Дядо Коледа и бихейвиористичният подход във възпитанието
Бихейвиористичният подход e ужасно разпространен. Това е най-общо подходът на моркова и тоягата – награждаване на поведението, което се харесва на родителите, и наказване на онова, което те не желаят. Както подсказва името му, този подход се фокусира върху поведението, без да взема под внимание емоционалните преживявания, които го пораждат. Целта му е да формира „послушни“ и „възпитани“ деца – деца-бонзай, огънати според формата и размерите на средата, в която са поставени и най-важното, недаващи израз на вътрешните си емоцонални потребности и импулси, особено когато те са негативни или разрушителни.
В основата на бихейвиористичния подход е схващането, че детето (тоест човекът изобщо) е по природа асоциално и животинско, и може да стане социална личност единствено чрез продължителен, упорит натиск и моделиране.
Разбира се, семейството и властовите отношения в него супер много са се променили през последните век-два. Бихейвиористичният подход обаче е все така силен, макар и в модулиран вид, макар и изключващ физическото наказание и наблягащ повече на наградата, похвалата и насърчението. Дори в този случай принципът е по-скоро абсолютна власт на родителите да налагат правила на поведение, отколкото демократичен диалог и уважение към личните граници и чувствата на другия, дори когато чувствата му/й не ни радват.
Бихейвиористичният подход е бил основно средство за възпитание векове наред и поколения родители са негов повече или по-малко успешен продукт (аз например, сигурно и вие) . А когато си отгледан по определен начин, е наистина трудно да скъсаш с него и да заложиш на по-демократични принципи в семейните отношения. Дори при най-голямо старание, собственото детство на родителя излиза на сцената в предизвикателни ситуации.
А какво общо има Дядо Коледа с тази работа? Разбира се, детето трябва да „слуша“ цяла година, за да получи подаръци. Дядо Коледа е важен идеологически инструмент на бихейвиористичното възпитание. Затова и родителите толкова държат децата им да „вярват“ в него. Той знае всичко за детето, следи го дали е добро и послушно, дали яде и спи, когато трябва, дали се старае да угоди на възрастните или се бунтува срещу тях. Ето за тази песен се сещам:
You better watch out
You better not cry
You better not pout
I’m telling you why
Santa Claus is coming to town
He’s making a list,
Checking it twice;
Gonna find out who’s naughty or nice.
Santa Claus is coming to town
He sees you when you’re sleeping
He knows when you’re awake
He knows if you’ve been bad or good
So be good for goodness sake
Вкъщи всяка Коледа имаме посещение от Дядо Коледа. Това е моят свекър, прекрасният актьор-в-пенсия от Сатиричния театър Веселин Павлов, който се отнася към тази си роля не по-малко отговорно и професионално, отколкото към всяка друга в кариерата си. Тази година дори ще прелети, макар и не на шейна, няколко хиляди километра, за да я изпълни.
Нашият Дядо Коледа обаче просто не носи подаръци на послушните деца. Той носи подаръци на абсолютно всички. Това е и желанието ми тази Коледа. Всички деца са заслужили подарък – не само нова играчка, а и правото да бъдат деца, да не се подчиняват, да отразяват разрушителното поведение на родителите си, да се сърдят, да вдигат шум, да задават колкото си искат неудобни и неприятни въпроси, да учат заради потребността си от растеж, а не заради вниманието и похвалата на възрастните, да ни критикуват, да не ядат, когато не им се яде, да се цапат, да чупят играчките си, да избират как да изглеждат, да казват „лоши“ думи, които са чули от възрастните. И да се чувстват обичани и приети, когато правят всяко от тези неща.
А между другото, сещате ли се дали абсолютната власт на родителите над децата или равноправните отношения в семейството по-успешно възпитават граждани на демократично общество?
