Йеспер Юл – няма демократично общество без демократично семейство
След като писах за Ларш Х. Густафсон, продължавам да представям автори на книги за възпитанието, които са ме впечатлили.
Йеспер Юл е датски психолог, семеен терапевт, много популярен в родината си и интервюиран често по всевъзможни въпроси, свързани със семейството и децата. Най-известната му книга e преведена на английски със заглавие Your Competent Child и е толкова култова, че има група на феновете й във Facebook.
Йеспер Юл е женен за хърватка и прекарва част от времето си в Хърватия, където работи със семейства, пострадали във войните в бивша Югославия. Преките му наблюдения върху семейства в Скандинавия и в посттоталитарните общества в Източна Европа му дават възможност да постави разсъжденията си за възпитанието в по-широк социален, антропологичен и политически контекст, което го прави супер интересен за мен. Според него властовите отношения в семейството са безвъзвратно разчупени през последния век с освобождаването на жените, а това прави старите системи на възпитание, базирани върху безусловния авторитет и власт на родителите, абсолютно неефективни.
Йеспер Юл твърди, че повечето от нещата, които сме свикнали да възприемаме като възпитание, са не само излишни, а направо вредни, защото изхождат от разбирания за личността, семейството и отношението към другия, които вече са отхвърлени в съвременното общество. Той призовава към истинско равноправие, респект и толерантност към различията между личностите и поколенията в семейството и съветва родителите да тестват начина, по който третират децата си, като се опитат да си представят дали биха си позволили сходно отношение към партньора си, към приятел, колега или подчинен на работното място.
Поведението, което сме свикнали да възприемаме като проблемно у децата, според Юл задължително отразява нещо в поведението на родителите и трябва да се разчита като сигнал, който детето дава за проблем в семейството. Тези сигнали на „непослушание“ според автора могат да бъдат обогатяващи за личността на родителя, защото му дават чудесна възможност да научи нещо за себе си, да преоткрие и преработи проблемни преживявания от собственото си детство. По този начин възпитаването на деца има потенциала да действа освобождаващо, като терапия за родителя и за цялото семейство – нещо, което отдавна съм забелязала, но се радвам да го видя потвърдено от психолог.
Този потенциал обаче може да се реализира единствено при взаимно зачитане, уважение и приемане между родители и деца. Затова Юл също критикува бихейвиористичното възпитание, базирано на награди и наказания, при което детето усеща части от своето аз като отхвърлени и нежелани от родителите и получава сигнал, че за да бъде прието и обичано, е необходимо да ги подтисне. Авторът специално обръща внимание, че не само наказанието, но и прекаленото хвалене няма добър ефект върху развитието на детето. То поражда усещания от типа „Хвалят ме, защото правя, това което искат от мен, а не защото ме обичат.“ Също така хвалбата може да бъде ненужно покровителствена – например ако партньорът ви е приготвил вкусна вечеря, вие вероятно ще изразите благодарността си, а няма да кажете: „Браво на теб! Колко страхотно си се научил да готвиш, точно така се прави мусака, толкова си способен!“
Йеспер Юл съветва да запазим зрънце подозрение към всяко взаимоотношение с детето, в което то има ролята на обект. Той подчертава, че в съвременната психология, медицина и социология децата са социално компетентни субекти от момента на раждането си и още тогава притежават собствена стойност като индивиди, способност за познание и правото да бъдат и да изразяват себе си.
Това е авторът, който лично на мен най-много ми е въздействал в последно време. Действа ми освобождаващо и ме насърчава да следвам собствения си вътрешен усет към децата, който винаги ми е подсказвал, че наказанието не може да е правилна мярка. И че, както прочетох в един цитиран в бг-мама текст, за който благодаря на ЧеКа, „не можем да научим детето да се държи добре, като го караме да се чувства зле“.
Йеспер Юл не поучава родителите от висотата на професионалния си авторитет и не им пробутва прости решения чрез замяна на един „метод“ на възпитание с друг, а ги насърчава да импровизират на базата на демократизиране на отношенията в семейството и взаимното уважение. Такъв тип отношения не могат да бъдат обхванати от никакъв метод или стратегия, а резултатите от тях тепърва предстои да се откриват. Надявам се.
