Ларш Х. Густафсон – за съвестта, хуманното възпитание и неоавторитарната педагогика
Като продължение на текста за Дядо Коледа и бихейвиоризма, започвам серия от постинги, представящи някои мои любими автори в областта на хуманното възпитание.
Д-р Ларш Х. Густафсон е един от най-известните педиатри в Швеция и автор на 12 книги, в които размишлява за детството, отношенията между възрастни и деца, и възпитанието. Той е известен поддръжник на възпитанието с уважение към личността на детето, на „виждането“ и признаването му такова, каквото е, и един от най-често цитираните критици на това, което нарича неоавторитарно възпитание – дресирането на децата чрез строгост, наказания и награди. Понеже засега дочитам едва първата си негова книга, представям цитати от интервюта, които илюстрират някои от възгледите му.
Снимка Ингвар Андершон за Dagens Nyheter
Заплахата и наказанието не могат да бъдат рецепта за повече ред в училището и семейството. Така мисли детският лекар Ларш Х. Густафсон, който критикува така нареченото неоавторитарно движение в педагогиката. Той изтъква колко важно е децата и младежите да бъдат уважавани като самостоятелни индивиди, а не да бъдат третирани като диви растения, които трябва да се подкастрят.
В риалити програми като „SOS бавачки“ децата се учат да изпълняват каквото им казват родителите, без да разбират защо. Д-р Ларш Х. Густафсон смята, че подобна „мракобесническа педагогика“ e в разрез с хуманните принципи на възпитанието.
- Децата трябва да се учат от възрастните, да приемат определени правила и да развиват самостоятелно мислене. Но сега виждам нова тенденция те да се възпитават да слушат и да изпълняват заповедите на възрастните. Неотдавна радиопредаването „Децата“ по P1 излъчи репортаж за зачестили случаи на „поставяне в ъгъла“ в шведски семейства. Само че сега го наричат „столчето за таймаут“ или „килимчето на непослушните“. Там децата се изпращат за по няколко минути, ако нещо са сгрешили.
Британското предаване „SOS бавачки“, което се излъчва и в Швеция, учи родителите да използват „столчето за непослушни“ като място за наказание. Там се поставят децата, които не изпълняват каквото им казват родителите.
- Подобни предавания влияят върху отношенията между възрастни и деца и в Швеция – смята Ларш Х. Густафсон. – Напоследък тук се лансират и доста програми за обучение на родители по американски лиценз. Те се основават на същата философия на обуздаване на емоциите и здрава дисциплина. Това е жалко.
Ларш Х. Густафсон си спомня времето, когато самият той бил дете и възрастните го нападали с укори, ако е направил нещо нередно. Твърди, че все още чува интонацията и усеща изчервяването: „Засрами се!“
- Съвестта трябваше да се инжектира в нас, децата – констатира Ларш Х. Густафсон. – Като някаква ваксина, при която възрастните държат спринцовката.
- Често засрамването с думи беше подсилено от физически наказания. Понякога децата бяха затваряни в стаите си, в мазето или в някой тъмен гардероб, за да мислят над греховете си.
- Тъмнината трябваше да ни напомня колко мрачни са душите ни. Дори в дома, в който израстнах и в който иначе цареше хуманизъм, имаше един „палав гардероб“, където ние децата се озовавахме за лошо поведение, разказва Ларш Х. Густафсон.
В тийнейджърската си възраст и той като много свои връстници започва да размишлява за това какво означава да бъдеш човек. Какъв живот би искал да гради за себе си? Как да се отнася към другите хора?
Като възрастен му става ясно,че съвестта на една личност не може да се изгради чрез настояване за ред и дисциплина, със заповеди за емпатия и разбиране за другите. Тя може единствено да израсте отвътре.
След като пораснал, майка му му разказала колко зле са се чувствали двамата с баща му, когато наказвали децата си. Но въпреки това смятали, че трябва да го правят – за да не бъдат „меки родители“.
- Често се удивлявам какви възможности показват децата и младежите, когато възрастните се отнасят към тях с уважение и готовност за диалог. Затова ме тревожи опасността от връщане към старите времена, когато децата и младите хора се учеха да слушат, за да се спасят от наказание. По този начин може да се окаже, че имаме „послушни войници“ без лична съвест, към която да се обръщат в трудни ситуации.