19 отговора to “Дядо Коледа и бихейвиористичният подход във възпитанието”
Напиши коментар
демократичният подход при отглеждането на деца като че звучи добре, ама доказан ли е на практика като по-добър? щото както казваш, аз и ти сме отгледани според бихейвиористичния, както и кажи-речи всички други хора…
пък и според изследвания, които четох наскоро, това какво ще излезе от детето ти е много повече генетично обусловено, отколкото е влиянието на подробности във възпитанието.
Благодаря много за въпроса и изобщо оценявам как понякога се включваш пръв и стартираш дискусия.
Според мен е доказано по-добър този подход, нещо повече, доказано е, че бихейвиористичният подход дава бързи резултати откъм поведение, но в дългосрочен план се отразява зле на развитието на индивида и често води до много по-сериозни проблеми в личен и обществен план, като ниско самочувствие, страх от себеизразяване, отхвърляне на различните, незачитане на правила, освен при страх от наказание, социална апатия и агресия. Звучи ли познато? То си е логично – когато някой ти спуска заповеди и очаква от теб „да слушаш“, ти се съпротивляваш.
С демократичното отношение към децата най-широко и най-отдавна се експериментира в Скандинавия – тука са страните, които първи са забранили боя и в които децата не се наказват изобщо от десетилетия и им се дава свобода, която изглежда скандална за много родители от други култури. Просто се изхожда от презумпцията, че децата са социални по природа и че сами искат да растат, да се развиват и да си сътрудничат с околните. Не знам дали това е следствие или причина обществото тук да е толкова развито, демократично и подредено, но знам съм сигурност, че децата са много щастливи и че датчаните поне са известни като най-щастливите хора в ЕС. Мисля, че са напипали нещо хората.
Василена, объркана съм. В текста си пишеш, че си продукт на бихейвиористично възпитание, а в коментара си казваш, че това води до ниско самочувствие и страх от себеизразяване??
Даваш пример с твоето семейство. Но как демократичния подход на възпитание се отнася към изречението ти „Това е и желанието ми тази Коледа”? А миналата как беше? А желанията на другите?
И честно ли мислиш, че в някое българско семейство дядо Коледа носи подаръци само на едното дете, а на уж непослушното – не?
Ха, забелязвам и резултатите от анкетата ти. Очевидно повечето отговорили одобряват въвеждането на вечерен час за учениците. Това как се вързва с демократичния подход?
Признавам, че малко се заяждам. Просто понякога звучиш прекалено назидателно за „простонародния“ читателски вкус.
Права си. Имам избор.
Милена, нямам нищо против въпросите ти, радвам се на възможността да обясня неща, които явно не съм казала много ясно.
Естествено, че не знам някой да не подарява подаръци на детето си, защото е било непослушно. Става дума обаче не само за конкретното действие, а за идеологията около Дядо Коледа. Всяко дете знае, че той ще му донесе подарък, ако е било послушно, повечето пишат за това в писмата си до него, а и самият той обикновено ги пита, преди да им даде подарък.
Относно резултатите от бихейвиористичното възпитание, не виждам противоречие между това, което съм казала за тях и за себе си. Естествено връзката между някакъв метод на възпитание и някакъв резултат от него не може да бъде стопроцентова и задължителна във всеки един случай, но да – аз съм възпитана в страх от себеизразяване и ниско самочуствие, макар че това не е била целта на родителите и педагозите ми. И под самочувствие тук не разбирам да се мислиш за голяма работа, а да имаш вътрешната сигурност, че си ценен просто заради това, което си.
Относно вечерния час – задаваш много добър въпрос. Според мен налагането на вечерен час от държавата не се връзва изобщо с демократичния подход към децата, какво ще кажеш?
Аз си мисля, че човекът по природа си е баш асоциално същество. „Животино“ не казвам, защото при доста животни социалните отношения са развити. И хората, и животните се социализират, заради инстинкта си за самосъхранение, за да оцелеят. Събират се на групи, създават правила и т.н ащото заедно имат по-големи шансове да останат живи. Само че, ако другарчето застрашава моето оцеляване аз мога да му клъцна главата (предколедно:) ).
