Боят е кофти и не помага
Около протестите от миналата седмица боят и насилието станаха много обсъждана тема. Освен че доста хора биха и бяха бити, а един дори беше убит, в дискусиите по темата неизменно присъстваха призиви и пожелания за насилие, както и изказвания за това кой участник в събитията какво насилие бил заслужил.
Тъй като всеки насилник най-напред сам е бил жертва на насилие, а първите срещи с насилието обикновено са в детството и най-често в семейството, това говорене лично на мен ми напомни колко много насилие над децата все още има в българското семейство и колко малко го забелязваме като нещо нередно.
Вече писах за телесното наказание – тогава стана ясно, че огромното мнозинство от българските родители понякога удрят децата си, а също и че повечето не предполагат, че това действие е криминализирано от законодателството на България.
Законът разчита най вече на превантивната сила на тази криминализация, но Наказателният кодекс все пак предвижда мерки срещу нарушителите. България е ратифицирала Конвенцията на ООН за правата на детето и криминализацията на телесното наказание се базира върху тази конвенция.
Конвенцията е приета през ноември 1989 и е най-ратифицирания документ в историята на защитата на човешките права. Фактът, че съществува специална конвенция за правата на детето не означава, че Всеобщата декларацията на ООН от 1948 не се отнася за децата. Децата притежават всички основни човешки права, те просто са по-уязвими и по тази причина са обект на допълнителна защита.
Член 19 от Конвенцията на ООН за правата на детето гласи, че ратифициращите страни трябва да предприемат съответни мерки за предпазване на децата от „всички форми на физическо или умствено насилие, нараняване или злоупотреба, липса на грижи или небрежно отношение, малтретиране или експлоатация“. В повечето държави вече съществуват закони, уточняващи кои форми на дисциплиниране се смятат за недопустими. Според българските закони телесното наказание е една от тези форми.
Дефиницията за телесно наказание е болезнено, умишлено причинено (обикновено чрез удряне на детето) физическо наказание, приложено от човек в позиция на силата с цел налагане на дисциплина. Телесното наказание може да се случи навсякъде, а пляскането, боят, шамарите и удрянето с пръчка са форми на телесно наказание.
Съществуват голям брой научни изследвания в подкрепа на твърдението, че телесното наказание е неефективна възпитателна стратегия, независимо от възрастта на детето. Нещо повече, тя често е опасна. Научните изследвания потвърждават следните последствия от прилагането й:
• Деца, чиито родители използат телесното наказание за контролиране на антисоциално поведение, демонстрират още повече антисоциално поведение в дългосрочен план, независимо от расата и социалноикономическото си положение и независимо дали майките им осигуряват когнитивна стимулация и емоционална подкрепа. (Gunnoe & Mariner, 1997; Kazdin, 1987; Patterson, DeBaryshe, & Ramsey, 1989; Straus, Sugarman, & Giles-Sims, 1997).
• Съществува ясно установен модел на физическо малтретиране, който започва като телесно наказание, а след това излиза извън контрол. (Kadushin & Martin, 1981; Straus & Yodanis, 1994).
• Възрастни, които са били удряни като деца, по-често страдат от депресия и по-често сами проявяват насилие. (Berkowitz, 1993; Strassberg, Dodge, Pettit, & Bates, 1994; Straus, 1994; Straus & Gelles, 1990; Straus & Kantor, 1992).
• Колкото повече е удряно едно дете, толкова по-голяма е вероятността като възрастен то самото да удря своите деца, партньора си или приятелите си. (Julian & McKenry, 1993; Straus, 1991; Straus, 1994; Straus & Gelles, 1990; Straus & Kantor, 1992; Widom, 1989; Wolfe, 1987).
• Телесното наказание увеличава вероятността децата на свой ред физически да атакуват родителите, особено когато те са в по-късна възраст. (Brezina, 1998).
• Телесното наказание дава сигнал на детето, че насилието е приемлива опция за решаване на проблемите. (Straus, Gelles, & Steinmetz, 1980; Straus, Sugarman, & Giles-Sims, 1997).
• Телесното наказание е обидно, то води до чувство на безпомощност и унижение, лишава детето от усещането му за собствената му стойностност, от себеуважението му и може да доведе до емоционално отдръпване или агресия. (Sternberg et al., 1993; Straus, 1994).
