Малко история на ежедневието
Имате ли представа какви са били грижите, които например пра-прабаба ви е полагала за прабаба ви? Едва ли ще го прочетете в някой учебник по история.
Откакто съм родител, не престава да ме удивлява какво отражение има „духът на времето“ върху ежедневните грижи, които полагаме за децата си. Отглеждането на потомството е арена на битки между ново и старо, изток и запад, консерватизъм и либерализъм, патриархалност и феминизъм, авторитарност и демократичност. И ето вижте ни сега – ние самите сме направени от победите и пораженията в тези битки.
За жалост в моето лично семейно изследване на практиките около отглеждането на децата е трудно да стигна повече от две поколения назад. Затова и много се въодушевих, когато се натъкнах на ето това гърне в Nordiska museet:
Момичетата от музея очевидно споделяха моя ентусиазъм и ми отговориха доколкото можаха на въпросите. Гърнето е от края на 19 век, от фермерска къща. Явно по това време вече децата са се слагали на гърне не само в града. Всъщност това си е дървено столче с дупка, с вратичка отзад, през която се пъха и изважда едно метално емайлирано цукало с дръжка.
Отпред има преградка, за да не може детето да падне. Явно е било обичайно да го оставят да седи на гърнето без непрекъснато наблюдение – това е доста различно от практиките от типа на ЕБХ, които са се използвали по селата в България по същото време, поне доколкото съм успяла да събера някаква информация.
Гърнето е голямо и тежко, а поставено до масата може да изпълнява и ролята на столче за хранене, защото детето седи повдигнато високо.
Жалко, че няма достатъчно запазена информация как са си служели с него – на каква възраст са поставяли децата на гърне, как са ги учели да го използват и какво е било отношението към функциите на тялото.
Nordiska museet събира лични истории на хора по най-различни теми, не само за войни, революции и чертане на държавни граници. В момента тече кампания „Алкохолът в моя живот“, в която всеки е поканен да разкаже кога и как в детството си е научил, че възрастните употребяват алкохол, при какви обстоятелства сам е пробвал за първи път и какви алкохолни навици е придобил като голям.
Много би ми се искало и българските музеи и историци да се отърсят от националистичното говорене и да се занимаят с неща не толкова високопарни като „величието на България“. Сигурна съм, че можем да научим страхотно полезни, интересни и адекватни на съвременността неща за себе си.
Ако знаете нещо интересно за историята на отглеждане на деца в България, ще се радвам да го споделите.
15 отговора to “Малко история на ежедневието”
Напиши коментар
С удоволствие бих отишла в такъв музей!
Скоро си говорехме с мъжа ми, който е руснак, че най-важно за родителите ни беше да сме яли, да не сме потни, да не ни надуха, а в по-късни години и да сме си научили. Всичко друго беше второстепенно и не мисля, че родителите и бабите и дядовците ни са се замисляли как оформят личностите ни. Не мисля, че са имали дилемата „да кажа ли истината на детето или не?“ например.
Аз пък много се радвам, че открих ЕБХ, вече два дни чета по темата и се вдъхнових от мисълта, че има такава ествествена практика. Благодаря ти за линка!
Това е наистина много ценна тема.
Най-вече защото отглеждането на децата винаги се е възприемало като предаване на ценности (даже не говоря за приучване на морал, а какво е важното), затова идеите на времето със сигурност са отразени в него. Но понеже става дума за неофициална арена, тя не се е отразявала във вестници (освен ако не става дума за нововъведения), така тя е неофициална история. Но по разни женски списания от времето, ръководства за отглеждане на деца, спомени на жени и подобни може да се намери. Доколкото тези източници са документи, а не със собствена агенда.