26 отговора to “Йеспер Юл – няма демократично общество без демократично семейство”
Напиши коментар
Като чета какво си написала за вижданията на Юл, макар да съгласен с въвеждащите няколко абзаца, по-надолу у мене възникват няколко въпроса, на които не мога да си отговоря – или по-скоро си отговарям по начин, противоположен на написаното от теб. Конкретно имам пред вид два извода:
„бихейвиористичното възпитание, базирано на награди и наказания, при което детето усеща части от своето аз като отхвърлени и нежелани от родителите и получава сигнал, че за да бъде прието и обичано, е необходимо да ги подтисне.“
Да смятам ли, че всички страни от личността и поведението на детето заслужават поощрение? Ами в случаите, в които то прояви агресия към други, излъже, обиди, открадне? Та нали децата правят тези неща (видели са ги от други хора, връстници, а дори и без да съзнават какво правят) и само негативната реакция на възрастните им показва, че подобно поведение не е желано и правилно и трябва да бъде подтиснато?
Детето си е същество с разум, то не само имитира родителите си, за да можем да сме спокойни, ако в отношенията семейството ни всичко е на ред, че детето няма да добие лоши навици. Напротив, детето експериментира с поведение, което е видяло у други хора, по телевизията, за които само се е сетило. Как, ако няма негативни реакции, детето ще придобие навици за контакти с други хора, за приемливо социално поведение? Може би неразбирането ми идва от неприемането ми на следващото твърдение:
„децата са социално компетентни субекти от момента на раждането“
така, както аз го разбирам, това е абсолютно неприемлив за мен и неверен извод. Самият факт, че хората са различни в различните общества говори, че огромната част от социалните умения се придобиват (защото и социумите, т.е. обществата са различни и имат различни правила), а не са вродени. т.е. децата се научават на социална компетентност, не се раждат с нея.
———————–
Втората идея, която не разбирам е заключена в следния цитат:
„Хвалят ме, защото правя, това което искат от мен, а не защото ме обичат.“
Аз, естествено, разбирам напълно нуждата детето да чувства родителската обич и то да няма нужда да се превръща в някакъв безволев робот, за да я получи. Но идеята, че родителите обичат детето си въпреки всичко и с цената на всичко, независимо от неговото поведение, не мога да приема. Съгласен съм, че връзката поведение-обич не трябва да стои на първо място, но мисля, че тоталното й отричане води в по-късна възраст до девиации на поведението (и у пораснали вече хора, и у родителите им), на които сме свидетели много често – родителите да подкрепят и одобряват поведението на детето си, въпреки, че въпросното „дете“ е престъпник, убиец, крадец и т.н.
longalon,
Благодаря отново за коментарите и важните моменти, които ми показваш, че не съм изяснила достатъчно.
„Да смятам ли, че всички страни от личността и поведението на детето заслужават поощрение? Ами в случаите, в които то прояви агресия към други, излъже, обиди, открадне?“
За поощрение не говорим – разбира се, че тези неща не трябва да се поощряват. Става дума за това, че чувствата на детето, пораждащи определено поведение, винаги заслужават да бъдат признати за легитмни, дори когато са негативни или деструкнивни. Не може да кажеш на детето, нито на възрастния „не се чувствай така, както се чувстваш“. Това, което се постига при отричане на чувствата на някой човек/дете, е че те продължават да работят на някакво ниво и да предизвикват определено поведение, но самото дете започва по-зле да разбира мотивите за поведението си и емоционалните си преживявания. Това може да се види при много хора възпитавани бихейвиористично, които не изразяват собствените си чувства, не ги забелязват много добре и още по-зле ги разбират. Аз бих искала да говоря с моите деца за причините за поведението им, за да могат те самите да ги разбират и вербализират. Не мога да кажа, че ми е лесно, защото и аз не съм учена от дете да правя това, но се старая и със сигурност познавам себе си по-добре в резултат на това.
Естествено че може да се изразява несъгласие с определено поведение, но при децата „лошото“ поведение според Юл е най-вече симптом. Това негово виждане е свързано с идеята за социалната компетентност на децата. Тази компетентност се изразява именно в желанието и способността им още от бебета „да сътрудничат“ на възрастните на различни нива. Тази готовност именно е залог за усвояването на поведението, което децата виждат в своето семейство и своята култура. И те го правят според Юл много успешно – например агресивното или (само)разрушително поведение на децата е резултат от „сътрудниченето“ им с агресивно или деструктивно поведение от страна на родителите или други възрастни в средата им.
И накрая, обичането на детето не означава безрезервно одобрение за всяко негово поведение. Но е пагубно при грешка да се оттегля любовта на родителите, защото именно тогава детето е уязвимо и има нужда от подкрепа, още повече че най-често самата „грешка“ е начин, по който детето дава сигнал че има някакво проблемно преживяване.