• Телесното наказание накърнява доверието между родител и дете и увеличава риска от малтретиране на детето. Като възпитателна мярка то просто не намалява агресивното или девиантно поведение у децата. (Straus, 1994).
• Деца, които са пляскани редовно, са по-склонни да лъжат, да имат проблемно поведение в училище, да тормозят другите деца, и са по-малко да склонни към разкаяние при лоша постъпка. (Straus, Sugarman, & Giles-Sims, 1997).
• Телесното наказание се отразява негативно на когнитивното развитие на децата. Деца, които са пляскани, се справят по-зле с училищните си задачи в сравнение с останалите деца. (Straus & Mathur, 1995; Straus & Paschall, 1998).
• Телесното наказание е свързано с по-високи нива на моментално подчинение и агресия, но също и с по-ниско ниво на морална интернализация, с по-лошо умствено здраве, с по-ниско качество на взаимоотношенията родител-дете, с повече девиантно и антисоциално поведение и по-голяма вероятност детето да стане жертва на физически тормоз. (Gershoff, 2002).
Всички тези данни доста убедително показват, че начинът по който възпитаваме децата си, не е само лична работа, а е проблем на обществото и очевидно се нуждае от повече внимание. Може би е време за кампания против телесното наказание?
Цитираните научни данни са от Association for Childhood Education International
Конвенцията ООН за правата на детето, адаптирана за деца
24 отговора to “Боят е кофти и не помага”
Напиши коментар
Василена, това е още една много интересна статия! Благодаря ти за пореден път, че имаш този блог и коментираш важни теми по начин, който не натрапва мнение, но те кара да се замислиш.
Колкото до въпроса ти накрая – дали не е време за кампания против телесното наказание – сещам се за едно изказване на майка Тереза: „Не бих се присъединила към шествие СРЕЩУ войната, но ако има демонстрация ЗА мира, ще участвам“. Така че, бих ти задала контра-въпрос: Дали не е време за кампания ЗА повече внимание и любов в семейството?
Разбираш ли, ти можеш и да не биеш детето си, но това не означава автоматично, че се грижиш за него…
Абе така е, но в същото време родителите, които си бият децата, също ги обичат, така че за да има ефект, трябва нещата да са по-конкретни.
Аз имам предвид кампания с някакви клипове по телевизиите, тука в Швеция е имало например.
Защото в България има забрана на телесното наказание, но няма никаква информираност сред обществото, че такава забрана има. Безкрайно много хора, с които съм говорила, казват „А, да, боят е лошо нещо, но ние не бием, ние само шамаросваме.“ Някой трябва да постави конкретния проблем на дневен ред според мен, за да се знае, че това е недопустимо, незаконно, неморално и вредно за децата и за обществото.
Наскоро попаднахме с мъжа ми на някакво предаване по български канал, в което интервюираха някаква жена, която се оказа поп-фолк певица. Та тази личност въодушевено обясняваше на журналистите как не вижда нищо лошо в това да си биеш детето. Тя редовно пошляпвала нейното и по този начин го подготвяла за живота?! Като се има предвид колко масово слушани са тези изпълнителки и колко хора ги гледат, слушат и имитират, лошо ми става. На всичко отгоре тя заявява с гордост каква отлична възпитателка е, в национален ефир.
Веднъж четох мнение на жена с дете на 2-3 години, която обясняваше, че боят си е просто задължителен, ако искаш да научиш детето да се пази от опасни неща. Беше обяснила как у тях телевизора се клател и детето все там пипало все едно колко пъти тя обяснявала. И накрая, за да не бутне то телевизора върху себе си, тя го набила и то разбрало.
Чудя се как не й е хрумнало, че може да махне телевизора… Но това пак опира до положението на детето в българското семейство. В случая явно не й беше хрумнало, че нейната работа е да пази детето не само от физическо нараняване, но и душевно, все едно това какво ще й струва.
Това и аз съм го чела в бг-мама, ако не се лъжа. Там имаше и хора, които казваха, че и да е незаконно, това не ги интересувало, пак щели да бият. Но все пак ако повече хора чуят за криминализирането на боя, според мен поне ще престане да бъде толкова обществено приемлив, колкото е сега.
Yana
На кое да и хрумне или по-точно, с какво да и хрумне или как да и хрумне, нали за да ти хрумне първо трябва да се замислиш , за да се замислиш първо трябва да се те научили да се замисляш.
