Коментари на: Ларш Х. Густафсон – за съвестта, хуманното възпитание и неоавторитарната педагогика

От: Марина

Марина — Tue, 06 Jan 2009 22:04:18 +0000

По отношение на цитата от сина ни по горе – напълно точен е , повярвайте. Със сигурност последната част – за нервите- го е „взел“ от някой от нас, но за първата част по отношение на модела на учене и пренасянето му – такава връзка надали някой от нас е правил пред него..Но ако всеки от нас носи нещо от колективното съзнание и опит и предвид, че децата са все още достатъчно „отворени“ да усещат и „чуват“ посланията от това колективно – сигурно от там го е взел.
Не знам дали това последното изречение „мейкна сенс“. Ако има конкурс за използване на най-много и често думи в кавички, ме информирайте да е включа.
Обратно по темата – за промяната или създаването на едно поведение, основната е лична убеденост и мотивация, нали така? За да промени нещо в себе си, в навиците , в поведението си (независимо колко вредно е то за него) е важно да има сериозна вътрешна мотивация. Със заплахи, санкции и натиск отвън дали става? Съмнявам се. Или то ако става, колко е устойчиво?
Защо да е различно при децата?
Със сигурност наказанието и заплахата решават проблема към момента по бързо, но само до следващия път. Едно дете е възможно да си създаде вътрешна мотивация и навик да прави или да не прави нещо,когато за това нещо то говори с родителите си и или други възрастни близко до него и когато вижда модели на поведение сред тях. Така си мисля.

От: vassilena

vassilena — Sat, 03 Jan 2009 17:26:10 +0000

Наистина, страхотно нещо е казало детето. И вероятно го е чуло или попило от мама и татко все пак. Поздрави и от мен!

От: Emem

Emem — Sat, 03 Jan 2009 15:54:50 +0000

Марина, невероятен е твоят син! Много ме впечатли изказването му. Дано да си чула думите му! Ще с еопитам и аз да ги чуя. Целуни го от мен, нищо, че не се познаваме, и му кажи колко страхотно нещо е казал и колко е прав.

От: Snejka

Snejka — Wed, 31 Dec 2008 18:05:28 +0000

„Може би трябва да се направи сборник с размисли и цитати на деца като наръчник за родители.“

Страхотна идея!
Все повече си мисля, че колкото ние учим децата, толкова и те ни учат. Жалко, че в повечето случаи става на принципа проба-грешка, защото за възпитанието много малко има като материали, още по-малко като практика. А много е трудно да се отърси човек от вече наложен модел на поведение. Повечето родители действат на принципа – така са ме възпитавали, станал съм човек.

От: Марина

Марина — Mon, 29 Dec 2008 12:14:50 +0000

Чудесно би било такъв тип говорене и мислене за обшуването и връзката да са по чести и в интернет и реалното пространство така че да се превърнат повече в норма отколкото в нестандандартни идеи. Всички виждаме как родители, лелки , училители „поучват“ и наказват и се чудим ние ли нещо не сме в ред. Не знам колко успявам но вярвам че равнопоставеното общуване е единствения възможен начин да имаме „връзка“ с детето си. Мисля се че по принцип в човешките отношения в България като цяло независимо дали между деца и възрастни или между възрастни и деца , липсва човешко отношение и уважение.
Синът ни, Тео (на 4 год) енда вечер на заспиване каза следното.
Аз се опитвах да сложа брат му (на 1 год и 8 мес) в леглото му, той отказваше и искаше да става и да прескача оградата. Бях загасила лампата и изгубила търпение, извадих малкия оставих го на пода и му казах троснато „Добре, отивай където искаш. Ние тук с баткото ти заспиваме“ Тео след няколко секунди каза: „Мамо, не трябва да се говори така на малките деца. Трябва да му кажеш по любезно – Отиди където имаш нужда и когато решиш се върни…. Както му говориш и той после така ще ще се научи и ще говори на децата си. Човек трябва да си сдържа нервите….Аз по някога не успявам и му казвам „Махни се оттук веднага“, но понякога успявам….“!!!:))
Може би трябва да се направи сборник с размисли и цитати на деца като наръчник за родители.

От: vassilena

vassilena — Sun, 28 Dec 2008 10:41:33 +0000

Когато искаш и имаш възможност, моля заповядай, адресът е горе вляво.

От: Че Ка

Че Ка — Sun, 28 Dec 2008 01:16:37 +0000

Да, чета блога ти, Василена, с голям интерес, провокира ме за размисли. А с последните две статии напипваш най-актуалната за мен тема в момента, затова и излизам от нелегалност, макар да се оказва, че не съм била толкова покрита.

Бих написал нещо по темата, защото наистина много ме вълнува, макар, че писането не е най-голямата ми сила. Благодаря за поканата! Ще ми отнеме обаче време. Предполагам на мейла е най-добре да го пратя?

