Кой е отговорен за детската агресия?
След поредното убийство на един тийнейджър от друг агресията сред децата тези дни отново присъства силно в новините. Чуват се доста педофобски коментари в стил „какво им става на тези днешните“, „това не са хора“, „малко им е боят“ и т.н. А също за моя радост най-после и някои толкова нужни разсъждения относно причините за тази ескалираща агресия, като например в това интервю на Иван Игов. В него той обръща внимание на особената толерантност на българското общество към някои прояви на насилие. Действително, обществото настръхва, когато деца извършват престъпление, но приема за съвсем нормално те да бъдат възпитавани сурово, със строги наказания, засрамване, шамари и т.н.
Белгийският криминолог, социолог и статистик Адолф Кетле още в началото на 19 век пише: „Обществото подготвя престъплението, а извършителят е само инструментът.“ Това ми се струва особено очевидно, когато става дума за престъпления или провинения, извършени от деца – те са толкова добри в попиването и отразяването на модели от поведението на възрастните, без все още да имат достатъчно развита способност да ги критикуват и възприемат селективно.
Психоаналитичката Алис Милър, известна с работата си върху насилието над деца, разказва, че през цялата си практика не е срещала насилник, който сам да не е бил тормозен в детството си. Според нея насилието над деца е ужасно устойчиво, защото се възпроизвежда от самите жертви. Хората, изложени като деца на насилие в семейството, обикновено имат необходимост да вярват, че то е било за тяхно добро и те самите са го предизвиквали с поведението си. Това им е необходимо, защото им помага да запазят вярата си, че насилникът – в най-честия случай родител – все пак ги е обичал. А също и че са имали някакъв контрол върху ситуацията, като сами с поведението си са предизвиквали насилието, тоест дали то ще се случи или не, е зависело от тях. Ако попитате родителите си дали са ги удряли като малки, много вероятно е да чуете нещо като: „Майка ми ме удряше, но днес съм й благодарен.“ Този механизъм на оправдаване на извършеното спрямо нас насилие обаче ни кара съзнателно или несъзнателно да възпроизвеждаме същото отношение и същия родителски подход в отглеждането на собствените си деца, вярвайки, че го правим за тяхно добро.
Освен възпроизводството на насилието, този омагьосан кръг има и още един важен ефект – когато огромната част от членовете на едно общество са били възпитавани с насилие, както е в България, то започва да се приема за нещо нормално. Това според мен е най-вероятната причина за насилието над деца да не се говори и то да не се възприема като проблем от обществото, освен в най-екстремните му проявления. До ден днешен не съм видяла публикация в българска медия, свързана с ежедневното насилие върху деца, което се случва в огромна част от българските семейства, не съм видяла някъде да се повдигне въпросът, че да удариш детето си е неморално, непедагогично, незаконно.
Случаи като този с убийството на 15-годишния Алберто би трябвало да прпровокират не цъкане с език и призиви към затягане на дисциплината, а вглеждане в собствените ни семейства и общество, в агресията и насилието в личната история на всеки от нас и във възможностите, които този опит ни дава да помогнем на децата си. Разбира се, това осъзнаване трябва да рефлектира и в съотвестваща държавна политика в областта на образованието и закрилата на детето, но едва ли ще стане преди да си поговорим сериозно, откровено и смело по въпроса.
30 отговора to “Кой е отговорен за детската агресия?”
Напиши коментар
Съгласна съм на 100%!!!
Василена, много си права!
Лошото обаче е, че човек несъзнателно повтаря моделите, които е видял от родителите си и колкото и книги да чете, първата му реакция е несъзнателната.
Това, че отричаме даден модел, не създава автоматично друг на негово място. Дано, като общество успеем да създадем нещо по-добро по отношение на нашите деца.
Мисля, че твоят блог е стъпка в тази посока.
Василена, според теб каква е причината да има ескалация на насилието сред младите хора точно сега?
Не, зададох си грешно въпроса. Трябваше да започна от друго място.
Смяташ ли, че има ескалация на насилието сред младежите в последно време или нещата винаги са стояли както сега, просто на нас сега ни прави впечатление, поради една или друга причина?
Чия е отговорността, щом смяташ, че самите насилници не са виновни, понеже те попиват това, което виждат в обществото, а обществото, преди да стане такова, е било съставено от деца, които са попивали това, което са виждали от тогавашното общество.
Мисля ,че скоро чух някъде за това ,че ще се приема за насилие над дете и ако то е свидетел на някаква агресия в семейството.Всички тези промени в закона за закрила на детето звучат толкова неадекватно на фона на действителното състояние на нещата в Б-я.В никой случай не казвам,че не трябва да се въввеждат,а просто не виждам смисъл да се правят само „на книга“.