А песничката за Санта е култова направо! Звучи ми като : „Внимавай, Големият брат те гледа!“ Няма начин да сме с голямо самочувствие, след като сме възпитавани в общество, за което „какво тук значи някаква си личност“.
Демокрацията е хубава работа, но доколко я има на практика (генерално погледнато) не знам. Е, ако се повдигна на пръсти и погледна от Скандинавския п-в може и да я видя. От текущата ми гледна точка, обаче, не я виждам. Ще се радвам и тука да я доведем един ден!
Като начало -вече не си ступвам децата (виж поста ми по една друга тема).
gorgon, ти си го казала – дори животните са социални. Не е необходимо детето да се дресира специално, за да стане пригодно да обитава обществото, достатъчно е просто да се отнасяме към него като човек, някво уважение демек.
Не искам да звуча сякаш съм го постигнала това, адски е трудно като са ти заповядвали в детството и се е очаквало от теб да се съобразяваш, да слушаш и т.н. Обаче просто виждам, че резултатите са супер и затова много се старая.
Песничката и на мен ми звучи точно така – според мен хич не е случайно, че бихейвиористичният стил на възпитание е бил любим на тоталитарните държави, чрез него не се насърчава индивидуалност, не се обръща внимание на (подозрителна) субективност, а само на реални видими резултати – да се отглеждат послушни граждани, много е goal-oriented, дето му се вика. Доколко работи не знам само, защото провокира прекалено много съпротива и девалвация на ценностите.
В това за съпротивата съм се убедила емпирично – при системата от награди и наказания правилата се опипват непрестанно и се нарушават оргиастично при всяка възможност, особено когато не те гледа никой. При по-равностойно общуване поне на мене повече ми сътрудничат, а е и много по-приятно и за детето, и за самия родител – ние сме експериментирали с таймаут, но се чувстваме ужасно всички. Много се радвам, че попрочетох автори, които ме окуражиха да разкарам опитите за наказания и награди, определено не ми пасваха никак на вътрешното усещане.
Весела Коледа на Мини, Галка и на вас с мъжа ти, супер е, че няма тупаник за момичетата.
Между другото, гледах ви онзи ден в Часа на мама и бяхте супер, много ми хареса как се получи предаването!
Чудесна статия, Василена! Много ми харесва както стилът, така и увлекателният начин на писане, така и гледната точка. Хубаво е, когато нещата претърпяват развитие-това осмисля направените усилия. Във всеки случай резултат без ентусиазъм не става. Освен това когато желанието идва отвътре, то увлича и колебаещите се. Също мисля, че добри резултати се постигат когато се работи в екип. Ето защо във Варна ще се случват още и хубави събития, тъй като има единомислие и разбирателство, а и когато работят съвместно лактивистки и медици, този процес става неизбежен.
vassilena, мерси много за оценката за представянето ни (на 3-те майки и 5те деца, нали?).
Весела Коледа и всичко най и на вашето семейство!
Днес ми хрумна и друго – Коледата е християнски празник, а не е ли християнската религия също основана на бихевиоризма? Прави това и ще отидеш в Рая, иначе – ще скърцаш със зъби в Ада! Ето още един много силен облъчвател – християнството (то и за другите религии важи май).
Хитрината в случая е, хем да даваш свобода, хем да има някакви правила и да бъдат спазвани. Ей това се стремя да постигна.
Мини записа в писмото до Дядо Мраз и кукла Барби (тип принцеса). Ще получи ли кукла Барби? Да, ще получи. Не може все да получава играчките, с които аз искам да си играе (да си играя)
.
Да, трудно решение за куклата. Не съм сигурна как бих постъпила и аз. Все се надявам да не ми поискат, но кой знае. Като се върнем в България, трудно ще се опазим сигурно.
А за религиите – така е, в християнството изобщо има много за властовите отношения между родители и деца. Дори се обръщаме към бога с „Отче наш“. Властта в семейството е нещо като първообраз за всяка друга власт, тя ни формира представите и отношението към властта изобщо.