От: vassilena

vassilena — Sat, 27 Dec 2008 17:14:15 +0000

Eми,
Според мен идеята на Густафсон за противопоставяне на СОС-бавачките е, че никой „възпитателен метод“ не може да обхване отношенията между взаимно уважаващи се човешки същества. Естествено децата трябва да знаят докъде се простират личните граници на родителите, чието престъпване е неприятно за мама и татко. Така те се учат да поставят и своите лични граници, които не биха искали околните да нарушават. Но Густафсон и другите автори, пледиращи за хуманно възпитание базирано на респект към детето, питат как бихме го приели например ако някой възрастен каже: „Влюбен съм в една страхотна жена, но връзката ни върви много трудно, дайте ми някакъв метод, с помощта на който да я направя по-лесна за съжителство.“ Възпитанието е комплексно и прости решения няма. Според мен в България има нужда по-скоро от отучване от някои стари възпитателни методи.

gorgon,
Не смятам, че разводняваш, дискусията ми е интересна и благодаря за участието. Вярно е, че тука специално в Швеция има повече наблюдение на индивида в много аспекти – примерно всеки може да пусне името на някой в интернет и да му намери адреса, че и снимка на входа на жилището, тази информация е публична, както и държавата има доста лична информация за гражданите. Някои от тези неща лично на мен ми се виждат в повече, не ги идеализирам, явно има някакъв обществен консенсус по тях обаче. Дори имаше предложение за много контролиращ закон за следене в интернет, но се отхвърли засега.
По отношение на родителите впечатлението ми засега е, че на семейства, чиито деца имат проблеми в поведението или ученето, се предлага помощ, която е комплексна – психолози, лекари, специални педагози, социални работници. Не са длъжни да я приемат, но повечето се чувстват длъжни, защото обществото ги е убедило, че това е най-доброто за тях. Дали това е винаги така, за мен също е силно под въпрос. Но пък поне не са оставени сами на себе си.
Попрегледах снощи закона, уреждащ родителските права и задължения и не виждам нищо изключително в него. Родителски права могат да се отнемат при застрашаващ здравето на детето тормоз, като се прехвърлят изцяло на другия родител. Ако и той тормози, се прехвърлят на трето лице или двойка. Боят Е тормоз според законодателството на повечето европейски държави, базирано на Конвенцията на ООН за правата на детето. Родителска автономност да, но тя не може да бъде за сметка на децата. Все пак те са членове на обществото и също са субекти на права, а не обекти на притежание от родителите. Швеция е една от малкото държави в света, в която мнението на децата има юридическа тежест по всички въпроси, които ги касаят.

От: gorgonbg

gorgonbg — Sat, 27 Dec 2008 16:33:00 +0000

Добре, че е мит. Но съм го чувала от няколко източника, та се замислих. Е, не от първа ръка. Но пък ти можеш да ни разкажеш повече по въпроса, ако имаш тази възможност.

Аз лично съм за по-голяма автономност на индивида. Може наистина да съм по-асоциална отколкото средностатистическия скандинавец, но нямам силно изразена чувство за принадлежност към едно общество, което би имало правото да ме следи изкъсо и контролира като родител.
Не може да даваме права и свободи на децата възпитавайки ги , а на родителите им – да следим, поощряваме и наказваме.

Не искам да разводнявам хубавата тема, но исках да споделя тези си мисли.

От: Eми

Eми — Sat, 27 Dec 2008 07:13:53 +0000

Много интересно интервю. Още повече ме впечатлиха цитатите от книгата на Че Ка. Струва ми се, че у нас няма изобщо традиция родителите да се „възпитават“ как да възпитават децата си и има много лутане и грешки. Даже едно предаване като СОС бавачки у нас би действало в положителна посока, защото все пак дава някакъв ориентир за систематично поведение, за договор с детето за определено поведение… струва ми се, че твърде много работим със заплахи, шамаросване, каране, „как не те е срам“ и т.н. За себе си мога да кажа, че нещата, които ме изкарват от нерви, са когато каката се увлече в игрите и малтретира малкия човек. Но в 90% от случаите това се случва, защото аз не съм достатъчно близо до тях, а примерно съм на компютъра и не им обръщам внимание. Така че реално грешката е моя. Нещо, което много ме впечатли скоро: малкият ми син (2 г) правеше бели, разхвърляше, когато аз почиствах, и го правеше нарочно и се хилеше в лицето ми. Вместо да се карам, започнах да се правя, че плача, като обяснявах колко много ме натъжава неговото поведение и че разхвърля, когато аз почиствам. И той, дето поти нищо не говори още и не сме сигурни какво разбира, ме гушна и после почна да прибира. Така че иам начини явно да се справим с неприемливото поведение, ама самите ние знаем много малко за тях. Много ми се иска един ден в Плейцентър Приятели да организираме и курсове за родители, ама да видим кой ще намерим да ги води.