Според Йеспер Юл е важно родителите да очертаят някакви собствени граници в отношенията си с детето, както се договарят граници в отношенията между всеки двама души. Но това, че дадено поведение престъпва нашите лични граници, не бива да значи отричане на чувствата, които го пораждат и осъждане на личността на самото дете. Всъщност това последното не е ново при Юл, а е постулат при повечето педагози – „няма лоши деца, има нежелано поведение“, което има своите причини.
long,
Според теб престъпник не може да бъде обичан, така ли? Нещата са сложни, но точно това ги прави интересни и важни според мен.
туй с границите е много важно уточнение и може би трябваше да го сложиш в основната статия, за да няма недоразбиране на текста
колкото до последния ти въпрос… Гледах филма „Баскетболни дневници“ с Л. Дикаприо заедно с майка ми, когато бях тийнейджър. В него става дума за момче, което зарязва спорта заради наркотиците и пропада. В най-знаменателният за мен момент от филма, той, мръсен, изпаднал, крал от майка си, тя отдавна го изгонила от вкъщи, крал от другаде, се появява на вратата й и с налудничав поглед проси от нея пари, за да си купи наркотици. И тя му дава. Тогава аз заклех майка ми, ако попадна аз в същата ситуация, да не ми дава пари, а да ме изгони. Тя ми каза „Ами няма да мога“. Това за мен не е нормално…
longalon,
В мейнстрийм наръчниците за родители, особено американски, е мания да се говори за поставянето на граници, на детето обаче, setting limits както му викат, и се води много трудна работа, щото родителите трябва предварително да решат какви да бъдат границите, да са последователни, да са единодушни по въпроса и да измислят как да стане ограничаването. А Йеспер Юл изказва почти скандалното на този фон твърдение, че изобщо не е необходимо да се поставят граници на детето, нито пък родителите да са единодушни, достатъчно е те да могат да очертаят собствени граници в отношенията си с него – както става между възрастни взаимноуважаващи се индивиди демек. И разбира се, показвайки къде са твоите граници и очаквайки те да не се престъпват, трябва да уважаваш границите, които самото дете си поставя – физически, емоционални и т.н. Ние в нашата култура не сме много добри в тази работа по мои наблюдения – примерно нямаме особен респект към физическата автономност на детето, ако си виждал как някоя майка или баба ожесточено бърше усти, носове, съблича, облича, тъпче с храна, дърпа насам-натам, сигурна съм ще се сетиш какво имам предвид. Това е на чисто физическо ниво, на друго даже не ми се почва да мисля, имаме по-възрастни роднини на гости в момента и предложенията за нарушаване границите на децата се явяват по няколко пъти на ден.
Това с границите и мен ме тормози от известно време. А какво става, ако липсата на граници застрашава по някакъв начин здравето на детето? Аз се опитвам да давам свобода на детето или по-точно да я ограничавам възможно най-малко, но в някой случай просто се налага да и наруша примерно физическата автономност. На моменти примерно не ми дава да я облека, иска да си ходи гола (на година и половина е). Не знам дали това е някаква нейна приумица или знак на протест към нещо, което аз правя, но как да я оставя да се разхожда гола?
да оставиш детето само да си определя граници? и на каква база то ще си ги определи? опит? знания? това е в пълна хармония с твърдението на професора, че децата се раждат социално компетентни, но в пълно противоречие със здравата мисъл и логиката.
хайде, остави няколко деца заедно, сами да си определят границите, да видим какво ще се получи… това, което ще се получи е просто анархия. ще управляват физически по-силните и агресивните. и не, не ми казвай, че „агресията идва от болна семейна среда“, защото тя е еволюционен инструмент за оцеляване и я има при всички хора.
хората не се раждат с някакви правила за поведение, заложени в самите тях – всички правила за поведение те научават от средата, в която живеят именно чрез някакъв вид социална принуда. чрез силата на неодобрението на околните те се научават да контролират агресията си и да действат като социални същества.