Много хора смятат,че имат правото да възпитават детето си както сами си преценят,със средства които сами си изберат и не приемат препоръки и критика.Другият проблем е,че повечето хора наистина смятат,че това какво става в „чуждата къща“ не е тяхна работа и затова стоят настрани дори когато виждат и чуват обезпокоителни следи от насилие.Ако самите ние не заемем по-твърда гражданска позиция и не станем съпричастни на болката и проблемите около нас,всичко това ще остане да се върти в омагьосаният си кръг.Някой ще бие детето си или съпругата си,друг ще става безучастен и безпрестрастен свидетел на това,а когато чуе за поредния случай на детска агресия,ще клати глава и ще се очудва как може децата да правят такива ужасни неща.
Със сигурност нещата са доста по-сложни и деликатни,особенно когато става дума за намесване в живота на други хора,но бихме ли оставили къщата на нашият съсед да гори,без да се обадим на пожарната,а в същото време да нехаем за нещо много по-важно от материалните неща – душата и крехкия свят на едно дете.
Василена,много ти благодаря за твърдостта и постоянството с което пишеш за темата!
Гимли,
Смятам, че възрастните са отговорни – родителите и обществото, но не искам да говоря за вина, защото ги разбирам. Нещата са сложни и при много хора предполагам има компенсиращи фактори и обстоятелства, които им помагат да преработят поне в някаква степен това, което им се е случило. Други могат да го направят, ако някой им помогне, ако се говори за тези неща. Мисля, че тук е ролята на обществото в ситуация, в която индивидуалният родител по-трудно може да се справи сам.
А относно това дали винаги е имало толкова насилие и агресия при децата – вероятно има ескалация, но и сензационното представяне на случаите от медиите със сигурност допринася за впечатлението, че насилието е повече, а и само по себе си е причина за повече насилие – сещам се веднага за пример с момчето, което стреля в училището в Германия и което е чуло новините за подобен случай в САЩ в деня, преди да го извърши.
Естествено тук става дума за супер комплексни неща и каквото и да кажа, няма начин да не е опростяване, но основното, което ме вълнуваше при написването на постинга е, че когато децата извършват престъпления, зрялата реакция на едно общество от възрастни е да потърси начин да им помогне и да се опита да адресира причините за проблема, вместо да обвинява самите деца, да демонизира поколението им, да се опитва да ги наказва с още насилие и други такива.
mnogo gotin post…a knigata „your competent child“ e strashna:)
По принцип съм съгласна, че е нелепо мерките да бъдат още насилие върху децата, наказания и други подобни безсмислици. Също така е много трудно да се внуши на обществото, че наказанието при този род престъпления просто не може да бъде превенция. Винаги при някое по-сериозно и ужасно престъпление има хора, които призовават към връщане на смъртното наказание и вярват, че ако го има, това ще спре много хора да убиват. Подобно мислене е достатъчно показателно, как хората изобщо не осъзнават действителната връзка между превенция, наказание и лошо поведение и най-вероятно използват този погрешен модел в микрообществото, каквото представлява тяхното семейство.
Наскоро ми попадна тема в бг-мама, където една майка се оплакваше, че детето и е системно бито от друго дете и почти всички предложения, които получи, включваха наказания за побойника, настояване за преместването му (той вече е бил местен) и дори саморазправа!
Мисля, че хората, които са способни на престъпленията, които се случиха в последните дни, могат да бъдат забелязани много по-рано. Хората с проблеми си личат много преди да хванат пушката. Лошото е, че обществото те не го интересуват, до преди този повратен момент.
Четох тези дни статия, в която се споменаваше, че голяма част от извършителите на подобни масови убийства (като това в Германия), са приемали анти-депресанти, чийто прием са преустановили известно време, преди да извършат престъплението.
Причините за да се стигне до подобна агресия са много, а проблемите в детска възраст не се изчерпват с физическо насилие. Не по-малко пагубно за психиката на детето е ‘възпитанието’ чрез унижения, наказания и потъпкване на достойството на детето, не само от страна на родителите, но и учителите и социалните им групи.
Така е, Гимли, проблемът е много по-голям от шамарите в детска възраст, но ми се струва, че те са израз на същия тип взаимоотношения, който поражда и стремежа към строги наказания, и униженията, и накърняването на достойнството на децата в училище.
Между другото чела съм, че доста деца, интервюирани относно насилието в училище, споделят, че се чувстват жертви на насилие от страна на учители, а не от съученици. Казват, че учители ги обиждат, подиграват и заплашват. Което със сигурност се случваше често, когато аз бях ученичка. Темата е огромна, а в момента ми е най-лесно да гледам нещата от гледна точка на взаимоотношенията между родители и малки деца, защото имам ежедневни преки впечатления, даващи много поводи за размисъл.
Но и проблемите в училището много ме вълнуват – имам ясни неидеализирани спомени от моето ученичество, когато без малко да ме изключат от английската гимназия във Варна. А имам и скромен опит като учителка по английски през този век и децата изобщо не бяха такива изверги, каквито непрекъснато ги представят в публичното пространство.