Със сигурност има правила, които децата ще трябва да приемат, съгласна съм. То обикновено им идва отвътре, ако никой не им го налага насила. Така или иначе те искат да бъдат приети и вярват в родителите си, искат също и да си сътрудничат с възрастните. Жоро казва за себе си „Аз съм дете, което помага на хората.“ Eстествено, не помага винаги както и когато ние искаме, но не можем да му се сърдим за това.
Василена, много ще се радвам, ако споменеш някои от тези автори, които са те окуражили. Определено се чувствам много зле, когато се случа да накажа малката, дори и да е да стои сама за една минута на някой диван. Вътрешно усещам, че трябва да има и друг начин, но когато ме хване беса или тя ме провокира, просто губя търпение и ставам това, което мразех в родителите си и което се кълнях, че няма да бъда.. Опасявам се, че тя изкарва и най-доброто и най-лошото от мен.
Страхотна статия Василена!Аз също се стремя да оставям децата си „да дишат“ макар,че често срещам неодобрителни погледи и укорителни коментари.Не винаги успявам да здържа ядът си след някой опит на синът ми да се „оттърве“ от сестра си,но обикновено съм по-строга само когато може да я нарани.Знам,че той изживава трудно нейната появата и реагира със смесени чувства на любов и ревност едновременно,затова не искам да подтискам емоциите му.Обикновено в тези случаи говорим много и го оставям да излее гневът си пред мен,а не над нея.
Аз съм много притеснена от това,че когато той ходи на градина се сблъсква със съвсем различни норми на поведение и остава доста объркан от това,че е наказван за неща ,които вкъщи се приемат за нормални.Мисля че е ненормално чрез постоянни викове и заплашвания към децата да се очаква те да живеят в послушание,ред и дисциплина.Тази казармена система още от най-ранно детство е много травмираща,а като прибавим и подобно отношение и на много от родителите вкъщи,как да очакваме общество пълно с щастливи хора с висока самооценка и желание за себеутвърждаване.
А ето и малка част от писмото на синът ми до дядо Коледа:
„Мили Дядо Коледа,
Казвам се Йоан и съм на 4г.Правил съм каквото съм си поискал и съм слушал малко мама,тати и баба.Искам да ми донесеш подарък кану на индианци…“ Звучи малко невъзпитателно,но поне е искрен
Василена, много интересна статия! А също толкова са ми интересни и коментарите след нея. Темата за бихейвиористичния подход към възпитанието ми е много близка в момента, тъй като и аз съм възпитавана така. Последиците за мен са: ниско самочувствие, неувереност и съответно – проблемни връзки… Искам да бъда свободен човек, да имам свободна връзка и да възпитам свободни деца! Дано се случи
Поздрави на теб, а и на всички, които следят прекрасните ти статии!
Петя,
Много благодаря на теб и на всички останали за интереса!
Snujolin,
Много симпатично писмо. А миналата година на една от септемврийските майки в бг-мама по-голямото й детенце на 5 г. беше написало: „Мили Дядо Коледа, тази година аз изобщо не слушах и само ядосвах мама и татко, и удрях брат си. Затова тази година не ми носи никакви подаръци, а те моля всички подаръци да ги донесеш на майка ми и на братчето ми, защото те са много добри.“ Съжалявам, че не пазя точния текст с трогателните правописни грешки, обаче бях на косъм да се разплача като го четох, толкова тъжно ми стана за това детенце, което не стига че току-що се е сдобило с братче монополизиращо вниманието на родителите, ами и се чувства толкова грешно и виновно.
zvezditza,
Ще се опитам да представя в блога някои автори, които са ме вдъхновили напоследък.
@Милена – на мен ми се е случвало да не получа подарък за Коледа/РД, защото „не съм заслужила“ или пък да получа, но да ми се натякне, че не съм заслужила и по този начин цялото удоволствие да иде на кино. Обзалагам се, че не само на мен се е случвало и че родителите ми не са някакви извънредни садисти – просто така са смятали за възпитателно. Аз обаче сега не смятам така да възпитавам дъщеря си.