Мая,
Аз оставям сина ми да се разхожда гол вкъщи. Обаче като звънне съседчето на вратата, той тича да се облича. Просто е забелязал, че хората не ходят обикновено голи в присъствието на други хора, които не са им най-близки – понеже в семейна среда се случва понякога да ходим голи и ние големите. А вчера като се прибрах вкъщи, баба му и дядо му го гонеха да го обличат с викове: „Ти го дръж, аз ше обличам!“
Естествено, че при най-малкото дете понякога се налага да го удържаш физически за да не направи нещо опасно, но в повечето случаи обезопасяването на контактите вкъщи и прибирането на дребните предмети които могат да се глътнат е достатъчно. Децата имат инстинкт за самосъхранение и доста добре се справят с това да не паднат от високо или да не се наранят, стига възрастните да не са им внушили от малки, че не могат.
longalon,
Струва ми се, че бъркаш агресията и принудата във възпитанието – това са, поне по дефиниция, различни неща. Принудата във възпитанието, ако някой държи на нея, би трябвало да е целенасочена и обмислена, а не плод на агресия. Плод на агресия е боят и крещенето, когато родителите изгубят контрол.
Разбира се, че няма вродени правила на поведение, съвсем прав си, че се научават от средата – ако тя е насилваща и принуждаваща и детето ще стане такова. Ние се опитваме чрез насилие да откажем децата от насилие. Еми няма как да стане. Мислила съм си и аз за романи като „Повелителят на мухите“ и какво пише в синопсиса му в Cambridge Companion to English Literature примерно – Голдинг бил учител и като такъв бил забелязал колко изначално жестоки са децата. Само че той е наблюдавал деца, възпитавани изключително строго във време, в което дори е имало телесно наказание в английското училище – викат те при директора и той вади пръчката. Ето тези взаимоотношения според мен героите му много компетентно възпроизвеждат, когато се озовават в общество само от деца.
Аз пък съм съгласна с Йеспер Юл, че за да се държи детето човешки и социално, в общи линии е достатъчно да бъде обградено от хора, които се отнасят помежду си и към него човешки и социално. В противен случай изпадаме в положението на една майка на детската площадка, която съскаше на сина си „Не го удряй, че ш’та смачкам!“
Писах едни коментари, но не ми се визуализираха… ако това излезе, ще опитам да ги пусна малко по-късно.
о, за боя и истеричното крещене сме на едно мнение
Всичко е чудесно написано, но според демократичното и ненасилствено поведение и възпитание на децата как е подходящо да се постъпи в следната ситуация. Девойката от малка има собствено мнение по определени въпроси, най-вече как ще изглежда – сама си избира дрехите за обличане, тя определя с каква прическа ще бъде и т.н. Много се радвам за нейното желание да бъде самостоятелна и да се чувства свободна да избира. Където е подходящо давам съвети или се случвало да прибягвам до избор между 2 неща, за да не се обръква. Така постепено се опитвам да обясня за цветови гами, стилове и т.н. Трудното идва с прическите. Последната истерия беше породена от нехаресването на така желаната прическа в момента. Няколко пъти се опитах да я направя както иска, но след справката с огледалото всичко отново биваше развалено и със сълзи на очи и истерични потропвания и ревове, се опитва да ми обясни какво иска. Накрая всичко толкова ми омръзна, че набързо прибрах и шнолки и ластичета. Това породи още по-голяма истерия. През цялото време се опитвах със спокоен тон да обяснявам, да опитвам да науча какво всъщност се иска от мен да сътворя като прическа и всичките ми опити и старание биваха с един замах заличавани. Толкова мисля над тази случка и не стигам до никакъв удовлетворяващ ме отговор или извод. Чувствам се като в задънена улица. И не знам ако скоро се повтори как по-адекватно да реагирам. Не искам да действам по метода на по-силния, но друго не ми идва на ум. В момент на истерия /която изглежда точно като пубертетска/ как точно да реагирам като родител, без след това да изпадам в ярост към себе си.
Snej,
Без да познавам добре детето и взаимоотношенията ви, мога само да кажа, че бих се постарала да си дам някакъв отговор каква е причината тя да се държи така.
Обръщане на голямо внимание на външния вид? Ако усеща, че за мама е супер важно детето да е очарователно на вид, може да е засегната от това. На мен често ми се прави подобен номер. Ако синът ми усети, че страшно го харесвам с определени дрехи например, може да откаже напълно да ги облича. Изглежда необяснимо – толкова е готин с тях, всички му се радват, но не на него такъв какъвто си е, а на това, че изглежда по удовлетворяващ за нас начин, обективиран е демек. Като бяхме деца, и сестра ми често се държеше така, отказваше да облича любимите на мама най-сладки дрехи и никой не можеше да разбере защо.
Може би и твоята дъщеричка усеща много силни очаквания към външния си вид и затова реагира така. Просто предположение, ти знаеш най-добре дали има смисъл в него. Трябва да се опиташ да поговориш с нея, когато е спокойна, но децата много често не знаят точно защо се държат по определен начин или поне не могат да го обяснят с думи. Въпреки това с предположения и добронамереност от теб и с пробване на различен стил на приготвяне за излизане примерно, мисля че ще разбереш каква е причината.