Мисля, че има голяма необходимост от говорене за тези неща и ще се опитам да пиша и за тях. Много добри дискусии по тези въпроси има при Лидия Стайкова, която е действащ учител и майка на по-голямо дете.
Аз имам много голямо желание да „разцъкам“ темата за физическото наказание, защото е толкова разпространено и има възмутителна обществена толерантност към него. Масово може да се чуе мнението, че боят и насилието са лошо нещо, но ние не бием, ние само шамарим малко, колкото да има дисцплина.
Гимли, ти кога ще ми напишеш гост-пост по някоя от тези теми, супер би било?
Имах нужда да се повдигне отново темата за насилието над и сред децата.Имам син на три годинки и половина, който напоследък ме притеснява много. Ето ви извадка от типична ситуация, която предразполага склонност към насилие в по-късна възраст.
Сестра му (на 1,2м.) взима едно дървено чукче (играчка) и го удря рязко и силно по главата, изненадващо. От там се почва неистова истерия на баткото. Естествено иска да й отвърне и т.н. Но притеснителното е друго, че се обръща към мен и ми казва ядно „Ще я изхвърля през прозореца! (живеем на 13 етаж) Като порасне малко Ще я Умра…Ще я нарежа на парченца с ножа“ .
Хмм естествено, че не говоря така никога. Не знам от къде му хрумват тези неща. И ме е страх дали това е нормално или не.
Отоговорът със сигурност е някъде пред мен, но от напрегантата битова ситуация с двете деца, в която съм изпаднала не намирам решение на проблема, защото това е проблем и не е единичен случай. Толкова за моето дете.
Та това, което се опитвам да кажа е, че понякога прекаленото обясняване кое може и кое не може да се прави, кое е правилно и кое не, идва обратна реакция. Инатливото отношение на пубертета и да се прави всичко напук.Защото тези престъпления, за които говориш в статията са на тийнейджъри. Трябва да се търсят начини за ненатрапчиво обясняване на лошото поведение и защо наистина е лошо. Хмм и понякога личният пример не можеш да го реализираш. Защото ти самият не изпадаш в такава ситуация, че детето ти да види на какво да подражава. И остават думите и сравненията…май…кажете и вие..
Може би най-доброто и въздействащо нещо, което съм чела по темата е „Майките“ на Теодора Димова, изключително тежка и покъртителна книга, но задължителна за всеки, който има или ще има деца.
Иначе за мен отговъра е очевиден ежедневно в парковете и градинките, които кръстосвам и които са пълни с истерични майки, крещящи на децата си, дърпащи ги за ръцете в желаната от тях посока, удрящи ги през ръцете за всяка взета от земята пръчка и т.н. Не знам от къде се взима тази агресия, но колкото и да е крайно започвам да си мисля, че някои хора просто не трябва да имат деца, защото ги превръщат в тяхни невротични копия, с които за съжаление нашите деца ще трябва да си общуват в този живот и на свой ред да се изнервят и ядосват.
Няма нищо по-хубаво, по-трудно и по-отговорно от това да си родител. Но колкото и естествено да е правенето и раждането на деца, толкова и социално и обществено ангажирано трябва да е поведението ни на родители всяка една минута.
http://m.dir.bg/new_song_open.php?sid=41725
Василена, много благодаря за високата оценка. Ще помисля за тема, а може и ти да ми предложиш.
Биляна, ще ти кажа аз какво мисля за вашия случай, без да претендирам, че съм на прав път, понеже не ми се е случвало и не мога да говоря от опит.
Според мен такава реакция от страна на баткото е нормална. Просто трябва да го оставиш да си изкаже устно раздразнението, без да му забраняваш да „говори така“, защото точно подобни забрани за показване на чувствата, водят до натрупване на недоволство.
Покажи му, че го разбираш, че наистина е много неприятно така да те ударят и че признаваш правото му да бъде ядосан. Ако можеш, сложи ги временно в различни стаи.
За конкретните методи на мъчение обаче, аз много бих се притеснила, ако ги чуя от устата на моето дете. Оставяте ли го да гледа телевизия често?
Забравих да споделя и моята реакция. Първата ми реакция беше да се обърна към дъщеря ми (която още държеше дървеното чукче) и да й кажа на висок глас със строг тон, че така не се удря батко по главата, защото го боли. Направих го най-вече заради баткото, за да знае, че и Дима не е безгрешна, и че само защото е малка, не може да не й правим забележки. След което го гушнах и се опитах да му обясня отново, че Дима още е малка и не може да разбира всичко и че го е направила без да иска и не е знаела, че ще го заболи. Прегръщахме се, рева и през цялото време се канеше на Дима и ги говореше едни страхотии. Не гледа телевизия, защото не обича. Той си има любими филмчета, които се сменят през периоди. Говоря за Франклин, Пепеляшка, Колите, Мечо Пух…като цяло избрани от мен. Рядко общува с деца.Ревнив е за внимание, особено след раждането на сестра му. Лъв. Глезан. Ходи на детска градина от миналата есен, но една седмица е там една е в къщи болен. Добре го понесе, но си има една приятелка, която там малко го е обсебила. Но той я обича много. Тя не говори така със сигурност.