Онзи ден си говорихме с няколко приятелки (аз съм единствената с дете) за това как бихме реагирали на беля – например – детето да събори телевизора от стойката. Едно време за такова прегрешение шеще да ми се стъжни животът, майка ми винаги реагираше много драматично и по този начин ние се научихме много бързо да лъжем и мажем, за да избегнем цялата последваща плевенска трагедия. Отне ми години да се отуча да лъжа за щяло и нещяло. Не искам дъщеря ми да се страхува от мен и да ме лъже. Искам да знае, че никоя вещ не е по-ценна от това тя да се чувства безусловно обичана и че има насреща си спокоен и най-вече уравновесен човек, който ще я изслуша; а не да тръпне, че ще бъде санкционирана.
Ако се замислим колко често грешим всички ние, не виждам с какво основание травмираме децата си, когато правят нещо, което не ни кефи.
Както винаги много ми хареса предствената тема и дискусията. От известно време мого мисля в какви ситуации как е по-добре да реагирам. Каката е на 4г и понякога колкото и да говоря и обяснявам ми е много трудно д я убедя в дадена идея. Признавам, че съм действала и силово – кога тупване по дупето, кога шамарче. Понякога имам чувството, че точно това очаква и докато не го постигне, не се спира. Имено в такива ситуации ми е интересно как може да се подходи по друг начин. Опитвала съм да игнорирам, да се отдалеча от ситуацията, да започна да говоря кротко и да отвличам вниманието с нещо дуго, но обиновено няма никакъв ефект, в повечето случаи дори става още по-напечено. От скоро се опитвам да предугадя нервните изблици и да я държа в силна прегръдка. В повечето случаи работи, но не винаги. Също ми е много интересно как може да се определят някакви правила – например във всеки дом си има определени навици, които е желателно и децата да спазват. Децата как разбират, че са сгрешили и дадено поведение е грешно, дори опасно за тях, ако не се сложи някаква рамка. Признавам, че ми е трудно да се пречупя да не наказвам, след като н-броя пъти съм повторила едно и също. Изобщо някакви практични насоки за не-бихейвиористичен подход ще ми бъдят от голяма полза.
В целия този шум около поведенчеството във възпитанието (фундаментално важен въпрос) откривам неща, което мога да додам.
Когато в отношението на родителя към детето няма елемент на премодулиране по архаичния модел на назиданието за непослушание и ‘морков’ за награда, то е редно да има друга ясно изразена активна позиция на лидер от страна на родителя. Въпросът не е дали родителят да е лидер или не, а какъв лидер да бъде. Всеки индивид се нуждае от лидерството на някого или поне от нечии модел, па ако ще въпросният индивид да е най-радикалният, неординарен и самостоятелно мислещ. Тази нужда е най-силна в млада възраст.
Та: смятам, че когато (желателно) авторитетът не е от типа тоталитарен, то той трябва да е водещ по отношение на модела в творческия процес например. Може да покаже посока/път в осъществяване на избор, като при това се породи по спонтанен начин и чувство за отговорност за избора у детето. Може да се провокира позитивна самооценка в дух на самоуважение. От обичта към себе си тръгва обичта към околните. Ако някой е против последното твърдение, да се гръмне веднага, вместо да мъчи себе си и околните (шегувам се! да си направи анализ и да се опита да разбере къде се разминава със себе си).
Имам много други предложения как да зместим терора във възпитанието с отглеждане на съкровището, което всяко дете носи в себе си. Каквото и да изброя още, то ще бъде предизвикателство от по-висок клас за родителя и ше изисква интелигентност не по диплом от завършени визши образования. По-скоро ще изисква от родителя да намери у себе си първо най-доброто, дори то да му се губи от време на време, дори да е потиснато при възпитанието му от неговите родители. И след това да сее от това добро, както грижливият сеяч е отбрал качественото семе за посив, отделяйки го от това на плевелите. Такъв подход дава невероятната възможност децата ни да ни бъдат учители. Първо чрез нас самите, като си направим равносметка, когато станем откриватели на доброто у себе си и го изберем. После ще видите, че така подхванато детето ще ви заговори като мъдрец веднага, щом като проговори, а даже и преди това с жестовете на любовта.