В България положението на детето е точно както в една циганска песен, в която се разказва за една горяща къща и циганката пита мъжа си кое да спасява детето или магарЕто отговора е магарЕто и е подплатено с железен аргумент: „ново дЕте ще направим магарЕ не можем“.
И като съм започнал с циганите се сетих един виц той по-скоро е за темата с възпитаниео но тука ще го напиша
Прибира се цигането от училище баща му отворил вестник то сяда до него започва да чете през ръцето му и го пита:“тате какво е икономика“ бащата отговаря:“не знам“ и продължава да чете, цигането след малко: „тате какво е премиер“ бащата:“не знам“ цигането след малко: „тате какво е катастрофа“ бащата:“ не знам“ на десетия въпрос циганката не издържала и се скарала на цигането да не досажда на баща си с въпроси да го остави да си почива. Тук бащата се намесил авторитетно и скастрил жена си :“остави детето ма, нека пита, нека знае, нека се учи“.
Този последният виц спокойно би могъл и за българи да се разказва. Хайде да не се подиграваме на някакви етнически малцинства, моля ви, защото всъщност тези майки, които не се срамуват да шамаросват децата си и да се хвалят по форумите, едва ли са от ромски произход. И дори те го правят, защото тях самите са ги били като деца. Темата е деликатна и не бих искала никой да се чувства лично посочен с пръст като лош родител, защото всички си обичаме децата така, както знаем. Не винаги е лесно да го направим по-добре.
vassilena
най-малко искам да се подигравма на някого. Ако смяташ че повечето така ще го раберат направо го изтрии. И вица и песента могат да се разкажат за всеки. Аз затова и съм написал че в България положението е като във песента няма българи, цигани,. А тези от форумите със шамарите сигурно 100% не са роми.( Аз лично роми нещо не го възприемам ама ако е да не се обиди някой нека са роми.)
Всички го правят защото са ги били като деца и защото около тях децата се бият и това се смята за нормално. Аз съм гледал доста животни и не съм видял нито едно да си бие малките, е има ръмжене и събаряне с лапа, но по-скоро като скарване, скимтящо от страх пред майка си животинче не съм виждал. Но треперещо от страх и разплакано от родители дете всеки е виждал за съжаление.
Аз пък не мисля, че хората бият само защото тях са ги били. По-скоро защото културата ни го толерира и същевременно сме адски необразовани откъм детско развитие и психология. Та като ти изтрещи отвътре и плеснеш, на помощ идват типичните извинения:
„Някои деца от друго не разбират“
„Бий дупе, да не биеш дупище“
„Еди кой си са го били, пък е станал човек“
Моят коментар защо не излезе?
gimli,
Нямам представа, не се виждат следи от него при мен. Може ли да го напишеш пак? Съжалявам за неудобството, дано не се е загубило нещо дълго.
Дълго е, но аз си го запазих.
Интересното е, че като се опитах да го пусна повторно, ми казва „Не може да публикувате два пъти един и същ коментар“. Може да е заради дължината, ще пробвам да го разделя на две.
Доколкото имам впечатления от разсъжденията на българските майки, добити от четене на форума бг-мама, смятам, че в България родителите имат нужда от много
сериозно ограмотяване на тема възпитание и отглеждане на деца. За съжаление повечето бащи рядко проявяват някакъв особен интерес към бебето преди то да се
появи, може би защото за тях нещата не са така осезаеми и реални, както за майките. За съжаление забелязвам подобна тенденция и при майките – умишлено да не
искаш да си дадеш сметка как ще се промени живота ти съвсем скоро, да откажеш да повярваш, че ще се промени и да откажеш да бъдеш активната страна в процеса
по отглеждане на детето.
Родителите, които бият децата си са главно тези, които не се интересуват как да решат проблемите с поведението им от самото раждане. Склонни са да ги оставят
да плачат, с идеята, че все някога ще млъкнат, вместо да потърсят причината и да се заемат с преодоляването и.
Част от тях предпочитат този подход с идеята, че така правят добро на детето, защото го „възпитават в самостоятелност“, като му покажат, че няма да откликват
на нуждите му, за да се научи да се утешава само.
Зад подобно действие стои единствено нежелание да се занимаваш с детето и то отлично го усеща, колкото и родителите да се самозаблуждават, че го
„възпитават“.
