другото нещо, за което разсъждавах – аз живея в Англия и тук има едно много популярно тв шоу – Супернани, жена, която помага на семейства с деца, които се държат особено зле…голяма част от хората си дресират децата по нейните методи, с които аз не съм съгласна, но имат ефект – има семейства с по няколко деца, където е истински зверилник…и това ме навежда на мисълта – не е ли по-добре да има все пак бихейвиористично възпитение вместо никакво? защото децата оставени сами на себе си по скоро стават егоцентрици без никакво уважение към авторитети – нещо,което ще им пречи цял живот, да не говорим че няма да станат много приятни личности…

Поне което знам от психотерапията, методите на бихевиоризма дават рецидиви след терапевтичното повлияване. Някакси един проблем, заявен на едно ниво – „лошо“ поведение например, не може да се реши устойчиво на същото ниво. Дори и децата да се възпитават с моркови и пръчки, проблемът се модифицира в нещо друго – хронично лъжене например, както една жена коментира по-нагоре. Такива проблеми трябва да решават и на емоционално, и на интелектуално ниво, за да бъдат успешни.

Аз все пак си мисля, че като цяло нашето общество, но тук имам предвид не само българското, но и цялата култура на западната ни цивилизиация, не е узряла достатъчно за модела, който описва Василена, както и за резултатите, които ще отидат отвъд него. Моята леля е с модерни и свободолюбиви възгледи – тя отгледа двамата си сина точно по начина, по който описва Василена. Те можеха да изразяват негативните си емоции, да правят бели и т.н. Тя ги научи кое е „добро“ и кое е „лошо“ през емоциите на другите хора. И сега те мислят: „Как ще се почувства или как ще се отрази на другия ето тази моя постъпка?“ Тук няма място за лъжи, породени от страха от наказание. Тя също така цял живот им повтаря: „Обичам те, каквото и да направиш.“ Така те имаха възможност (и още я имат) да експериментират с какво ли не в живота си. Но нищо не е идеално. И двамата не могат да си намерят мястото, някакси, след всички експерименти и цялата външна и вътрешна свобода, която имат и използват, не знаят какво да правят със себе си. Противно на тях, отгледаните по „традиционния“ начин, с наказания и поощрения, по-лесно се наместват в това бихевиористично устроено общество. Не се наемам да давам оценки, кой метод на отглеждане на деца е по-добър, искам само да споделя опит. Подозирам, че двамата ми братовчеди ще отгледат собствените си деца по един коренно различен и невъзможен за прогнозиране начин, от което ще произлязат хора с качествени разлики в светогледа. Но на нас, отгледаните с морковите и тояжката, засега ни остава да се движим от единия до другия полюс на тази система. Мисля, че трябва да търсим алтернативи извън „за“ и „против“ на бихевиористичния модел на възпитание. Което за нашето поколение е твърде голяма лъжица, по моето скромно мнение.

Та: смятам, че когато (желателно) авторитетът не е от типа тоталитарен, то той трябва да е водещ по отношение на модела в творческия процес например. Може да покаже посока/път в осъществяване на избор, като при това се породи по спонтанен начин и чувство за отговорност за избора у детето. Може да се провокира позитивна самооценка в дух на самоуважение. От обичта към себе си тръгва обичта към околните. Ако някой е против последното твърдение, да се гръмне веднага, вместо да мъчи себе си и околните (шегувам се! да си направи анализ и да се опита да разбере къде се разминава със себе си).
Имам много други предложения как да зместим терора във възпитанието с отглеждане на съкровището, което всяко дете носи в себе си. Каквото и да изброя още, то ще бъде предизвикателство от по-висок клас за родителя и ше изисква интелигентност не по диплом от завършени визши образования. По-скоро ще изисква от родителя да намери у себе си първо най-доброто, дори то да му се губи от време на време, дори да е потиснато при възпитанието му от неговите родители. И след това да сее от това добро, както грижливият сеяч е отбрал качественото семе за посив, отделяйки го от това на плевелите. Такъв подход дава невероятната възможност децата ни да ни бъдат учители. Първо чрез нас самите, като си направим равносметка, когато станем откриватели на доброто у себе си и го изберем. После ще видите, че така подхванато детето ще ви заговори като мъдрец веднага, щом като проговори, а даже и преди това с жестовете на любовта.