Възможно и е като цяло да усеща твърде променени изисквания към това каква трябва да бъде, за да е доволна мама – спомням си че имате и малко бебенце и сигурно изискванията към нея са станали по-високи и изведнъж й е станало по-трудно да се хареса на мама и да я зарадва просто с това което представлява тя самата, без подобрения, както е примерно с бебето. Аз често се улавям, че се кефя на малкото дете просто защото е ужасно мило и сладко, а на баткото му е много по-трудно да предизвика подобна спонтанна реакция в мен. И останалите възрастни също се държат така – на бебето се радват безусловно, а на баткото само когато отговори на определени очаквания. Опитвам се да компенсирам това донякъде с нежност и спонтанно радване и донякъде да му давам да прави неща които са важни за мен и за семейството, за да се чувства ценен като голям. Има подобрение.
Snejka, не знам до колко ще е адекватен отговорът ми към поста ти, но си мисля дали истерията не се дължи на това, че не можете да се разберете какво точно иска дъщеря ти. Така описана ситуацията малко ми напомня на поведението на сина ми когато не разбирам какво ми говори. Той е на 3 г. и 4 мес., но не говори добре. И аз понеже не схващам какво искам да ми каже някой път, започвам да се опитвам чрез гадаене, въпроси и там каквото се сетя да разбера какво точно ми обяснява. Колкото повече обаче се опитвам да разбера, и съответно не успявам, толкова повече той се ядосва. В един момент обаче реших да му казвам, че не разбирам (след като 1-2 пъти пробвам да разбера). Съвсем спокойно и кротко, и най-важното, без да звучи, все едно в НЕГО е вината, а по-скоро, че АЗ не мога да схвана. В други случаи, когато ми се струва уместно, казвам само „Така ли?“. И той си продължава историите. И в двата случаи предотвратявам истерии.
Децата, в моменти когато са неразбрани, се чувстват явно безпомощни, слаби, вероятно някъде вътре в себе си мислят, че вината е в тях и това избива в някаква форма на ярост, истерия, плач… И когато ги уверим, че НЕ са те ВИНОВНИ за това положение, те като че ли придобиват увереност, самочувствия и успяват да се успокоят. Аз поне така си обяснявам поведението на сина ми. Та, ако си мислиш, че е възможно дъщеря ти да се чувства по подобен начин, може би да пробваш да я увериш, че не в НЕЯ е вината, че не се получава желаната прическа. Не директно „Не си ти виновна“, ами нещо от рода ми хрумва: „Не ми е ден днес нещо, не мога да разбера как трябва да сплета тая коса“. После вероятно да и предложиш да пробвате още веднъж – последно, пък ако не се получи да изберете друга прическа… Нещо такова
Че Ка, благодаря ти, че толкова добре си го обяснила. Може би наистина това е проблема при нас. Както и това, че девойката иска по-скоро да се „докара“ пред госпожата. Когато хареса нещо /дреха, прическа на някое детенце, дори играчка/ иска да има същото и много се ядосва ако не е точно едно към едно. Вече започнах работа над това, че е по-добре да има няколко варианти на харесваното, пък може да се получи по-хубаво и по-добре.
Също и за вината – напоследък явно доста неща се насъбраха – каквото и да направи, все й се карам. Иска да си играе с братчето си, но все измисля игри, които са опасни за него и съответно непрекъснато я мъмря. Което предполагам в нейното съзнание означава – мама не ме обича вече, непрекъснато ми се кара, аз не съм добра. За това винаги се опитвам да обясня кое точно не ми харесва и как може да бъде направено по-добре. Надявам се това да й помогне да търси варианти, да я накара да мисли за последиците. Въпреки, че скоро попаднах на писание, че при децата до 12г всичко възприемат преди всичко емоционално, отколкото логически.
Василена, мисля, че си права, че трябва да търся различни стилове. Като се замислих реших да опитам да определяме от вечерта каква прическа иска за сутринта. Ако все пак на другата сутрин има промяна в желанието й, то трябва да ми го каже възможно най-рано, не в последната секунда. За момента работи, но трябва всяка вечер да я подсещам и отново да разкажа защо го правим така. Опитвам се да стане нещо като рефлекс, да може да мисли в перспектива.