Всяка стъпка към този подход осъществява изключителен напредък на детето и родителя – заедно. Геномите на маймуната и човека се различават с около 3% и те предопределят такава разлика във възможностите за самоосъществяване! И понеже човекът се отличава най-вече с предоставената му възможност за свободен избор, представете си колко малка разлика в подхода ви към детето в посока възпитаване на свобода и творчество какви големи резултати ще даде към осъществяване на смисъла на животите ви – проява на свободния избор и в него – на любовта.
Като бел. под линия добавям, че думата ‘не’ е желателно да отсъства от речника на родителя до възможно най-късна възраст на възпитаваното дете. Подскочихте ли? Може би защото със същата увереност се твърди обратното в някои книги за възпитанеитео на деца. ‘Не’ е най-заблуждаващата дума от всеки език. Обяснявам: всяко нещо, на което сме лепнали ‘не’ като отрицание на нещо, което не харесваме, се осъществява в най-ярка форма в нашата действителност. В много прекрасни четива е обяснено, че вселената изпълнява всичко, в което вложим емоция, като игнорира ‘не’-то, ако то предхожда емоцията ни. С други думи казано ние предизвикваме у детето това, което му забраняваме (или неговия еквивалент, изразен в негативна емоция) и това е доказан факт. Идея: когато искате нещо да не се случва, измислете веднага какво искате да се случи на негово място. Когато искате детето на ‘не’ прави нещо, то веднага му предложете нещо интересно и градивно, което то да прави. Разбира се, че се изискват преманентни усилия да измислиш нещо ново и градивно, вместо да отречеш нещо чрез забрана! Но си струва… Приемете това като споделена практика от възпитанието на дете. Идеален родител няма, но когато опита нещо по-добро, просто резултатът е по-добър. А ето, че е вече и споделен :0)
Много интересна статия и коментарите под нея също. Аз също мисля, че тоталитарното ни наследство (но не само 50-те години на 20 век, а и 500 на турското робство, че и византийското – кой знае) е оставило тежка генетична следа в народа ни. И в моделите на поведение и възпитание – също. Мисля, че затова съществува и вица, че в ада българския казан никой не го пази – ако някой тръгне да се изкачва, тези отдолу го дърпат обратно.
Поне което знам от психотерапията, методите на бихевиоризма дават рецидиви след терапевтичното повлияване. Някакси един проблем, заявен на едно ниво – „лошо“ поведение например, не може да се реши устойчиво на същото ниво. Дори и децата да се възпитават с моркови и пръчки, проблемът се модифицира в нещо друго – хронично лъжене например, както една жена коментира по-нагоре. Такива проблеми трябва да решават и на емоционално, и на интелектуално ниво, за да бъдат успешни.
Аз все пак си мисля, че като цяло нашето общество, но тук имам предвид не само българското, но и цялата култура на западната ни цивилизиация, не е узряла достатъчно за модела, който описва Василена, както и за резултатите, които ще отидат отвъд него. Моята леля е с модерни и свободолюбиви възгледи – тя отгледа двамата си сина точно по начина, по който описва Василена. Те можеха да изразяват негативните си емоции, да правят бели и т.н. Тя ги научи кое е „добро“ и кое е „лошо“ през емоциите на другите хора. И сега те мислят: „Как ще се почувства или как ще се отрази на другия ето тази моя постъпка?“ Тук няма място за лъжи, породени от страха от наказание. Тя също така цял живот им повтаря: „Обичам те, каквото и да направиш.“ Така те имаха възможност (и още я имат) да експериментират с какво ли не в живота си. Но нищо не е идеално. И двамата не могат да си намерят мястото, някакси, след всички експерименти и цялата външна и вътрешна свобода, която имат и използват, не знаят какво да правят със себе си. Противно на тях, отгледаните по „традиционния“ начин, с наказания и поощрения, по-лесно се наместват в това бихевиористично устроено общество. Не се наемам да давам оценки, кой метод на отглеждане на деца е по-добър, искам само да споделя опит. Подозирам, че двамата ми братовчеди ще отгледат собствените си деца по един коренно различен и невъзможен за прогнозиране начин, от което ще произлязат хора с качествени разлики в светогледа. Но на нас, отгледаните с морковите и тояжката, засега ни остава да се движим от единия до другия полюс на тази система. Мисля, че трябва да търсим алтернативи извън „за“ и „против“ на бихевиористичния модел на възпитание. Което за нашето поколение е твърде голяма лъжица, по моето скромно мнение.