Всъщност това е притеснителното.
Благодаря на Гимли за отговорът. В различни стаи не ми се ще, защото той пожела да са заедно като навърши малката годинката. Сам пренесе и разчисти много от нещата й. Страх ме е, че ако преместя Дима при нас после много трудно ще я върна обратно.
Biliana,
Гимли май имаше предвид да ги отделиш временно в отделни стаи за няколко минути след случката – правилно ли съм разбрала?
Аз също смятах да ти пиша, че детето реагира всъщност добре, като не отвръща с физическа агресия, а си изразява гнева с думи.
При нас има много сходни ситуации и аз общо взето реагирам подобно – казвам, че разбирам защо е ядосан и ако трябва напомням, че дори когато сме ядосани не може да се нараняват хората, а трябва гневът да се казва с думи, казвам на сестра му да не прави така, че батко го боли и т.н. Понякога е много ядосан и също казва, че ще я убие, но при нас поне това е начинът на изразяване на гнева.
За конкретните заплахи не знам – ако са само тези, за които си писала, може би е нормално донякъде все пак – детето е достатъчно интелигентно да се сеща с какво някои предмети и ситуации са опасни, моят син също се сеща сам за някои такива неща и съответно се пази от тях. Бих му подчертала колко са опасни тези неща, за които говори, и че никой няма право да наранява другите хора, дори когато им е ядосан или не ги харесва. Това последното нямам проблем да го покажа с личен пример.
Биляна,аз също имах такива проблеми и като теб много се безпокоях за мислите,които се въртяха в главата на синът ми.Но след като преодолях първоначалния шок и страх започнах да разбирам,че трябва да го оставям да изразява ревността и негодуванието си по-добре с думи,отколкото да ги преглъща и трансформира в някаква агресия,която да прояви след време.Ние също не използваме груб език или някакво насилие както между нас така и над децата,че тои да го възприеме като ролеви модел.Самообвинявах се, че не съм го подготвила достатъчно добре за раждането на сестра му,че съм го накарала да се чувства по-малко обичан и тн.Но истината според мен е ,че няма еднакви деца и унифициран начин на поведение и от страна на родителите и от тях самите.Затова мисля,че е най-добре да оставим детето да излее моментния си гняв(като гледаме да не се стига до физическа саморазправа) и да покажем на детето,че няма от какво да се срамува изпитвайки такива чувства.Все пак за тях една такава промяна преобръща много неща от досегашният им живот и е възможно да преминат различни състояния докато се справят със ситуацията.
А за това откъде децата научават различни „лоши“ думи и закани можем да разберем като само за десетина минути прекараме на улицата,където и възрастни,а и доста малки деца говорят на доста цветен език.Това е почти неизбежно да се предотврати,дори от детската градина синът ми събра голяма торба с ценизми,които явно там се разпространяват бзпроблемно от дете на дете.Но мисля,че поІважно в случая е да обръщаш по-голямо внимание на жестовете му на обич към малката и да ги поощряваш,както и да го „натоварваш“ с премерена отговорност относно нея – да и показва и учи на различни неща и тн.
Това го пиша не като някакъв професионалист,а като споделяне на моя опит в подобни ситуации.
Да, това имах предвид, за известно време да са в различни стаи, но честно казано не знам доколко е ефективно и правилно. Майката трябва да остане при едно от двете деца, а което и да избере, няма да е съвсем добре.
Биляна, тази реакция, която описваш, не ми се струва да е породена само от едно удряне по главата. Прилича ми на изблик, предзвикан от поредица сдържани емоции. Може би при детето ревността е много силна и се чувства пренебрегнато. Пробвайте да си играете на някаква игра, в която участва моделът ‘братя и сестри’. Примерно с някакви плюшени играчки, животни, човечета и каквито играчки има. Имам предвид игра от този тип, в която всеки играе някаква роля. Той ще има възможност да освободи емоциите си в играта, това ми се струва най-безопасния и ефективен за него начин.