Така че може би приучването зависи от това каква е тоалетната в културата. Не знам кога навлизат емайлираните гърнета (и за малки, и за големи) в България, но ми се струва, че това съвпада с навлизането на вътрешните тоалетни. Виждала съм бългрски списания от началото на 20 век, в които се рекламират тоалетни тип а ла турка като някаква новост, и то за градските къщи. Доскоро (допреди няколко десетилетия) в старите градски кооперации в България такива тоалетни са преобладаващите. А и казват, че са физиологичнно по-добрите. Селските къщи, знаем, едва отскоро имат тоалетни, които не са външни дървени барачки… Интересно какви са тоалетните за възрастни в шведските фермерски къщи от периода. Дали са алафранга (седящи) или алатурка.
Виждала съм как приучват децата в Средна Азия – място, където водата е много кът и не може да се прахосва за пране на пелени. За мъничките бебенца има специални дървени фунийки-приспособления, които се поставят в пелените. По-големичките се изпишкват. Може би по метода ЕБХ:)
Духът на времето и възпитанието на децата… Веднага се сетих за „Българи от старо време“.
„Хаджи Генчо имал пет сина; а двамата той твърде рано успял да отправи на онзи свят: едного за това, защото той припкал по улицата и играл с децата, а другия за това, защото той убил с камък Панчовия петел…“
Тази тоалетна за деца,ме подсети за една малка дървена люлчица,която видях в една много стара къща в махала в Севлиевския балкан.Тя е била на бабата на мой прятел и изглеждаше точно като излязла от стара приказка.Наистина е жалко,че такива ценни предмети може да останат потънали в прах и паяжина,вместо да се показват в някой музей по подобие на този.
Много интересно ми стана,като си бях скоро на село,две стари женици ме видяха да нося бебето в слинга и казаха „Гледай как го носи като в цедило“-каквото всъщност е той.
И на мен са ми го казвали това за цедилото, само че в София. И то не особено възрастна жена. Дойде ми много неочаквано. В началото като излизах със слинга ме гледаха като паднала от Марс. Само няколко месеца по-късно, всяко мое излизане беше съпроводено с непрестанни обяснения от къде съм го взела, как се използва и доколко е удобно.
)
Днес видях майка с две близначета в слинг
Темата е много интересна. За мен е абсолютна новост, че българите са практикували ЕБХ. Изобщо не очавах нищо такова, но като се замисля, логично е да не са перяли до припадък. От друга страна, интересно защо се е загубила тази практика. Останали са невероятни неща като осоляването и т.н., а нещо толкова практично се е забравило.
razmisli,
Би ми било супер интересно да видя тези реклами на тоалетни в български списания. Някой ден като съм в България ще те питам кое списание да потърся в библиотеката.
Иначе според мен емайлираните гърнета са се използвали много преди тоалетните вътре в къщите, така е било със сигурност в други страни в Европа, а и по селата в България допреди 30-ина години почти никой не е имал вътрешна тоалетна, но гърнета са се ползвали.
Въпросът ти за фермерските тоалетни в Швеция ме ентусиазира и отговорът е алафранга. Специално за теб идилия от света на Астрид Линдгрен:
Тука явно ходенето по нужда е било социално занимание – това са редови селски клозети, едни от многото, които открих на снимка, обаче всичките имат минимум по 2 седалки една до друга. Някои повече. Това се връзва и с гърнето от музея, което беше подредено край кухненската маса в интериора на фермерския дом. Хората в миналото са прекарвали значително по-малко време насаме със себе си.
Denia,
Благодаря ти за този цитат. Много е красноречив наистина.
gimli,
И двете ми баби, родени през 20-те, са си изпишквали и изаквали децата още преди те да могат да седят сами. Над гърне, доколкото разбрах. Оставам с впечатление, че това е било масовата практика. И на мен ми е любопитно защо се е забравило. Може би има общо с причините, по които е станало немодерно и непрестижно да се кърми, да се носят децата на ръце и изобщо да се стои вкъщи с малко дете. Осоляването също е екзотика все пак, не е никак често срещано.
Iskah da vi pratia edna mnogo interesna statia: http://www.theatlantic.com/doc/200811/transgender-children
Наистина е много интересна, благодаря за линка!
