесва ли ви да сте възрастни?”
Напиши коментар
Ami az lichno mnogo mi hareswa da sym kakto w momenta – kogato iskam da sym dete sym dete, i kogato iskam da sym wyzrasten sym wyzrasten. Hareswa mi natrupania prez godinite bagaj – jiteiskia opit, za koito sym zaplatil sam, i fakta, che kato edno staro kuche wse oshte moga da se naucha na niakoi now nomer.
Да не говорим, че в сравнение с пуберитета (той част от детството ли се води?) сега живота е просто цвете – усещам се много по-уравновесена, независима, самоуверена. И не трябва да пиша домашни;)
Що се отнася до романтичната страна на детските години – най яко е да си „възрастен“ и да помниш детското усещане за света, да си съумял да запазиш любопитството си… Аз и досега обичам (и чета) приказки и детски стихчета, и виждам фигурки в облаците и се дивя да пускам самолетче да лети навънка и т.н…. То не всичко е отговорности и зор:)
По повод предпочитанията за завръщане в детството винаги ми е правело впечатление, че хората, които най-често искат пак да са деца и които разправят за отговорностите и проблемите всъщност най-отдавна са забравили за детското в себе си.Вчера си говорехме с другия човек, с който споделям възрастността, колко беше хубаво да си играеш на къща като малък.Аз обаче имах супер проблем – не ми разрешаваха да ям в къщата, която съм си направила.Точно тези малки неща /макар че не знам дали примера, който дадох е най-подходящия/ които всяко дете чувства адски важни и които всеки възрастен може да прави, когато си поиска ме карат да се чувствам добре, че вече съм пораснала.Всички решения – от това да си купя къща до това да ям в нея зависят от мен
Точно така, желанията на детето не са по-малки от нашите. Обаче ние решаваме по наш критерий кое е важно и кое дреболия. А то се сблъсква с нас като препятствие по пътя към удовлетворяването на всяко свое желание. Естествено, много е важно някои неща да са забранени. Но гледам да го правя уважително. Да забранявам без да умаловажавам желанието. И искрено се кефя, че на мен не ми се налага да питам никой.
Ами на мен ми харесва да съм възрастна.
Харесваше ми да съм дете.
Надявам се, че и старините ми ще ми харесат.
Може да се дължи на кофти детство
ама не бих се върнала не 10-15, а дори и само година-две назад. Може да се дължи и на Луната в Козирог, дето колкото по-възрастен ставаш, толкова по-комфортно започва да се чувства в кожата си. И ми харесва не толкова заради свободата, а заради уталожените емоции (светът вече не се свършва по няколко пъти дневно), заради ясното съзнание, че каквото си го направя – такова ще е (то май е същото като онова, за което ти говориш)… заради някои неща, които съм намерила и знам, че каквото и да се случи, няма да ги изгубя… изобщо, заради някакво вътрешно спокойствие и уравновесеност и знанието, че мога да се защитя сама, ако се наложи…
Подозирам, че занапред ще ми захаресва още повече
Не искам да съм пак дете, не искам дасевръщам назад. Завиждам за много неща, за много неща искам да съм на мястото на малкото си невръстно синче. Но и на мен ми харесва да съм възрастен. Не заради свободата, тя е твърде условно понятие. Децата също са много свободни и при товаизключително щастливи същества… или поне така е обикновено.
Харесва ми най-вече да съм възрастен, в чиято душа все още живее едно усмихнато и лъчезарно дете! =)
И на мен ми е правило впечатление, както казва snusmumrik, че хората които са забравили детското в себе си, най-често искат да бъдат отново деца. Обяснявам си го с някакво идеализиране на миналото, в смисъл „имало е време, когато и аз съм бил щастлив и безгрижен, но е толкова отдавна, че не си го спомням“.
Като дете редовната фраза на възрастните, че детството и юношеството са най-щастливия период от живота на човека, ме докарваше до самоубийствено отчаяние. Аз съм родена с увреждане, поради което куцам и бях системно малтретирана от връстниците си. Ако това е най-щастливия период от живота ми, казвах си, другото хич не ща и да го виждам. Де да се беше намерил някой да ми обясни, че съвсем не е така…
Вместо това, майка ми редовно ме плашеше, че „като порастна, ще видя какво са истински проблеми“. Е, порастнах и видях. В сравнение с детството ми, да си възрастен е песен. Никoй не те бие и обижда, а ако го направи, можеш да го съдиш. Ако не ти харесва някъде, можеш просто да станеш и да си заминеш.
Възрастните, които превъзнасят вълшебния свят на детството, бих ги направила за един ден деца, да видят дали ще им хареса.
Ами аз пък съм от тези дето искат да се върнат назад във времето и отново да бъдат деца.НО пак в онова време,пак онези щуротии-да обираме още зелени сливите,да играя на стражари и апаши,да предаваме билки и бурканчета от кисело мляко и с парите да си купувам резлива боза в стъклена бутилка,да се катеря по дърветата,да лежа посред нощ в тревата и да гледам звездите,да скачам на ластик…..