Иначе думите за убиване от устата на дете не би трябвало да са притеснителни. Те не осъзнават какво е убиването, освен че е нещо много силно, което съответства на силната им емоция. Децата често са крайни в изказванията си, без да разбират пълния смисъл на думите. Въпреки това, аз много бих се шокирала и не знам дали бих съумяла да реагирам правилно и спокойно.
gimli,
Може и от удрянето по главата да си е според мен – зависи колко го е заболяло, човек като го боли понякога може доста гняв да му избие и по-трудно се сдържа. Е, предполагам, че и ревността има значение, но тя е нормална, естествено е детето на моменти да желае братчето или сестричето да го няма и всичко да е както е било преди появата му. Моят син обича сестра си, но въпреки това ревнува от нея и понякога му се иска да я „нямаме“. В други случаи е много грижовен и любвеобилен, даже понякога се затъжва за нея, докато тя спи през деня и ми мрънка, че искал бебето и кога щяло да се събуди. На този фон някоя и друга заплаха с убийство в момент на афект въобще не звучи толкова шокиращо.
Много благодаря на всички, че взехте отношение. Извинявам се на Василена, че малко отплеснах така сериозния разговор за агресията в обществото и по точното детската такава.
Наистина харесва ми предложението на Гимли за общата игра.Правим го, и все се стига до сбиване или удряне на коли, животни и т.н. Явно синът ми е по-чувствителен и дълбоко преживява появата на сестра си още.
Василена, сходни отношения имат и мойте хлапета. Май е нормално за деца, с толкова малка разлика. Веднъж невероятна любвеобилност, нежност и изведнъж такива ситуации. Май тепърва предстоят по -сложните. Но се страхувам, че още от сега не знам дали реагирам правилно и направо не ми се мисли за по-нататък. Просто това дзверче някой път така ме стряска, че блокирам и не знам как да реагирам.
Благодаря ви още веднъж и спирам да ви занимавам. Помогнахте ми.
Колкото до „ненасилието“ над децата, нека дам един пример. Когато синът ми беше в първи клас, доста разговарях с госпожата му. Тя казваше, че нямат право да се скарат, да наказват, камо ли да плеснат някое дете. Трябвало да са такива педагози, че да успеят да се справят. И съответно съм виждала как госпожата не може да си започне часа и да ги усмири близо 10 минути.
А синът ми ходеше на айкидо. Там почти същите деца, само с едно плясване с ръце на сенсея, се строяваха са 5 секунди в определен ред и сядаха в определена поза. Наказанието за всеки провинен беше лицеви опори, клякания, или седене с лице към стената без да мърда. Наказанията бяха безкомпромисни. Децата бяха много дисциплинирани.
Давам това като пример, че ако искаш да направиш нещо от характера на едно дете, наказанията и поощренията не могат едно без друго. Друг е въпросът знаем ли какво искаме да направим от децата и имаме ли право на това. Също така, имаме ли сили да не правим от тях това, което обществото очаква, но това е друга тема:(
Мисля, че има една особена разлика, между наказание и насилие. Наказанието е безпристрастно, без злоба или омраза. Наказанието се налага за нарушаване на предварително известни правила, които са съзнателно нарушени. Наказанието няма за цел унижение, а само ярко маркиране на забранените от обществото неща и създаване на негативна асоциация.
Насилието, от друга страна е изблик на негативна енергия, която насилникът е натрупал по една или друга причина. Насилието има за цел да унжижи, да стъпче. Няма смисъл да се взираме конкретно във формата на насилие и да се опитаме да я възпрем, защто важна е същността на насилието, а именно освобождаване от негативна енергия. Важно е да се научим да се справяме с негативната енергия, без да я струпваме върху някой друг, който да продължи да я предава безкрай. Затова са полезни всякакви „освобождаващи“ упражнения. Дали говорене, дали блъскане по боксова круша, или крещене в планината, може всякак. Добре е да се дават и на децата такива отдушници. Опитите за тотален контрол над агресията в крайна сметка довеждат до голямото и натрупване и избликването и неконтролируемо в произволен момент.
И да обобщя, мисля, че наказанията за деца са необходими, доколкото смятаме, че искаме да насочваме развитието, общуването и мисленето им в определени рамки. Всъщност, за наказанията за възрастни се отнася същото.
Насилието, особено над деца, е чудовищно. То има безброй лица и се прокрадва в установените норми, изпозлвайки ги за носител и разрушавайки и наранявайки не по-малко от откритото физическо насилие. На насилието не трябва да се отвръща с насилие. Но насилието трябва да се наказва.
Случайна, важно е да се подчертае и още нещо, доста често се употребява насилието точно като вид наказание.
Кой наказва? Как определяме степента на наказание? Дали не е унизително да седиш с високо вдигнати ръце обърнат до стената?
И най-вече как реагираме в ситуация: Наказан си за 10 минути в стаята! И детето казва няма да ходя никъде пък.
Тоест при всички положения няма как да не опрем до отрицателна енергия. Да без злоба и омраза. Проблемът тръгва още по пантофки вкъщи. С шамарчето на мама. Как може мама да ме мрази. После шамарчето не помага пък и аз порастнах – не ме боли. Дай сега да го фрасна по-силно, че наистина да ме чуе тоя разбойник моя миличък син.