Също ми беше интересно да прочета за вашите „претенции“ в облеклото. За момента при нас го няма точно този вид. По скоро си има определени дрехи, които ги съчетава и точно с тези определени съчетания се облича. Много рядко прави изключение да разнобрази и да опита ново съчетание. Единствено държи да бъде с пола или рокля, за ужас на госпожите. Панталон обува само при много студени дни, колкото да стигне до градината и обратно, като там се обува задължително пола. Или госпожите изрично са казали, ако имат някакво мероприятие изискващо определено облекло. Интересно е, че аз не обичам да нося поли, но много се радвам на нея.
И последния ти абзац е много верен. Колкото и да се опитвам да обръщам достатъчно внимание и на двамата, да не се чувства някой ощете, все пак каката е ощетената. Тя трябва да бъде толерантната, да пази тишина, когато бебето спи, да изчака с приказката за лека нощ, за да мога да приспя бебето. През лятото нямаше проблем бебето да спи между нас, докато четем приказка следобяд. Но вече иска каката да бъде в средата, т.е. до мен, а бебето да бъде по-далеч от мен.
Изобщо възпитанието е трудна работа. Непрекъснато родителите трябва да наблюдават децата си, да ги анализират, за да знаят каква насока да дадат. И както се казва родителите учат децата си как да откриват света, а децата учат родителите си да не забравят как те са открили света.
Моят син също ходи постоянно гол или се облича като индиянец.Има и определени от него правила какво да облича(които вече доста нарастнаха)За първото само ме притеснява,че апартамента ни не е от най-отоплените и зимата е доста трудно да го облека за да не се разболее.С манията за индианците се оправихме с малко ръкоделие от моя страна и помощ от дядо му,който събра малко пера от село.Обаче малко ме тормозят ограниченията,които е наложил при останалите дрехи.Не иска да носи дрехи с копчета,понякога и с цип(суичери,ризи и всякакви блузки с копчета са табу).Плетени половери и жилетки също.Обича много качулки и е пристрастен към старите си дрехи,което прави копуването и носенето на нови неща доста трудно.На някой може да изглежда безобидно,но ми коства доста време да облечем нещо сутрин и голям театър за да го убедя да се облече според сезона(лятото си беше наумил да ходи със зимнте ботуши).Признавам,че понякога ме ядосва факта,че голяма част от дрехите му стават малки без да ги е носил поне веднъж и настоявам да облече нещо от „забранените дрехи“,но като цяло го оставям да се облича както си е решил с успокоителната мисъл,че имам дете със собствен стил.Опитах се да разнищя от къде може да идват тези изисквания от него.Бях решила че му е трудно да се справя сам на градината като има пречки като копчета и пр.,но вече умело борави с тях.
Имаме проблем и с яденето и спането,но засега си расте живо и здраво дете така,че и затова не го насилвам.Вярно,че баба ни е много разочарована от отказа му да се храни „здраво“ 4 пъти на ден,но е отгледала вече едно злоядо дете в мое лице,така че и тя взе да свиква.
Много се надявам някой да преведе повече подобни автори,за да станат по-достъпни за широката маса от хора.Като видя поредното n’то издание на д-р Спок малко се ядосвам.Може би трябва да го четем като ръководство как не трябва да се гледат децата.Признавам,че съм се вслушвала в някой от съветите му,но като цяло вече е доста морално остарял.
Спок е бил почти революционен автор за времето си, той има големи заслуги за разчупването на нормите, по които са се отглеждали и възпитавали децата преди него, много по-строго е било. Иначе българското му издание от соц време беше под редакцията на някакви бг специалисти, не знам доколко са се намесвали в неговия текст. На мен ми е бил от полза с някои добри съвети за кърменето. От друга страна разбира се има много остарели неща, които отразяват практиките отпреди няколко десетилетия.
Моя син съм го извеждала по негово настояване с гумени ботуши за дъжд в слънчево време през лятото, какво толкова, нека му стане топло и следващия път ще излезе със сандали.
Много ме развесели историята за индианчето
А за злоядството съм абсолютно убедена, че родителите го причиняват. Много ме кефи какво казва един педиатър, при който съм си водила децата във Варна: „Няма злояди деца, има само такива, които не искат да ядат нещата, които майките им смятат, че трябва да ядат.“ Мен са ме тормозили супер много на тема ядене като дете, особено в детската градина, затова много държа децата ми да решават сами кога какво да ядат.
Между другото, според Йеспер Юл сериозните проблеми в храненето, независимо дали става въпрос за злоядство или прекаляване с храната, също са симптом за проблем в отношението към детето. Възможните причини са най-различни, но като цяло, според него повечето се свеждат до това, че детето не се чувства „видяно“ истински, такова каквото е.