Всяка стъпка към този подход осъществява изключителен напредък на детето и родителя – заедно. Геномите на маймуната и човека се различават с около 3% и те предопределят такава разлика във възможностите за самоосъществяване! И понеже човекът се отличава най-вече с предоставената му възможност за свободен избор, представете си колко малка разлика в подхода ви към детето в посока възпитаване на свобода и творчество какви големи резултати ще даде към осъществяване на смисъла на животите ви – проява на свободния избор и в него – на любовта.

Като бел. под линия добавям, че думата ‘не’ е желателно да отсъства от речника на родителя до възможно най-късна възраст на възпитаваното дете. Подскочихте ли? Може би защото със същата увереност се твърди обратното в някои книги за възпитанеитео на деца. ‘Не’ е най-заблуждаващата дума от всеки език. Обяснявам: всяко нещо, на което сме лепнали ‘не’ като отрицание на нещо, което не харесваме, се осъществява в най-ярка форма в нашата действителност. В много прекрасни четива е обяснено, че вселената изпълнява всичко, в което вложим емоция, като игнорира ‘не’-то, ако то предхожда емоцията ни. С други думи казано ние предизвикваме у детето това, което му забраняваме (или неговия еквивалент, изразен в негативна емоция) и това е доказан факт. Идея: когато искате нещо да не се случва, измислете веднага какво искате да се случи на негово място. Когато искате детето на ‘не’ прави нещо, то веднага му предложете нещо интересно и градивно, което то да прави. Разбира се, че се изискват преманентни усилия да измислиш нещо ново и градивно, вместо да отречеш нещо чрез забрана! Но си струва… Приемете това като споделена практика от възпитанието на дете. Идеален родител няма, но когато опита нещо по-добро, просто резултатът е по-добър. А ето, че е вече и споделен :0)

Онзи ден си говорихме с няколко приятелки (аз съм единствената с дете) за това как бихме реагирали на беля – например – детето да събори телевизора от стойката. Едно време за такова прегрешение шеще да ми се стъжни животът, майка ми винаги реагираше много драматично и по този начин ние се научихме много бързо да лъжем и мажем, за да избегнем цялата последваща плевенска трагедия. Отне ми години да се отуча да лъжа за щяло и нещяло. Не искам дъщеря ми да се страхува от мен и да ме лъже. Искам да знае, че никоя вещ не е по-ценна от това тя да се чувства безусловно обичана и че има насреща си спокоен и най-вече уравновесен човек, който ще я изслуша; а не да тръпне, че ще бъде санкционирана.

Ако се замислим колко често грешим всички ние, не виждам с какво основание травмираме децата си, когато правят нещо, което не ни кефи.

Snujolin,
Много симпатично писмо. А миналата година на една от септемврийските майки в бг-мама по-голямото й детенце на 5 г. беше написало: „Мили Дядо Коледа, тази година аз изобщо не слушах и само ядосвах мама и татко, и удрях брат си. Затова тази година не ми носи никакви подаръци, а те моля всички подаръци да ги донесеш на майка ми и на братчето ми, защото те са много добри.“ Съжалявам, че не пазя точния текст с трогателните правописни грешки, обаче бях на косъм да се разплача като го четох, толкова тъжно ми стана за това детенце, което не стига че току-що се е сдобило с братче монополизиращо вниманието на родителите, ами и се чувства толкова грешно и виновно.

zvezditza,
Ще се опитам да представя в блога някои автори, които са ме вдъхновили напоследък.