много интересна дискусия!
наистина възпитанието с морков и/или пръчка изобщо не ми вдъхва доверие, но каква е алтернативата?
по-горe имаше някакво теоретизиране по въпроса, даже с елементи от така модерната напоследък квантова физика…но на практика?
Василена, въпроса ми е специално към теб, защото няколко темите в блога ти и последвалите дискусии се въртят около начините на възпитание, ясно е кои са неправилните начини, но как се оправяш ти със ситуация, която традиционно би провокирала у родителя желание за наказание спрямо детето? Например ако сина ти блъска с дървена играчка по стъклото на библиотеката след като си обяснила 100 пъти, че това е опасно? Или удари някое друго дете след като 1000 пъти си обяснила, че другите деца не бива да се удрят, боли ги, тъжни са и няма да искат да си играят с него?
другото нещо, за което разсъждавах – аз живея в Англия и тук има едно много популярно тв шоу – Супернани, жена, която помага на семейства с деца, които се държат особено зле…голяма част от хората си дресират децата по нейните методи, с които аз не съм съгласна, но имат ефект – има семейства с по няколко деца, където е истински зверилник…и това ме навежда на мисълта – не е ли по-добре да има все пак бихейвиористично възпитение вместо никакво? защото децата оставени сами на себе си по скоро стават егоцентрици без никакво уважение към авторитети – нещо,което ще им пречи цял живот, да не говорим че няма да станат много приятни личности…
Аз не съм някакъв родител от желязо, но не изпитвам желание за наказание спрямо децата. Когато се изнервя, ми се случва да се разкрещя, с което не се гордея, но все пак обяснявам, че съм се ядосала и от какво. Ако децата ми правят нещо, което знаят, че е опасно или въобще нещо, което знаят, че не трябва да правят, приемам го като комуникация. Обикновено означава, че искат да ги чуя, видя, да им обърна внимание. Или че нещо друго, което ми съобщават, не съм разчела, проблем в детската градина, някакъв страх или подобни. Може да се скарам, ако в момента съм под пара, но и ще се замисля какво кара детето да постъпва така. И понеже отговорът обикновено е ясен или се изяснява с разговор, интервенцията ми в посока решаване на проблема обикновено елиминира нежеланото поведение. Поне до следващия път
но децата са си деца. Както на мен сеслучва да кресна, така и те не са от желязо и може дапочукат по библиотеката някога.
По отношение на супербавачката, според мен изборът просто не трябва да бъде между бихейвиористично възпитание и никакво. Но тя все пак понякога помага на родителите и децата да се научат да се вслушват едни в други, което е положително.
А уважението към авторитети защото са авторитети ли трябва да бъде или просто защото са личности, които се държат достойно? Първото е цел на бихейвиористичното възпитание, но непостижима, защото всеки натиск предизвиква съпротива или в най-добрия случай привидно подчинение и подмолно мамене на системата при всяка възможност. Второто е по-правилната цел според мен и тя може да се постигне само с едно качествено взаимодействие с детето като с личност, зачитане на достойнството му, респект към чувствата и мотивите му и т.н. Децата нямат нужда някой да ги учи на респект към авторитети, те преценяват кой е авторитет и го уважават според опита си в областта на уважението, а уважението на другите към тях е съществена част от този опит.