Коментари на: Боят е кофти и не помага

От: Мария Иванова

Мария Иванова — Tue, 03 Mar 2009 18:23:17 +0000

Така е! Съгласна съм с теб относно темата!
Много ще се радвам да се видим. И да видя малките ти съкровища.
Целувки и от нас.

От: vassilena

vassilena — Tue, 03 Mar 2009 12:01:32 +0000

На дядото, за който говориш, ще трябва да му бутнем да прочете някои работи Какво да се прави, така са ги възпитавали тях. Но така или иначе бабите и дядовците не играят толкова важна роля – те даже не са в същата държава, нали? Сега повече от нас зависят нещата.
Целувки, май ще се видим лятото в България.

От: Мария Иванова

Мария Иванова — Tue, 03 Mar 2009 11:19:04 +0000

Между впрочем , сетих се че малка част от хората ги познаваш!

От: Мария Иванова

Мария Иванова — Tue, 03 Mar 2009 10:46:45 +0000

Книгата се казва ¨ПЪРВАТА ГОДИНА НА БЕБЕТО¨- седмица след седмица от Глейд Къртис и Джудит Шулър.
Като цяло книгата е много полезна за мен, тъй като почти постоянно в началото като се роди бебчо се съмнявах дали правя нещата правилно.Четейки я а и с течение на дните и месеците станах по-уверена.
За хората които искам да покажа тази статия, която би трябвало да е някак си по-масово разпространена-понеже доста мои близки и приятели а и техните близки и приятели съответно живеят в ерите на баба си още (без да обиждам никого) смятат че ако гушкаш бебето и му се радваш то ще стане разглезено и т.н. а също ТРЯБВА МУ ЯК БОЙ ЗА ДА СТАНЕ ЧОВЕК… Само искам да вмъкна едно изречение чуто от майката на моя приятелка относно това да изразяваш физическа близост с бебето си: „ЦЕЛУВАНЕ САМО НАСЪН“ между другото и от един дядо също…
Значи в близкото минало това си е било съвсем в реда на нещата. Да, зная че ще кажете такъв е бил живота или неща от сорта…вероятно повтарям нещата с други думи…но ако си ги казваме нещата на глас а не само мисловно /понеже когато са така ги отминаваме без да им обърнем НЕОБХОДИМОТО внимание защото ни идва друга мисъл или някоя задача/ те някак си имат по-голяма тежест…
Тук смятам да спра, защото се емоционирах и мога да пиша до довечера вероятно…
Василена, не познаваш тези хора… но бих се радвала те да познават теб и други, които споделят мнението ти…
За омагьосания кръг само да вмъкна МИСЛЯ И ВЯРВАМ А И СТРАШНО МИ СЕ ИСКА АЗ ДА МОГА ДА ГО ПРЕКЪСНА.Вярвам че ще се справя.
Благодаря за поздравите!
Бъдете здрави ти и твоето семейство!

От: vassilena

vassilena — Mon, 02 Mar 2009 22:25:31 +0000

Мария,
Много се радвам, че се включваш. Относно книгата, която четеш – може ли заглавието и автора, просто ще ми е интересно да погледна. Може би не е някаква много актуална, не знам. Аз виждам доста подобни мнения по форумите, но разбира се не съм съгласна. Какво значи едно бебе да извършва дейност, която застрашава живота му? Ако бърка в контакта, най-добре човек да сложи предпазители или просто да го грабне и да го премести от опасното място. С бой само ще се травмира и изплаши излишно. То не разбира, че прави нещо опасно и боят няма да му помогне да го разбере. Ще му причини единствено болка и съмнение в обичта на родителя, а пък тя е много важна за него. С една дума отговорността за предпазването на бебета от опасни дейности е на родителите и не може самите бебета да бъдат наказвани в такива случаи.
А кои са тези хора, на които ти се иска да покажеш текста, аз познавам ли ги? Когато един човек е бил удрян от родителите си като дете, той много често има голяма нужда да вярва, че те са били прави и че причината за боя е била в самия него. Защото по този начин може да продължи да вярва, че родителите са го обичали и са действали за негово добро, когато са го биели. А също и че с поведението си е предизвиквал ситуациите на насилие, един вид имал е някакъв контрол върху тях. Но ако приеме, че самият той е бил виновен и боят е бил за негово добро, това значи че и той има правото и дори задължението да удря собственото си дете. Този омагьосан кръг от насилие супер трудно се прекъсва, но пък е много освобождаващо, ако успее да го направи човек, заслужава си не само заради децата.
Честита Баба Марта и на вас, трябва да метнете някоя снимка да ви видя как сте. Поздрави на семейството ти!

От: Мария Иванова

Мария Иванова — Mon, 02 Mar 2009 09:08:55 +0000

Моите поздравления, Василена
Най-накрая събрах и аз смелост да пиша
Искам да изразя възхищението си! Статията е страхотна…имам желание да я покажа на някои хора…но както и да е.
Пиша не затова, а защото чета една книга за бебета. Неискам да давам оценка-моето мнение не смятам за миродавно, но там попаднах на едно изречение, което звучеше така:
¨Боят е позволен в краен случай, когато бебето извършва дейност, която застрашава живота му…¨
Става въпрос за бебета в 10-11 месечна възраст????????
Бих се радвала ако разбира се имаш възможност да прочета твоят коментар.
Желая на теб и твоето семейство хубава седмица

Поздрави
М. Иванова-скоро Доткова
П.С. Честита Баба Марта.Бъдете усмихнати и щастливи