Василена много добре е акцентирала „Хората, изложени като деца на насилие в семейството, обикновено имат необходимост да вярват, че то е било за тяхно добро и те самите са го предизвиквали с поведението си.”
Ами дай сега като порастна аз ще го превъзпитам тоя дето прави, нещо нередно на улицата или просто ме дразни. Тоест това оправдателно използване на насилието и много от наказанията в семейството и обществото е притеснителното. И наистина идва на дневен ред въпросът ами как тогава да се справим с рамките, в който трябва да вкараме децата още от малки. Някой ще кажат, те децата не се раждат лоши, ние ги правим такива. Ами хайде оставете едно дете да си прави каквото иска да видим докъде ще стигне. Тоест при всички положения съществуват някакви ограничения, които тръгват още от семейството. И когато няма време или възможност самото дете да разбере то трябва иска не иска да чува. Да се доверява на мама или тати. Начинът е важен. Златната среда. Труднопостижимо. Но не невъзможно.
По-лесния път за съжаление е допуснат, говоря като начин на възпитание. Ами за майката или бащата много бързо приключва една ситуация, когато се изкрещят или пляснат детето. Няма хабене на енергия, време. А за къде ли бързат толкова? Омагьосан кръг.
Няма как да не опростяваме нещата.
С високопарни думи, прочетени тук и там нищо няма да постигнем. Вчера попаднах на поредния репортаж по темата. Звезден репортер по Нова Телевизия. С извинение, излиза поредното медийно хрантутниче да прави сега пък репортаж за насилието сред младежите. Не става така говоренето. Това не е говорене. Това е папагалско повтаряне.Зацикляне на едно място.
Според мен един от начининте е да изчистим голям брой ежедневни систуации, от които тръгва всичко. Проблемът е огромен. На хората им е по-лесно да не търсят вината в себе си. А да обобщават.
Случайна каза:
„Друг е въпросът знаем ли какво искаме да направим от децата и имаме ли право на това.“
А защо да е друг? Именно възприемането на децата като суров материал, който трябва да бъде подложен на целенасочена обработка, мотивира прилагането на награди и наказания. Като че ли се опитваме да ги принудим или подкупим да приемат нещо (ценности, ред, взаимоотношения, начин на живот), което сами доброволно не биха приели.
Аз не знам наказание, което да не е насилие. За наказанията при възрастните се отнася същото, но там правото на упражняване на насилието е делегирано на държавата, докато при децата решенията за насилието не се вземат от безпристрастна институция, а от някой, който се предполага, че е пример за безусловна любов. За много възрастни наказването на децата им е единствена възможност да накажат някого изобщо. Обаче наказанията не възпитават, просто подчиняват.
Случайна, аз си спомням колко трудно ми беше в първи клас да седя на един чин половин час без да мръдна, само да слушам, без да говоря. На някои деца им беше още по-трудно и непрекъснато ги наказваха и им се караха. Не вярвам, че това им е помогнало с нещо. Според мен проблемът е в самия формат на обучението в първи клас, че и нататък, а не в децата или в недостатъчното налагане на дисциплина.
Аз вярвам, че децата са социални по рождение и желаят да се развиват – дори и тези, които създават проблеми с поведението си. Няма нужда ние да ги натискаме, за да направим нещо от тях.
Случайна, и аз не съм съгласна с мнението ти.
Наказанието е мярка, която атакува провинението. Нейната цел е да покаже на детето, че това, което е направило е лошо и да го накара да се почувства зле, като се залага на това, че колкото по-зле се почувства, толкова по-малка е вероятността да повтори провинението, поради страх от наказанието.
Работата е там, че в повечето случаи, детето много добре знае, че постъпката му е лоша и именно затова я е извършило. Единственият правилен начин за борба с лошото поведение, е да откриваме в него посланието, което детето ни отправя. Когато накажеш за лоша постъпка, ти оставаш глух за посланието и и освен това озлобяваш и унижаваш детето допълнително, особено ако накрая го накараш да се извини. Така го пречупваш, принуждаваш от позицията на по-силния и единственото, на което го научаваш е, че по-силният е този, който диктува правилата и принуждава другите какво да правят.
Отношенията между родители и деца не би трябвало да са на този принцип в никакъв случай!
Когато детето извършва лоша постъпка, трябва да намерим мотивите и, да разговаряме с него и да решим проблема му. Лошата постъпка е просто симптом, който трябва да ни отведе до истинския проблем. Децата не правят разни неща просто ей така без причина и не трябва да мислим, че понеже не могат да говорят или да се изразяват добре, значи нищо не си мислят или не знаят какво правят.
Детето ще се държи добре само когато то самото иска да се държи добре, а това ще бъде така, ако се чувства добре. При налагане на дисциплина посредством наказания, можем да му покажем, че ако лицемерничи и прикрива истинските си чувства, ще ни се хареса.