Че кой ти пречи и сега да се катериш по дърветата, да лежиш в тревата посред нощ (на мен това ми е много по-лесно сега да го направя, отколкото като дете, щото едва ли биха ми позволили), да скачаш на ластик?
И ти трябва да го направиш, щом ти липсва.
Единствено бозата не можеш да си я купиш, но това не е защото си голяма, а просто защото вече не се продава. Може да си я направиш, де.
Между другото, един от аргументите на моето съседче, което не желае да порасне, беше, че възрастните не било „красиво“ да се катерят по дърветата. Аз я уверих, че са глупости и заедно се качихме да заредим хранилката за свраки, която през пролетта сложхме с Жоро на едно дърво в двора. Призна ме за много добра дървокатерачка
Btw сутринта си мислех нещо друго (малко в страни от Детството vs. Възрастните години“ – тук се спомена, че една от кофите страни на детските години е тормоза в училище. Факт. И мен ме спукваха от бъзици до 8ми клас, понеже бях с очила:) Спукваха от бъзици и всички останали, които с нещо бяха по-различни. За съжаление от училище не можеш да си тръгнеш просто така и за много, много деца се налага да изтърпят супер тормоз в продължение на години, който е много възможно да им нанесе непреодолими травми във възрастните им години, а някои им коства дори повече, уви.
Съвети от рода на „ти не им обръщай внимание и те няма да те закачат“ не само че не работят, но могат и да са опасни, защото според мен възпитават в избягване на проблемите, невъзможност за решаването им и насаждат в съзнанието на детето един траен пораженски модел.
Въпроса е как да се преодолее тормоза в училище да не се случва изобщо?
Понеже живеем в ужасно агресивно и нетолерантно общество, което създава малки агресивни и нетолерантни деца един ден (говоря за общия случай, естествено че не за никой от нас:))) ), не съм убедена доколко може да се разчита само на родителите да контролират поведението на децата си спрямо връстниците си.
Смятате ли, че училищното ръководство например трябва да покаже повече авторитет и да удари с юмрук по масата (метафорично, нали) и да вземе някакви ефективни мерки срещу това? От двете си племенници, които учат в Американския колеж знам, че за подигравки и разни видове тормоз директно изключват ученици без много да си поплюват. И това е наистина. Така че там никой никого не тормози (освен учителите – децата, но това си е правило;)
Вие как мислите?
Стела,
много интересен въпрос поставяш и е идея за бъдещ постинг. Знам, че в доста страни училищата имат програми против насилието. Наказанията не са най-доброто средство, а агресивните деца имат нужда да бъдат приобщени по някакъв начин. При нас, когато някое дете създава проблеми, посланието към него е „Ние не искаме да имаме нищо общо с теб.“, изключването е мярка от този тип. А всъщност децата с такива проблеми по-скоро имат нужда някой повече да се ангажира с тях. Някои училища в чужбина имат програми за шефство, при които всеки по-голям ученик си има по някой от малките класове, на когото да помага с всякакви проблеми в училище и училищната среда – така се възпитават и малките, и големите. Също съм чела, че по правило в по-малките училища, където има повече личен контакт между възрастни и деца и учителите и директора познават децата, има много по-малко насилие. Помага също да не се сменят всяка година учителите на децата, а да остават колкото може по-дълго време, за да има лична връзка.
Както и да е, по-нататък ще проуча още за anti-bullying програмите в училищата по света и ще напиша. Ама сигурно ще е есента, че се стягам за ваканция в България през август.
Разбира се.
Аз винаги съм гледала с голяма подозрителност обявеното желание на Пипи да си остане винаги дете. Иска, ама тя всъщност си е дете само номинално. Иначе има всички привилегии на възрастните. Не ходи на училище, живее сама, прави каквото си поиска, разполага с голямо количество пари… И аз на нейно място щях да искам да си остана дете
А пък мечтанията на шаблонната поезия за „златното безгрижно детство“ винаги са ме карали да настръхвам (от лошата поезия). Всъщост този топос не е социалистически, а кажи-речи от средновековни времена, един вид детството като територия на чистия дух, времето на невинността. Детството не е чак толкова безгрижно, я си го спомнете по-добре, мили възрастни, но истински, без премрежваща очите носталгия. В унисон с Denia, snusmumrik и компания, имам чувството, че възрастните, които прекомерно идеализират детството сами са травмирани от прехода към възрастството и заради това се стремят да се върнат към времето „преди“.
Василена,нищо не ми пречи да се катеря или да скачам на ластик.Просто живея в друго населено място,където няма детски площадки за децата ми,а дърветата са накичени с наилонови торбички.Няма я и онази луда детска компаня,която бяхме.
razmisli, и аз си мислех за Пипи. Има и други такива гротескни литературни образи, които доста добре показват колко е смешно да си вдетинен възрастен или дете-възрастен.