От: me

me — Fri, 23 Jan 2009 13:47:22 +0000

Бих искала да споделя моя личен опит, защото се оказва, че е голямо изключение от нормите за България. Моите родители са се оженили в ранните си 30. Това за социалистическа България си е било ужасно късно, но така или иначе майка ми и баща ми не са хранели никога симпатии към социалистическите традиции. Освен че аз и след това сестра ми сме се появили, когато родителите ни са били вече на по 30 и няколко, активна роля във възпитанието ни вземаше баща ни. И до ден днешен помня хилядите игри с него, вниманието което ни отделяше всеки ден, независимо кога и колко изморен се връщаше от работа. Никога не ни е удрял. Абсолютно никога, нито мен, нито сестра ми. Нито един шамар, дори заплашване с шамар не е имало. Баща ни и майка ни винаги са изразявали близостта си с нас. Винаги сме били прегръщани, целувани, радвани. Майка ми разказваше, че аз съм била много гушливо бебе и така са ме приспивали. Сестра ми е искала да си заспива сама в креватчето, нея пък са си я оставяли да заспива по този начин. Научихме се да четем, пишем и смятаме на по-малко от четири години, поощряваха ни да се занимаваме с всичко, което ни беше приятно. Особено благодарна съм на баща ми, който ни научи да мислим и действаме самостоятелно и никога не се намесваше в решенията ни, но и винаги ние си носехме отговорностите.
Родителите ми всъщност са били много критикувани за методите си на възпитание. Но това не ги е спирало. Не съм на мнение, че всичко е било перфектно, защото винаги може и по-добре, особено в страна като България, която никога не е поощрявала индивидуализма, самочувствието и силната инициатива. Но поне се радвам, че моите родители, и особено баща ми, са ми дали силна основа, благодарение на която продължавам да се развивам и до днес.
На мен често ми се е случвало да чувам по собствен адрес неща от рода на „много голямо самочувствие имаш, животът ще те накара да слезеш на земята“. Не е нужно да казвам, че съм го чувала само от българи, и то от такива, с които не бих желала да имам нещо общо.

От: vassilena

vassilena — Fri, 23 Jan 2009 10:12:20 +0000

gimli,
Благодаря за коментара. Всичко ми се струва много точно, само не мисля, че тези тенденции са от скоро. Аз и много мои приятели сме били отглеждани по подобен начин също. Доста приятели на родителите ми са ми се хвалили, че са изнасяли леглата на бебетата си в коридора, за да не чуват как реват, защото „друг начин няма“. Родителите на хората от моето поколение повечето са били много млади и не са били много узрели за тази роля. После всички сме оставяни в яслата или детската градина да ревем докато свикнем. В училище към проблемното поведение отношението винаги е било гонене от часове, предупреждения за изключване, изобщо посланието е, че ако имаш проблеми, никой не иска да те вижда и да се занимава с теб. Аз всъщност се надявах че нещата почват да се подобряват малко – поне стана нещо като мода да се кърми, да се гушкат бебетата и да не се оставят да плачат, поне за някаква група родители, де.
Ти какво мислиш, че може да се направи?

От: gimli

gimli — Fri, 23 Jan 2009 09:50:19 +0000

Желанието за внимание от страна на детето се наказва много строго, а от там тръгват всички по-нататъчни проблеми. Причина за това пък е нежеланието на

родителите да се занимават с детето си. Бащата се спасява и прехвърля това на майката. Майката, бидейки модерна жена, си казва, че не е градила кариерата и

социалните си контакти толкова години, за да бърше задници и също се спасява от фронта. Понеже да си майка е непрестижно. Наскоро един много близък човек ми

каза, че той на мое място не би издържал да не прави нищо по цял ден (Всъщност имаше предвид да не прави нищо за себе си). Явно в очите на повечето хора

да гледаш дете е ‘нищо’, затова и много майки, особено ако нямат други майки в приятелските си среди, не желаят да правят впечатление на мързеливи, затъпели

и забравени от целия свят.
Майчинството има много кофти PR напоследък и се превръща в едно от най-нежеланиете занимания.
Признавам си с ръка на сърцето, че съм страшен, ама страшен песимист по отношение на обществото, което ще изградят нежеланите деца.

Извинявам се за този flood, явно не умея да се изразявам кратко.

От: gimli

gimli — Fri, 23 Jan 2009 09:49:19 +0000

И като резултат, с боя показваш на детето, че е в реда на нещата да се упражнява насилие, щом ти го правиш. Също така е в реда на нещата по-силните да бият

по-слабите, след като вашата ситуация е точно такава. И е нормално на детето да му се прииска да замени ролята си с тази на силния, така че като натрупа

повече агресия и увереност пред някой по-слаб, да иде да го шамароса, като опит да възвърне смачканото си достойнство.

Сред българските семейства се шири заблудата, че такива неща се случват само в лошите семейства, където родителите са алкохолици или от ромски произход, но

истината е, че това е масова практика. „Възпитание“ чрез смачкване на достойнството на детето е най-разпространения метод за взаимодействие. Детето се смята

за някакъв безчувствен елемент, който ако плаче, то това е в реда на нещата, защото децата и бебетата и без това най-редовно плачат безпричинно и това не е

повод да обръщаме внимание на този факт, те така си се държат. Смята се, че децата нямат чувства, нямат достойнства, те трябва да бъдат научени да се

подчиняват (т.е. да бъдат послушни ) и най-вече да оставят родителите си „на мира“.