Явно на две няма да стане, на повече ще трябва
Съветите да не допускаш в никакъв случай да го „свикнеш на ръце“, да не го приспиваш, а да го оставиш само да се оправя, са адски актуални. Като го научиш на
подобна самостоятелност, после го връчваш на детегледачката и отиваш на работа, за да се оттървеш от него. В първият възможен момент го пращаш на ясла и
това, че то реве до припадък, повръщане и други симптоми, не е никаква причина да го спираш от там, просто трябва да му дадеш малко повече време да се
адаптира. Ако втора поредна година продължава да реве по цял ден и започне да се напикава, продължаваш да му даваш време да се адаптира, целенасочено
следвайки основния модел на приучаване в самостоятелност.
Връзката между родителите и детето не просто се разпада, тя целенасочено не е изграждана изобщо.
И когато в един момент се окажеш вкъщи с едно озлобено хулиганче, отчаяно опитващо се да привлече нечие внимание, правещо беля след беля и опъващо и малкото
останали нервички, какво ти остава да направиш, освен да го напердашиш, за да му покажеш как трябва да ти има уважение и по възможност да му стъпчеш
достойнството.
Впечатлението ми е, че повечето майки най-силно искат да бъдат оставени намира от децата си и цялата им методика на възпитание е подчинена на това.
Например ползването на биберон се толерира ако ще и до 5 годишна възраст, но приспиването на ръце е зло, което на всяка цена трябва да не допускаш да ти се
случи.
Всякакви тактити, които превръщат детето в безмълвен зеленчук се поощряват, а всичко, което може да стимулира креативността му или изисква някаква активна
позиция от страна на родителя, се избягва старателно.
Ако си даваш детето на ясла или детска градина, но то още е с памперс, стандартната практика е да не ти пука, лелките ще го научат, защо ти да си даваш зор?!
Това се отнася за повечето неща, просто прехвърляш грижата на тях – да се оправят както намерят за добре, за какво са учили в крайна сметка.
Мисълта ми е, че в основата на боя не е само патриархалната традиция, а до голяма степен е нежеланието на родителя да се справи с проблемите на детето като
активна страна. Да го наблюдава, да обръща внимание на проблемите, които то среща, да му помага да ги разреши… Боят осигурява подчинение без целенасочено и
дълго полагане на усилия в дадена посока, за да научиш детето на нещо. Просто го шамаросваш и готово, без дори да е нужно да му обясняваш защо именно това се
иска от него.
Боят е провокиран и от самото дете. Останало без така нужното му внимание, то търси всякакви начини да си го осигури. Най-редовно се стига до отчаяната мярка
- правене на бели с цел „забележете ме“. Много родители дотолкова не са наясно с децата си, че не само не разпознават мотивите в действията им, а изобщо не
се интересуват от тях. Достатъчно е да шамаросаш детето, за да спре да прави това, което те дразни.
И като резултат, с боя показваш на детето, че е в реда на нещата да се упражнява насилие, щом ти го правиш. Също така е в реда на нещата по-силните да бият
по-слабите, след като вашата ситуация е точно такава. И е нормално на детето да му се прииска да замени ролята си с тази на силния, така че като натрупа
повече агресия и увереност пред някой по-слаб, да иде да го шамароса, като опит да възвърне смачканото си достойнство.
Сред българските семейства се шири заблудата, че такива неща се случват само в лошите семейства, където родителите са алкохолици или от ромски произход, но
истината е, че това е масова практика. „Възпитание“ чрез смачкване на достойнството на детето е най-разпространения метод за взаимодействие. Детето се смята
за някакъв безчувствен елемент, който ако плаче, то това е в реда на нещата, защото децата и бебетата и без това най-редовно плачат безпричинно и това не е
повод да обръщаме внимание на този факт, те така си се държат. Смята се, че децата нямат чувства, нямат достойнства, те трябва да бъдат научени да се
подчиняват (т.е. да бъдат послушни
) и най-вече да оставят родителите си „на мира“.