Пипи освен всичко е и най-силното момичен асвета, т.е. никой не може да я бие. Не ходи на у-ще и не знае таблицата за умножение и да пише, което ме караше да се отнасям снизходително към нея като дете. Всичко това е защото тя няма родители около себе си, няма кой да я възпитава. Друг такъв образ е Питър Пан – изоставеното от родителите си момче. Пак супер силен и със свръхестествени способности. Уенди накрая го предава и порасва, както сие редно, но винаги ще има нова Уенди, нали? Когато бях дете, Питър Пан ми се искаше да го погаля по главицата, някакви майчински инстинкти пораждаше и у мен, както у Уенди.
Какво да кажем за Карлсон? По всичко личи, че не е дете, поне по габарити, а какви ги върши!!! Живее на покрива, има перка, прави невъобразими бели! Дребосъчето чак го съжалявах, заради този чалнат приятел.
Има една подобна бабка – Шапокляк от „Крокодила Гена“. Тя е култова за баща ми, които е от този тип – възрастен-дете. Такъв тип родители карат децата преждевременно да остаряват…
И още: Възрастните, които искат да са деца, за да си играят явно не си дават сметка, че те и като възрастни си играят, но с други играчки. Щом си хомо сапиенс, начи си хомо луденс. Вярно, не се катерим по дърветата, но …блогираме! Това си е типична игра: на пръв поглед ненужна дейност, която ни помага по-добре да разберем реалността.
При децата играта е силно заспъпена, както знаем. Но и при възрастните -също! Не скачаме на ластик (често), но пък си имаме хобита.
Е, добре де, на мен ми е супер комфортно да съм възрастна, никога не съм искала да съм Пипи (но много съм искала да си запазя някои качества, които изглежда са „привилегия“ на децата – например непреднамереност, чистота на възприятията, яснота на духа), обаче страшно много харесвам цялата детска литература, която цитирате. Баща ми едно време знаеше Пипи наизуст и като рече малко да посъкрати и да кривне, ние тримата протестирахме в хор „ама тука не е така“.
Смятате ли, че тези книжки са в състояние да насадят у децата идеята, че детството е най-хубавото и най-ценно време от живота или все пак всичко е въпрос на личен пример?
Яна и аз я харесвам. Доста съм се забавлявала четейки за тези герои. И най-вече за Емил от Льонеберя!
А оценката, че детството е най-хубавото и ценно време съм я чувала от възрастните. Не мисля, че от тези книжки съм си вадила подобен извод. Много „вътре“ съм била в детството, не съм го гледала отстрани. Доколкото съм разбирала, че имам щастливо детство, то е идвало от страхотните приятели, които имах (ех, няма вече такива приятели!) и от любовта на семейството ми. И от зелените поляни, по които волно тичах (ех, тогава и тревата беше по-зелена, както се пее в една песен).
Като изпадне човек в такова носталгично състояние му се иска да върне отминалите дни, когато е било по и най. Ясно е, че времето не може да се върне назад, но пък можем да погледнем вътре в нас и да се отдадем на повече или по-малко идеализираните си спомени. Това важи и за детството, и за младостта. (А при някои – дори и за комунизма).
[...] се за това, когато Василена започна разговор за идеализирането на безгри…. И стигнахме до извода, че децата нямат тази свобода, [...]
Не понимаю причину такого ажиотажа. Ничего нового и мнения разные.
И аз си мисля, че има разлика между носталгията и иситнското желание да си дете. Странно е. Всички твърдят, че съм още дете, някои се осмеляват да казват, че вече съм помнала да се занимавам с младежи, а не с момчета, но според мен съм си цял възрастен – от онези, които вече задават най-сложните въпроси първо на себе си, спрях да питам мама защо небето е синьо и къде зимуват катеричките – сега си имам книжки, сега се опитвам самичка да потърся логичен отговор на въпроса колко голям е най-големият лагер (онея неща с топчетата)… Има дни, когато слушам Симпъл План, има дни, когато вече не ги разбирам – малко странно е. След два месеца спирам да съм тийнейджър стастистически и не може да се каже дали съм вазръстен и дали ми харесва, но пък определено вече знам, че съм различна – мога да съм и дете и голяма и всичко. Стига да пожелая. И това е разликата – вече имам свободата да си желая всичко. Щото преди десет години само можех да си мечтая да съм будна в три през нощта, за да украсявам стаята си с хартиени гирлянди. Разбирате ли – тогава бяхме деца, а сега имаме свободата да изберем дали да сме деца, отделно и че сега сме понатрупали опит и имаме и възможността да си сбъднем желанията. Всичките.
Колкото до това как хората си възпитават децата… Едно от момиченцата, които гледам, е на десет и ми изтърси, че не иска да има деца, защото щели да й харчат парите. Без коментар от моя страна. Още ми е трудно да асимилирам скрития смисъл.