- Примерите за това колко пагубно може да бъде възпитанието базирано на заплахи и наказания са многобройни. Във времето до Втората световна война в училищата в Германия властва сурова дисциплина, която си служи със заплахата и наказанието като инструменти за възпитаване на послушни ученици. По-късно същите тези ученици оправдават участието си в ликвидирането на милиони евреи с аргумента, че „само“ са изпълнявали заповеди.
Един от пионерите на възпитанието без засрамване е бил Мартин Бубер, професор по философия от Франкфурт. Непосредствено преди Втората световна война се мести в Палестина. Бубер пише за истинската среща очи в очи, която е необходимо да се случи между възрастни и деца. Тези срещи, за които говори той, са лишени от принуда, пресметливост или засрамване.
- Става ми тъжно, когато слушам всички тези призиви за повече ред и дисциплина в училищата и семейството, цялото това говорене за решаване на проблемите с твърда ръка и наказания. Това ще ни върне сто годни назад – смята Ларш Х. Густафсон.
via Dagens Nyheter
Някои от книгите на д-р Густафсон:
Leva med barn – 1983
Barn idag – 1983
Barn i krig – 1987
Barnapappa – 1991
Gudomligt och barnsligt – 1992
Upptäcka livet – 1996
Lotsa barn – 2000
Skynda att älska – 2001
Se barnet, se dig själv! - 2004
14 отговора to “Ларш Х. Густафсон – за съвестта, хуманното възпитание и неоавторитарната педагогика”
Напиши коментар
Интересно ми беше да го прочета.
Василена, а какво ще кажеш за системата на контрол, който налагат скандинавските общества върху родителите. Визирам: ошамарил си детето, напил си се, съседът ти те е натопил, идват социалните и ти взимат детето и го дават на друго място за отглеждане. Хем не си завършен гад, просто си се провинил и някой в голямото село го е забелязал. Не мислиш ли, че при тех нещата са се поизкривили в другата крайност?
Беше ми много интересни да прочета и двете статии. Тази и за Дядо Коледа. Струва ми се, че в българското интернет пространство няма писано за този подход към отглеждането и възпитанието за децата, за съжаление. Ще се радвам да прочета още. Ще приложа тук линкове към мои преводи на откъси от книга с философия за възпитанието, в чиято основа стои уважението към децата, и която аз много харесвам:
http://forum.bg-mamma.com/index.php?topic=43695.msg9472540#msg9472540
http://forum.bg-mamma.com/index.php?topic=43695.msg9489626#msg9489626
E, това е някакъв мит, че ако се напиеш и съседите ти те натопят, институциите ще ти вземат детето. И тука има деца, които са жертва на тормоз, доколкото знам социалните работници се занимават с целите семейства, но няма такова нещо за едно ошамарване да се разделят деца от родителите им. Но има много силно негативно отношение към шамаросването специално – ако някой го прави, той със сигурност би внимавал съседите да не разберат, не за да не го изпеят на властите, а просто защото това е социално неприемливо поведение. И защото съществува широк консенсус, че ошамарването е кофти за децата, а родителите не искат да правят кофти неща на децата си.
Че Ка, много се радвам, че се включваш, и аз мисля че няма много писано по тези теми, макар че в бг-мама както обикновено има всичко.
Гледам, че сходни книги четем. Ще се постарая да поддържам интереса, много съм се запалила напоследък.
Драго ми е, че наминаваш, проверявам google analytics отвреме-навреме и знам, че от твоята точка на картата едва ли има кой друг да ме чете, така че вниманието ти не остава незабелязано
Ако ти се пише нещо за философията на възпитанието – независимо дали за определен автор или нещо от личния ти опит, ще се радвам да гост-блогнеш.