Желанието за внимание от страна на детето се наказва много строго, а от там тръгват всички по-нататъчни проблеми. Причина за това пък е нежеланието на
родителите да се занимават с детето си. Бащата се спасява и прехвърля това на майката. Майката, бидейки модерна жена, си казва, че не е градила кариерата и
социалните си контакти толкова години, за да бърше задници и също се спасява от фронта. Понеже да си майка е непрестижно. Наскоро един много близък човек ми
каза, че той на мое място не би издържал да не прави нищо по цял ден
(Всъщност имаше предвид да не прави нищо за себе си). Явно в очите на повечето хора
да гледаш дете е ‘нищо’, затова и много майки, особено ако нямат други майки в приятелските си среди, не желаят да правят впечатление на мързеливи, затъпели
и забравени от целия свят.
Майчинството има много кофти PR напоследък и се превръща в едно от най-нежеланиете занимания.
Признавам си с ръка на сърцето, че съм страшен, ама страшен песимист по отношение на обществото, което ще изградят нежеланите деца.
Извинявам се за този flood, явно не умея да се изразявам кратко.
gimli,
Благодаря за коментара. Всичко ми се струва много точно, само не мисля, че тези тенденции са от скоро. Аз и много мои приятели сме били отглеждани по подобен начин също. Доста приятели на родителите ми са ми се хвалили, че са изнасяли леглата на бебетата си в коридора, за да не чуват как реват, защото „друг начин няма“. Родителите на хората от моето поколение повечето са били много млади и не са били много узрели за тази роля. После всички сме оставяни в яслата или детската градина да ревем докато свикнем. В училище към проблемното поведение отношението винаги е било гонене от часове, предупреждения за изключване, изобщо посланието е, че ако имаш проблеми, никой не иска да те вижда и да се занимава с теб. Аз всъщност се надявах че нещата почват да се подобряват малко – поне стана нещо като мода да се кърми, да се гушкат бебетата и да не се оставят да плачат, поне за някаква група родители, де.
Ти какво мислиш, че може да се направи?
Бих искала да споделя моя личен опит, защото се оказва, че е голямо изключение от нормите за България. Моите родители са се оженили в ранните си 30. Това за социалистическа България си е било ужасно късно, но така или иначе майка ми и баща ми не са хранели никога симпатии към социалистическите традиции. Освен че аз и след това сестра ми сме се появили, когато родителите ни са били вече на по 30 и няколко, активна роля във възпитанието ни вземаше баща ни. И до ден днешен помня хилядите игри с него, вниманието което ни отделяше всеки ден, независимо кога и колко изморен се връщаше от работа. Никога не ни е удрял. Абсолютно никога, нито мен, нито сестра ми. Нито един шамар, дори заплашване с шамар не е имало. Баща ни и майка ни винаги са изразявали близостта си с нас. Винаги сме били прегръщани, целувани, радвани. Майка ми разказваше, че аз съм била много гушливо бебе и така са ме приспивали. Сестра ми е искала да си заспива сама в креватчето, нея пък са си я оставяли да заспива по този начин. Научихме се да четем, пишем и смятаме на по-малко от четири години, поощряваха ни да се занимаваме с всичко, което ни беше приятно. Особено благодарна съм на баща ми, който ни научи да мислим и действаме самостоятелно и никога не се намесваше в решенията ни, но и винаги ние си носехме отговорностите.
Родителите ми всъщност са били много критикувани за методите си на възпитание. Но това не ги е спирало. Не съм на мнение, че всичко е било перфектно, защото винаги може и по-добре, особено в страна като България, която никога не е поощрявала индивидуализма, самочувствието и силната инициатива. Но поне се радвам, че моите родители, и особено баща ми, са ми дали силна основа, благодарение на която продължавам да се развивам и до днес.
На мен често ми се е случвало да чувам по собствен адрес неща от рода на „много голямо самочувствие имаш, животът ще те накара да слезеш на земята“. Не е нужно да казвам, че съм го чувала само от българи, и то от такива, с които не бих желала да имам нещо общо.
Моите поздравления, Василена
Най-накрая събрах и аз смелост да пиша
Искам да изразя възхищението си! Статията е страхотна…имам желание да я покажа на някои хора…но както и да е.
Пиша не затова, а защото чета една книга за бебета. Неискам да давам оценка-моето мнение не смятам за миродавно, но там попаднах на едно изречение, което звучеше така:
¨Боят е позволен в краен случай, когато бебето извършва дейност, която застрашава живота му…¨
Става въпрос за бебета в 10-11 месечна възраст????????
Бих се радвала ако разбира се имаш възможност да прочета твоят коментар.