Мерси за снимките
Оказва се, значи, че селските къщи в Швеция са интерпретирали тоалетната различно от българските такива. Българските са запазвали личното тоалетно пространство, а уж културата е била по-колективна
Не мога да си спомня в кое списание беше материалът за тоалетната. Може дори да е било Мисъл. Но не беше точно реклама – беше статия, която я разясняваше на читателите като нововъведение на прогреса, включая скици. Все пак независимо от начина – клякане или сядане – въпросът е, че такъв вид тоалетна предполага координиране под формата на градско планиране и канализация, защото не зависи само от собственика на отделната къща. В това отношение тоалетната става колективно занимание, макар и в друго отношение да става по-лична.
Иначе за тоалетните има отчасти тук:
http://www.hup.harvard.edu/catalog/VEYHIS.html
(от втория том става по-интересно).
По този повод си мисля – независимо дали тоалетната се третира като лично пространство за големите – кога в различните култури детето получава лично пространство и правото на privacy на същото ниво като на възрастните. Виждала съм как американските родители учат децата си на това и по мои налюдения тук това става на по-ранна възраст от България.
Начинът на отглеждане и възпитание на децата през вековете се е предавал на принципа на „естествения отбор“. Затова и повечето от ползваните някога практики времето е заличило……..Особено влияние, естествено, са оказвали новите за момента открития и съвременни нововъведения. Например в Турция са се използвали „пясъчни памперси“. Слагал се е фин, чист и сух пясък между мек памучен плат. Така бебето е било преповивано по няколко пъти в денонощието. Някогашните български (а и не само)семейства са били големи, с поне 3 деца. Така по-големите дейно са участвали в отглеждането на по-малките. До ден днешен този естествен принцип е актуален в детските градини в Германия (основен елемент на Валдорфската педагогика), където децата не са разделени по възраст, а в групата има деца от 1 до 6 годишна възраст. Така по-големите помагат на по-малките да се обличат, сресват, хранят….Дават пример и по естествен начин помагат на по-малките да навлизат във живота:-)))
„Много би ми се искало и българските музеи и историци да се отърсят от националистичното говорене и да се занимаят с неща не толкова високопарни като величието на България.“
Някои уредници позволяват да си приспиш мечето в люлката на Марин Дринов. А в Копривщица се отделя специално внимание на капана за мишки в къщата на Т. Каблешков. Въпрос на подход.
А пък аз през ‘69г. имах дървено „стоялце“ – подарък за нашите, когато ме учеха да прохождам, употребявано и запазено!
Това е нещо като ниска масивна масичка с дупка в средата, в която се слага непроходилото дете и то се учи да стои изправено, може да се обръща на 360градуса в нея, да го хранят и т.н, но за съжаление не беше на колелца. Извадиха ме от него щом проходих и го дадоха „по редичката“ на приятелско семейство за тяхното дете. Къде ли събира прах сега, ако не е заминало през комина за подпалки?! Имам го някъде на чернобели снимки /с мен в него/ – лакирано, с цветя под политурата и други шарки в стар български стил от 30те години.
Катя, супер интересно, не бях чувала за стоялцето. Може ли снимка?
Зачетох се в темата, защото ми станаха интересни коментарите ви по темата за ЕБХ. Наистина, удобството на еднократните пелени е много изкушаващо, но нищо не пречи на майките да не ги ползват непрекъснато. Имам две деца. Първото отгледах без памперси, защото нямаше такова „чудо“ в България по онова време. Когато се роди второто ми дете вече имаше еднократни пелени, но ги ползвахме само през нощта и когато сме навън. През останалото време нарочно слагах на детето гащички и тънка тензухена пелена между крачетата. Често го слагах на гърнето, а когато още не можеше да седи, го държах над тоалетната чиния докато се изходи.
Така децата ми много бързо се научиха да ползват гърнето, а не памперса за физиологичните си нужди и никога не сме имали проблеми с това.
Според мен ЕБХ е лесно приложима от всяка майка и е лесно усвоима от децата.
А цедилото (слинга) е наистина много удобно и за бебето и за този, който го носи. Баба ми ме носеше в такова цедило, но на гърба, защото явно съм била по-голяма, щом помня смътно.