Колко добре те разбирам за дрехите, Снужолин. При девойката началото беше поставено с ходене на ясла по пижама. Добре, че вече беше топло времето. Вече купувам дрехи само ако тя си ги е избрала и харесала. Е, предварително резглеждам магазините, набелязвам си нещо хубаво и отиваме точно там. Също така много обича да носи подарени дрехи, особено ако има много мъниста, камъчета или Уинкс по тях. За обувките същата работа. Веднъж се съгласих да излезе с бутуши през лятото. Сигурно е стигнала до извода, че желанията е добре да се съобразят с времето, вместо да се мори от жега или да измръзва от студ, защото го има и варианта по къси панталонки през есента, когато никак не е подходящо за тях.
За връзката с неяденето и отношението към детето и друг път съм го чела. В сайта За децата има възможност да се запитват различни специалисти. Една от психоложките беше наблегнала имено на това – ако детето отказва храната, може да се счита като индикатор за някакъв проблем в семейството, което засяга и детето.
Във връзка с вината и справянето със ситуации, в които детето истеряства, не знае точно какво иска и от това се чуства още по ужасно, искам да споделя с вас това, което нашата гледачка въведе със сина ни и ние покрай нея. Когато той започне нещо да фучи ( да прави бели напук, да се дразни от нещо без причина, да напада малкото си братче или нещо подобно) тя му казва игриво и конструктивно: Тео, пак ли са те хванали дяволчетата“ Ах, тези дяволчета! т.Те ли карат да правиш такива работи…, Я кажи сега как да ги изкараме?“
Това някак си Тео го изкарва от предишното му състояние и започва усърдно да предлага начини за това как да се изкарат дяволчетата. През ушите да теглим много здраво. Като го изтръскаме с главата надолу и т.н.
Благодаря за отговорите и за насоката която ми давате!При нас проблема(макар че се опитвам да гледам на това не като на проблем)е не в пълният отказ на храна,а в предпочитание към определени храни,особено сладки неща и нежеланието да се храни в някакви определени часове за закуска,обяд,вечеря и пр.Аз се опитвам да му предлагам повече мед и сладки плодове,за да заситя желанието му за сладко и го оставям да се храни когато наистина се почувства гладен.Като малък Йони имаше проблем със зъбките още с появата им и се принудихме да го ограничим от всякакви сладки неща,което явно доведе до сегашното му настървение към тях.Обикновено се пристрастява към една определена храна и иска само нея седмици наред,но покрай „манията“ за индианците прокарваме много „индиански храни“
Преди си мислех да създам някакви навици да се храним всички заедно на масата,но всъщност си дадох сметка ,че така го насилвам да яде когато не е гладен и се отказах.Пък и ние със съпруга ми много рядко успяваме да седнем заедно на масата и може би това също е пример,който той копира от нас.
Вярно,че съм малко крайна като отношение към методите на Спок,но има доста неща които вече са неприемливи като норми на възпитание и отглеждане на децата и вместо да се популяризират автори като Йеспер Юл или например теб,се пуска новото му поредно издание.Живеем в демократично общество и всеки има право да отглежда децата си както смята за добре и разбира се да чете литература по свой избор,но ако хората имат по-обширна информация и възможност за сравнение може би ще се замислят за последствията от това да оставят детето си да плаче,а те да стоят наблизо и да чакат то да се измори или примири с факта,че няма кой да дойде и да го успокои.
Благодарна съм ,че попаднах на книгата „Близо до бебето“ и на този блог,защото научавам много неща,които са много близки до моето възприятие за живот и отглеждане на децата ми.Не винаги мога да открия сама в нета или да си преведа нещата,които ме интересуват,затова искрено се надявам все повече хора да попаднат на темите ,които се засягат тук и да се възползват от помоща,която предоставяш ти и пишещите по темите.
Snujolin,
Благодаря от сърце за четенето и участието.
При нас храненето на всички заедно на масата страхотно помага – децата искат да ни имитират и когато всички ядем, много добре се хранят и те, няма никакво насилване. Извън това не ме интересува дали ядат в определени часове, а и за сладките неща си е нормално – повечето деца и възрастни, макар не всички, обичат сладко. Така или иначе повечето от нас по един или друг начин са се научили да не злоупотребяват с него, децата също ще се научат. Е, старая се да предлагам алтернативи и аз, както и в къщата да не постъпват прекалено много сладки боклуци, но като му подарят, го оставям да си го изяде и наведнъж ако иска – негово си е.