Желая на теб и твоето семейство хубава седмица
Поздрави
М. Иванова-скоро Доткова
П.С. Честита Баба Марта.Бъдете усмихнати и щастливи
Мария,
Много се радвам, че се включваш. Относно книгата, която четеш – може ли заглавието и автора, просто ще ми е интересно да погледна. Може би не е някаква много актуална, не знам. Аз виждам доста подобни мнения по форумите, но разбира се не съм съгласна. Какво значи едно бебе да извършва дейност, която застрашава живота му? Ако бърка в контакта, най-добре човек да сложи предпазители или просто да го грабне и да го премести от опасното място. С бой само ще се травмира и изплаши излишно. То не разбира, че прави нещо опасно и боят няма да му помогне да го разбере. Ще му причини единствено болка и съмнение в обичта на родителя, а пък тя е много важна за него. С една дума отговорността за предпазването на бебета от опасни дейности е на родителите и не може самите бебета да бъдат наказвани в такива случаи.
А кои са тези хора, на които ти се иска да покажеш текста, аз познавам ли ги? Когато един човек е бил удрян от родителите си като дете, той много често има голяма нужда да вярва, че те са били прави и че причината за боя е била в самия него. Защото по този начин може да продължи да вярва, че родителите са го обичали и са действали за негово добро, когато са го биели. А също и че с поведението си е предизвиквал ситуациите на насилие, един вид имал е някакъв контрол върху тях. Но ако приеме, че самият той е бил виновен и боят е бил за негово добро, това значи че и той има правото и дори задължението да удря собственото си дете. Този омагьосан кръг от насилие супер трудно се прекъсва, но пък е много освобождаващо, ако успее да го направи човек, заслужава си не само заради децата.
Честита Баба Марта и на вас, трябва да метнете някоя снимка да ви видя как сте. Поздрави на семейството ти!
Книгата се казва ¨ПЪРВАТА ГОДИНА НА БЕБЕТО¨- седмица след седмица от Глейд Къртис и Джудит Шулър.
Като цяло книгата е много полезна за мен, тъй като почти постоянно в началото като се роди бебчо се съмнявах дали правя нещата правилно.Четейки я а и с течение на дните и месеците станах по-уверена.
За хората които искам да покажа тази статия, която би трябвало да е някак си по-масово разпространена-понеже доста мои близки и приятели а и техните близки и приятели съответно живеят в ерите на баба си още (без да обиждам никого) смятат че ако гушкаш бебето и му се радваш то ще стане разглезено и т.н. а също ТРЯБВА МУ ЯК БОЙ ЗА ДА СТАНЕ ЧОВЕК… Само искам да вмъкна едно изречение чуто от майката на моя приятелка относно това да изразяваш физическа близост с бебето си: „ЦЕЛУВАНЕ САМО НАСЪН“ между другото и от един дядо също…
Значи в близкото минало това си е било съвсем в реда на нещата. Да, зная че ще кажете такъв е бил живота или неща от сорта…вероятно повтарям нещата с други думи…но ако си ги казваме нещата на глас а не само мисловно /понеже когато са така ги отминаваме без да им обърнем НЕОБХОДИМОТО внимание защото ни идва друга мисъл или някоя задача/ те някак си имат по-голяма тежест…
Тук смятам да спра, защото се емоционирах и мога да пиша до довечера вероятно…
Василена, не познаваш тези хора… но бих се радвала те да познават теб и други, които споделят мнението ти…
За омагьосания кръг само да вмъкна МИСЛЯ И ВЯРВАМ А И СТРАШНО МИ СЕ ИСКА АЗ ДА МОГА ДА ГО ПРЕКЪСНА.Вярвам че ще се справя.
Благодаря за поздравите!
Бъдете здрави ти и твоето семейство!
Между впрочем , сетих се че малка част от хората ги познаваш!
На дядото, за който говориш, ще трябва да му бутнем да прочете някои работи
Какво да се прави, така са ги възпитавали тях. Но така или иначе бабите и дядовците не играят толкова важна роля – те даже не са в същата държава, нали? Сега повече от нас зависят нещата.
Целувки, май ще се видим лятото в България.
Така е! Съгласна съм с теб относно темата!
Много ще се радвам да се видим. И да видя малките ти съкровища.
Целувки и от нас.