Много интересно интервю. Още повече ме впечатлиха цитатите от книгата на Че Ка. Струва ми се, че у нас няма изобщо традиция родителите да се „възпитават“ как да възпитават децата си и има много лутане и грешки. Даже едно предаване като СОС бавачки у нас би действало в положителна посока, защото все пак дава някакъв ориентир за систематично поведение, за договор с детето за определено поведение… струва ми се, че твърде много работим със заплахи, шамаросване, каране, „как не те е срам“ и т.н. За себе си мога да кажа, че нещата, които ме изкарват от нерви, са когато каката се увлече в игрите и малтретира малкия човек. Но в 90% от случаите това се случва, защото аз не съм достатъчно близо до тях, а примерно съм на компютъра и не им обръщам внимание. Така че реално грешката е моя. Нещо, което много ме впечатли скоро: малкият ми син (2 г) правеше бели, разхвърляше, когато аз почиствах, и го правеше нарочно и се хилеше в лицето ми. Вместо да се карам, започнах да се правя, че плача, като обяснявах колко много ме натъжава неговото поведение и че разхвърля, когато аз почиствам. И той, дето поти нищо не говори още и не сме сигурни какво разбира, ме гушна и после почна да прибира. Така че иам начини явно да се справим с неприемливото поведение, ама самите ние знаем много малко за тях. Много ми се иска един ден в Плейцентър Приятели да организираме и курсове за родители, ама да видим кой ще намерим да ги води.
Добре, че е мит. Но съм го чувала от няколко източника, та се замислих. Е, не от първа ръка. Но пък ти можеш да ни разкажеш повече по въпроса, ако имаш тази възможност.
Аз лично съм за по-голяма автономност на индивида. Може наистина да съм по-асоциална отколкото средностатистическия скандинавец, но нямам силно изразена чувство за принадлежност към едно общество, което би имало правото да ме следи изкъсо и контролира като родител.
Не може да даваме права и свободи на децата възпитавайки ги , а на родителите им – да следим, поощряваме и наказваме.
Не искам да разводнявам хубавата тема, но исках да споделя тези си мисли.
Eми,
Според мен идеята на Густафсон за противопоставяне на СОС-бавачките е, че никой „възпитателен метод“ не може да обхване отношенията между взаимно уважаващи се човешки същества. Естествено децата трябва да знаят докъде се простират личните граници на родителите, чието престъпване е неприятно за мама и татко. Така те се учат да поставят и своите лични граници, които не биха искали околните да нарушават. Но Густафсон и другите автори, пледиращи за хуманно възпитание базирано на респект към детето, питат как бихме го приели например ако някой възрастен каже: „Влюбен съм в една страхотна жена, но връзката ни върви много трудно, дайте ми някакъв метод, с помощта на който да я направя по-лесна за съжителство.“ Възпитанието е комплексно и прости решения няма. Според мен в България има нужда по-скоро от отучване от някои стари възпитателни методи.
gorgon,
Не смятам, че разводняваш, дискусията ми е интересна и благодаря за участието. Вярно е, че тука специално в Швеция има повече наблюдение на индивида в много аспекти – примерно всеки може да пусне името на някой в интернет и да му намери адреса, че и снимка на входа на жилището, тази информация е публична, както и държавата има доста лична информация за гражданите. Някои от тези неща лично на мен ми се виждат в повече, не ги идеализирам, явно има някакъв обществен консенсус по тях обаче. Дори имаше предложение за много контролиращ закон за следене в интернет, но се отхвърли засега.
По отношение на родителите впечатлението ми засега е, че на семейства, чиито деца имат проблеми в поведението или ученето, се предлага помощ, която е комплексна – психолози, лекари, специални педагози, социални работници. Не са длъжни да я приемат, но повечето се чувстват длъжни, защото обществото ги е убедило, че това е най-доброто за тях. Дали това е винаги така, за мен също е силно под въпрос. Но пък поне не са оставени сами на себе си.
Попрегледах снощи закона, уреждащ родителските права и задължения и не виждам нищо изключително в него. Родителски права могат да се отнемат при застрашаващ здравето на детето тормоз, като се прехвърлят изцяло на другия родител. Ако и той тормози, се прехвърлят на трето лице или двойка. Боят Е тормоз според законодателството на повечето европейски държави, базирано на Конвенцията на ООН за правата на детето. Родителска автономност да, но тя не може да бъде за сметка на децата. Все пак те са членове на обществото и също са субекти на права, а не обекти на притежание от родителите. Швеция е една от малкото държави в света, в която мнението на децата има юридическа тежест по всички въпроси, които ги касаят.