А индианците какво ядат?
Василена, благодаря за интересните статии.
Факт е че децата са различни и всяко си идва с неговия си вътрешен мир.Наша задача е да го съхраним и приобщим към този свят. С цената на какво, обаче е друг въпрос.
Мисля си колко често ползвам класическото отклоняване на вниманието, когато стане „напечена“ ситуацията. Дори голямото ми момче само се улавя като го подвеждам и с чувство за хумор ме връща обратно в „жегата“. А дребния е само на 1г. и доста хляб ще изяде докато застигне батко си.
„Моят син също ходи постоянно гол или се облича като индиянец.“
„Обаче малко ме тормозят ограниченията,които е наложил при останалите дрехи. Не иска да носи дрехи с копчета,…(суичери,ризи и всякакви блузки с копчета са табу). Плетени пуловери и жилетки също.“
Snujolin сякаш е писала за моя новоизлюпен тинейджър…
Да го видиш в люта зима с баскетшорти и ватиран елек на училище, при това след дълги разговори, да се повтори, не знам…Чудихме се дълго време, във възрастта на себедоказването е, и го оставихме, не се повтори. Но и аз съм ходила с еспадрили през февруари, така че спечели /това не го знае/.
Нямам спомен да сме го наказвали или шляпали, сега от време на време го заплашваме с лишения от нещо, най-вече спорт, но и двете страни прекрасно знаем, че няма да се стигне дотам.
Мисля си за малкия, не си го представям наказан в ъгъла. Не е правилно.
Обаче в едно предаване доставящо бавачки у дома, заснето в САЩ, откривам че активно ползват наказание на столче с 5-минутен таймер. Мдаа…
Не знам кое е правилно, но се водя от вътрешния си глас, виждам резултат в порасналото ми вече момче.
Мисля, че ключът е уважението към децата ни.
Ооо индианските храни са много,стига да имаме време да разкажем подобаваща история с татко му и пилето става на току що уловено бизонско месо опушено на огъня пред вигвамите.Много харесва и индианските бонбони от сушени плодове,ядки и тахан,които сме взели като рецепта от тук
Скоро ходихме с него и на индиански лекар(суджоку терапия)и терапевката така се вживя в ролята си на шаман,че сега Йони я препоръчва на баба си при всяко нейно оплакване и болежка.
Snujolin
за СУ ДЖОК терапия ли става дума?
Да,извинявам се ако съм засегнала някой с неточността си.
Моля Ви да ми посочите сайта, в който се пише за злоядството или да дадете съвет за справянето с него…Че при нас назря такъв проблем.Не мога да определя възможните причини за него, или мога, но непълно.В главата ми е пълна бъркотия, защото ми е трудно да анализирам грешките в моето възпитание, за да не ги повтарям с детето си.Аз съм била в другата граница-ядяла съм много, на шест месеца-десет кг./сега вече съм с нормално тегло, без да съм правила никакви диети/Има ли връзка между прекомерното ядене и високите изисквания към детето, принуждаване към поддтискане на чувствата, постоянно критикуване?А за злоядството-на първо място-нехаресване на храната, раздразнение заради преминаване от пасирана към непасирана храна,насилване за ядене,разговор с другите, на който присъства и детето/1г и 3м/, в който аз казвам, че кренвиршът,пастетът, пържените картофи и други вредни храни не са храна за дете на годинка, не на последно място конфликти между мен и баща й, както и с цялата му рода, по някакъв начин може ли да съм форсирала развитието й и злоядството да е проявление на това,постоянно я хваля за това, че казва нови думи, за да я подтикна да продължава да говори,правя й комплименти, когато направи нещо, което преди не е можела да прави, обяснявам й дори за такива неща като сянката, правим си даже и куклен театър.Общо взето гледам да й поддържам вниманието, да измислям разни нови игри.Някой може ли да каже къде е причината за злоядството или да ми даде сайт за него и начин да се преборя с него?
искам да кажа, че книгата е наистина супер интересна и дава съвсем нов поглед върху това какви са децата…
Маги,
Страхотно се радвам, че ти е харесала. Абе дано някой се сети да поиздаде в България малко неща в този дух, че страхотен автогол си вкарваме със сегашното възпитание на децата. Малко хора се замислят, че организацията и методите на работа в градините и училищата са абсолютно същите като от тоталитарно време, родителите са продукти на същото време и тип взаимоотношения, после се чудим защо нещата в обществото не се променят към добро толкова, колкото ни се иска.