Примерът ти с бойните изкуства не е удачен по две причини. Първо, методите за налагане на дисциплина са много различни, когато работим с голяма група деца. Второ, айкидото е много тясно свързано с японската народопсихология, йерархията, подчинението и т.н. и това е първото и най-важно нещо,което трябва да научи трениращият. Но отношенията между родители и деца не трябва да следват този модел.
случайна,
Аз мисля за погрешно да се тълкува,че децата престъпват някакви правила съзнателно.Чувала съм дори и думи от сорта на „то те манипулира и иска да се наложи“ отправени за новородено бебе.
Много често децата правят нещо от чисто любопитство,от желание да опознаят света около тях,да видят реакцията на по-възрастните,търсейки вниманието им.Критериите им за добро и лошо,правилно и неправилно не винаги се покриват с нашите.Аз лично съм на принципа да кажа по-твърдо „не“ и да направя забележка на децата си само в ситуации,в които е застрашена сигурността им.Понякога ако обезопасим добре домът си и не оставяме децата си сами на опасни места,може да не ни се налага често да им правим забележки и поставяме излишни забрани.Ако детето например направи някаква дребна беля,може да му предложим да ни помогне да я поправим(изчистим,избършем,подредим и тн.) и вместо да се караме и да го наказваме,ще му покажем нещо полезно.Мисля,че и при по-тежки „провинения“ спокойната реакция и добрият тон са по-ефективни отколкото нервни изблици и наказания.Ако се повтарят тези ситуации по- добре да потърсим причината за тях,както пише по-горе gimli,отколкото да решаваме проблема отчасти,като санкционираме провинилият се.
Пиша това като човек преживял и двете ситуации и съм се убедила в полезността на „добрия тон“ и кратковременния ефект на „‘малките“ наказания.Радвам се,че бързо се отказах от прилагането на уж безобидни възпитателни мерки, като послушах инстинкта си,който ми подсказваше,че това е грешно,макар че съветите идваха от професионалисти в областта на възпитаването.
Василена: „А защо да е друг? Именно възприемането на децата като суров материал, който трябва да бъде подложен на целенасочена обработка, мотивира прилагането на награди и наказания. Като че ли се опитваме да ги принудим или подкупим да приемат нещо (ценности, ред, взаимоотношения, начин на живот), което сами доброволно не биха приели.“
Аз смятам че всяко дете от раждането си е принуждавано да влезе в рамки, да приема и прави неща, които само не би избрало. Започва се оттам да го научим да не пишка в гащите. После детски ясли и градини. Не ми казвайте, че децата ИСКАТ да бъдат отделяни от майките си. Не ми казвайте, че ИСКАТ да спят сами. Не ми казвайте, че сами решават, че ИСКАТ да не си цапат дрехите. Как, в крайна сметка децата все пак се научават да не стават от чиновете? Как хората стават големи? Как свикват да не си бъркат в носа и да не се оригват? Как свикват да ходят на работа и да седят в задушния офис, когато искат да тичат по поляните и да се смеят?
Дали децата престъпват правила съзнателно? Както вече казах, понякога, когато са малки, наказанието е за да се създаде негативна асоциация с някакво действие. И съответно поощрението е за да се създаде позитивна асоциация с желаното. Строгият тон и ласкавият тон също са наказание и поощрение.
Когато са големи, наказанията са още по-важни, защото тогава желанието да ни се харесат вече не е така силно.
Аз наказвам сина ми най-често да прави лицеви опори, да измие банята, да остане без нет за определено време. Винаги слагам допълнителни клаузи, например, може да победи компютъра три пъти на шах и тогава получава един ден с нет, или пък да си избере дали да си пере чорапите сам една седмица, или да измие банята.
Понякога крещя. Не защото смятам че е правилно, а защото не успявам да се овладея. Понякога съм несправедлива и го унижавам, защото спирам за момент да мисля за него като за дете, а го приемам за равностоен противник и реагирам на „агресията “ му към мен. За който пита, не, никога не са ме удряли като дете.
И за да ви спестя размахването на пръст, боря се да не допускам нервите, умората и отчаянието да ме превземат и да се изливат върху детето ми. Осъзнавам, че трябва да задържа всичко в мен, да го оставя да ме разруши, но да не допусна да избликне.
Моля, съвършените да се въздържат да коментират изказването ми.
Случайна,
в голяма грешка си че имаш насреща си съвършенни хора.Аз лично се възхищавам на откровенният тон с който споделяш,а и все пак всеки е свободен да сподели мнението си по обсъжданите теми.