Да, чета блога ти, Василена, с голям интерес, провокира ме за размисли. А с последните две статии напипваш най-актуалната за мен тема в момента, затова и излизам от нелегалност, макар да се оказва, че не съм била толкова покрита.
Бих написал нещо по темата, защото наистина много ме вълнува, макар, че писането не е най-голямата ми сила. Благодаря за поканата! Ще ми отнеме обаче време. Предполагам на мейла е най-добре да го пратя?
Когато искаш и имаш възможност, моля заповядай, адресът е горе вляво.
Чудесно би било такъв тип говорене и мислене за обшуването и връзката да са по чести и в интернет и реалното пространство така че да се превърнат повече в норма отколкото в нестандандартни идеи. Всички виждаме как родители, лелки , училители „поучват“ и наказват и се чудим ние ли нещо не сме в ред. Не знам колко успявам но вярвам че равнопоставеното общуване е единствения възможен начин да имаме „връзка“ с детето си. Мисля се че по принцип в човешките отношения в България като цяло независимо дали между деца и възрастни или между възрастни и деца , липсва човешко отношение и уважение.
Синът ни, Тео (на 4 год) енда вечер на заспиване каза следното.
Аз се опитвах да сложа брат му (на 1 год и 8 мес) в леглото му, той отказваше и искаше да става и да прескача оградата. Бях загасила лампата и изгубила търпение, извадих малкия оставих го на пода и му казах троснато „Добре, отивай където искаш. Ние тук с баткото ти заспиваме“ Тео след няколко секунди каза: „Мамо, не трябва да се говори така на малките деца. Трябва да му кажеш по любезно – Отиди където имаш нужда и когато решиш се върни…. Както му говориш и той после така ще ще се научи и ще говори на децата си. Човек трябва да си сдържа нервите….Аз по някога не успявам и му казвам „Махни се оттук веднага“, но понякога успявам….“!!!:))
Може би трябва да се направи сборник с размисли и цитати на деца като наръчник за родители.
„Може би трябва да се направи сборник с размисли и цитати на деца като наръчник за родители.“
Страхотна идея!
Все повече си мисля, че колкото ние учим децата, толкова и те ни учат. Жалко, че в повечето случаи става на принципа проба-грешка, защото за възпитанието много малко има като материали, още по-малко като практика. А много е трудно да се отърси човек от вече наложен модел на поведение. Повечето родители действат на принципа – така са ме възпитавали, станал съм човек.
Марина, невероятен е твоят син! Много ме впечатли изказването му. Дано да си чула думите му! Ще с еопитам и аз да ги чуя. Целуни го от мен, нищо, че не се познаваме, и му кажи колко страхотно нещо е казал и колко е прав.
Наистина, страхотно нещо е казало детето. И вероятно го е чуло или попило от мама и татко все пак. Поздрави и от мен!
По отношение на цитата от сина ни по горе – напълно точен е , повярвайте. Със сигурност последната част – за нервите- го е „взел“ от някой от нас, но за първата част по отношение на модела на учене и пренасянето му – такава връзка надали някой от нас е правил пред него..Но ако всеки от нас носи нещо от колективното съзнание и опит и предвид, че децата са все още достатъчно „отворени“ да усещат и „чуват“ посланията от това колективно – сигурно от там го е взел.
Не знам дали това последното изречение „мейкна сенс“. Ако има конкурс за използване на най-много и често думи в кавички, ме информирайте да е включа.
Обратно по темата – за промяната или създаването на едно поведение, основната е лична убеденост и мотивация, нали така? За да промени нещо в себе си, в навиците , в поведението си (независимо колко вредно е то за него) е важно да има сериозна вътрешна мотивация. Със заплахи, санкции и натиск отвън дали става? Съмнявам се. Или то ако става, колко е устойчиво?
Защо да е различно при децата?
Със сигурност наказанието и заплахата решават проблема към момента по бързо, но само до следващия път. Едно дете е възможно да си създаде вътрешна мотивация и навик да прави или да не прави нещо,когато за това нещо то говори с родителите си и или други възрастни близко до него и когато вижда модели на поведение сред тях. Така си мисля.