Аз също,а и сигурна съм и повечето хора тук са имали лоши дни,моменти на опънати нерви и кризи в които обикновенно си изливат негативната емоция на най-близките си хора.В първите дни когато се роди дъщеря ми и когато смятах,че ще съм подготвена за всичко и ще заживеем спокойно и с любов(все пак ми е второ дете) ,бях изпаднала в такава истерия от невъзможността си да овладея ситуацията,че крещях на всички,включае и на по-голямото си дете.Това разбира се не е нещо с което се гордея,нито оправдавам поведението си,но някак всичко се изплъзна от контрола ми.Най-вероятно и занапред ще имам такива моменти,но поне се опитвам да се поучавам от грешките си.
Според мен обаче децата не трябва да се научават на много от нещата в живота по метода на наказание и поощрение.Дори мисля,че точно този подход води до негативни асоциации при тях при много от дейностите които посочваш.Защо трябва да се подхожда еднотипно,а не индивидуално при всяко едно дете.Някой деца понасят отделянето в самостоятелна стая по-лесно,други не,защо да се насилват нещата,а не да се следва един по-плавен и естествен ред.Моят син спа 4 месеца в леглото подготвено за сестра му,след като тя се роди,а тя спа на спалнята при мен и мъжът ми.След това сам стигна до извода,че му е неконфортно и доста шумно нощем и се измести в своето.Сега от време на време като поиска отново идва при нас и така се чувства много по-спокоен.Мисля,че подобен подход е възможен за всяка от посочените по-горе от теб ситуации.Но все пак всеки решава най-подходящият за себе си и своето дете.
По-добре детето ми да е искрено с мен,отколкото да прави нещо за да ми се хареса или от страх от наказание.
[...] Василена казва, децата научават насилието в семейство
Kogato malki deza izpolzvat nasilieto za da iziaviat neudovletvorenie, iarost i jelanie za poveche vnimanie, veroiatno leji problema vse oshte v semeistvoto. Zabeliazvam che deza na vazrast mejdu 3 i 6 (detska gradina) sa togava aggresivni, kogato sa prenebregnati v obshtestvoto na drugi deza, kogato ne mogat da komunizirat na ravni nachala. Smiatam che sozializiraneto na dezata oshte ot savsem ranna bebeshka vazrast e mnogo vajno za tiahnoto razvitie v posoka uravnovesenost na haraktera. Zatova v Germania (kadeto az jiveia) i v drugi darjavi ima „play-groups“ za deza ot samoto razdane s razlichna posoka na povedenie i predmet na zanimanie. V Bulgaria tezi play-groups sa chesto zameneni ot babi i diadovzi, koito izkluchitelno se radvat na vnuzite si po svoi nachin, no v povecheto sluchai ne predstavliavat za dezata za sajalenie aktualno dedaktichesko predizvikatelstvo. (Bez tova da zvuchi kato kritika v obsht harakter). Ideata na obshtuvaneto mejdu deza e podgotovkata za detskata gradina i predostavianeto na vazmojnostta na dezata da obshtuvat ne samo s edno dete, a v grupi. V tazi posoka moje bi biha mogli roditelite da si pomognat pone v nachaloto za vazpitavane na shtastlivi deza. Problemite v obshtestvoto v globalen aspekt i zashto deza streliat v uchilishtata sa drugo neshto.
За мен беше много интересно да разбера от тази статия за Психоисторията http://en.wikipedia.org/wiki/Psychohistory , която разглежда връзката между психологичната мотивация и историческите събития, че всеки голям обществен скок бива „подготвен“ от промяна в начина на отглеждане и на отношение към децата.
За съжаление графиката там показва, че подпомагащия метод в отглеждане на децата все още заема много малък процент от всички методи, които използваме за отглеждане на деца.
Изглежда за психоисторията не е въобще под въпрос какво влияе на развитието на нашето общество, а именно подхода ни към децата в семейството.
Открих случайно и уебсайта на Алис Милър, която е спомената по-горе и го намирам за много полезен източник на това да разберем къде са корените на агресията в нас и нашето общество http://www.alice-miller.com/flyers_en.php?page=7
Стига с тоя морализъм и права на децата! На времето пра баба сигурно не е пляскала дядо и той не стана човек, и той сигурно не е пляскал майка ми , тя пък щото никак не ме е удряла. И какво? Всички ние станахме хора, с добри професии, добри граждани, не сме осъждани, ОБИЧАМЕ се, Не убихме, Работим за държавата и плащаме редовно данъци. А сегашните пишлимета имали права, да не би съкън да ги удариш. Да ви кажа цяло едно поколение родители израсли в демокрацията СПРЯХА ДА ОБРЪЩАТ ВНИМАНИЕ НА ДЕЦАТА СИ. Познавам семейства които не знаят каде е малолетното им дете след 22 часа и не се безпокоят от това. И през ум не им минава да им прочетат конско и да им бият два шамара и да ги въдворят в семейното гнездо. Незнам за Вас, но аз предпочитам по строгите мерки, а не ала бала .