Коментари на: Кой е отговорен за детската агресия?

От: Тонино

Тонино — Fri, 18 Dec 2009 23:05:52 +0000

Стига с тоя морализъм и права на децата! На времето пра баба сигурно не е пляскала дядо и той не стана човек, и той сигурно не е пляскал майка ми , тя пък щото никак не ме е удряла. И какво? Всички ние станахме хора, с добри професии, добри граждани, не сме осъждани, ОБИЧАМЕ се, Не убихме, Работим за държавата и плащаме редовно данъци. А сегашните пишлимета имали права, да не би съкън да ги удариш. Да ви кажа цяло едно поколение родители израсли в демокрацията СПРЯХА ДА ОБРЪЩАТ ВНИМАНИЕ НА ДЕЦАТА СИ. Познавам семейства които не знаят каде е малолетното им дете след 22 часа и не се безпокоят от това. И през ум не им минава да им прочетат конско и да им бият два шамара и да ги въдворят в семейното гнездо. Незнам за Вас, но аз предпочитам по строгите мерки, а не ала бала .

От: Мира

Мира — Tue, 14 Apr 2009 11:42:20 +0000

За мен беше много интересно да разбера от тази статия за Психоисторията http://en.wikipedia.org/wiki/Psychohistory , която разглежда връзката между психологичната мотивация и историческите събития, че всеки голям обществен скок бива „подготвен“ от промяна в начина на отглеждане и на отношение към децата.

За съжаление графиката там показва, че подпомагащия метод в отглеждане на децата все още заема много малък процент от всички методи, които използваме за отглеждане на деца.

Изглежда за психоисторията не е въобще под въпрос какво влияе на развитието на нашето общество, а именно подхода ни към децата в семейството.

Открих случайно и уебсайта на Алис Милър, която е спомената по-горе и го намирам за много полезен източник на това да разберем къде са корените на агресията в нас и нашето общество http://www.alice-miller.com/flyers_en.php?page=7

От: Elena

Elena — Thu, 02 Apr 2009 20:31:20 +0000

Kogato malki deza izpolzvat nasilieto za da iziaviat neudovletvorenie, iarost i jelanie za poveche vnimanie, veroiatno leji problema vse oshte v semeistvoto. Zabeliazvam che deza na vazrast mejdu 3 i 6 (detska gradina) sa togava aggresivni, kogato sa prenebregnati v obshtestvoto na drugi deza, kogato ne mogat da komunizirat na ravni nachala. Smiatam che sozializiraneto na dezata oshte ot savsem ranna bebeshka vazrast e mnogo vajno za tiahnoto razvitie v posoka uravnovesenost na haraktera. Zatova v Germania (kadeto az jiveia) i v drugi darjavi ima „play-groups“ za deza ot samoto razdane s razlichna posoka na povedenie i predmet na zanimanie. V Bulgaria tezi play-groups sa chesto zameneni ot babi i diadovzi, koito izkluchitelno se radvat na vnuzite si po svoi nachin, no v povecheto sluchai ne predstavliavat za dezata za sajalenie aktualno dedaktichesko predizvikatelstvo. (Bez tova da zvuchi kato kritika v obsht harakter). Ideata na obshtuvaneto mejdu deza e podgotovkata za detskata gradina i predostavianeto na vazmojnostta na dezata da obshtuvat ne samo s edno dete, a v grupi. V tazi posoka moje bi biha mogli roditelite da si pomognat pone v nachaloto za vazpitavane na shtastlivi deza. Problemite v obshtestvoto v globalen aspekt i zashto deza streliat v uchilishtata sa drugo neshto.

От: Насилието, между личен морал и норма « Размишльотини

Насилието, между личен морал и норма « Размишльотини — Thu, 26 Mar 2009 04:06:05 +0000

[...] Василена казва, децата научават насилието в семейство

От: Snujolin

Snujolin — Thu, 19 Mar 2009 19:14:33 +0000

Случайна,
в голяма грешка си че имаш насреща си съвършенни хора.Аз лично се възхищавам на откровенният тон с който споделяш,а и все пак всеки е свободен да сподели мнението си по обсъжданите теми.
Аз също,а и сигурна съм и повечето хора тук са имали лоши дни,моменти на опънати нерви и кризи в които обикновенно си изливат негативната емоция на най-близките си хора.В първите дни когато се роди дъщеря ми и когато смятах,че ще съм подготвена за всичко и ще заживеем спокойно и с любов(все пак ми е второ дете) ,бях изпаднала в такава истерия от невъзможността си да овладея ситуацията,че крещях на всички,включае и на по-голямото си дете.Това разбира се не е нещо с което се гордея,нито оправдавам поведението си,но някак всичко се изплъзна от контрола ми.Най-вероятно и занапред ще имам такива моменти,но поне се опитвам да се поучавам от грешките си.
Според мен обаче децата не трябва да се научават на много от нещата в живота по метода на наказание и поощрение.Дори мисля,че точно този подход води до негативни асоциации при тях при много от дейностите които посочваш.Защо трябва да се подхожда еднотипно,а не индивидуално при всяко едно дете.Някой деца понасят отделянето в самостоятелна стая по-лесно,други не,защо да се насилват нещата,а не да се следва един по-плавен и естествен ред.Моят син спа 4 месеца в леглото подготвено за сестра му,след като тя се роди,а тя спа на спалнята при мен и мъжът ми.След това сам стигна до извода,че му е неконфортно и доста шумно нощем и се измести в своето.Сега от време на време като поиска отново идва при нас и така се чувства много по-спокоен.Мисля,че подобен подход е възможен за всяка от посочените по-горе от теб ситуации.Но все пак всеки решава най-подходящият за себе си и своето дете.
По-добре детето ми да е искрено с мен,отколкото да прави нещо за да ми се хареса или от страх от наказание.

От: Случайна

Случайна — Wed, 18 Mar 2009 23:23:29 +0000

Василена: „А защо да е друг? Именно възприемането на децата като суров материал, който трябва да бъде подложен на целенасочена обработка, мотивира прилагането на награди и наказания. Като че ли се опитваме да ги принудим или подкупим да приемат нещо (ценности, ред, взаимоотношения, начин на живот), което сами доброволно не биха приели.“

Аз смятам че всяко дете от раждането си е принуждавано да влезе в рамки, да приема и прави неща, които само не би избрало. Започва се оттам да го научим да не пишка в гащите. После детски ясли и градини. Не ми казвайте, че децата ИСКАТ да бъдат отделяни от майките си. Не ми казвайте, че ИСКАТ да спят сами. Не ми казвайте, че сами решават, че ИСКАТ да не си цапат дрехите. Как, в крайна сметка децата все пак се научават да не стават от чиновете? Как хората стават големи? Как свикват да не си бъркат в носа и да не се оригват? Как свикват да ходят на работа и да седят в задушния офис, когато искат да тичат по поляните и да се смеят?

Дали децата престъпват правила съзнателно? Както вече казах, понякога, когато са малки, наказанието е за да се създаде негативна асоциация с някакво действие. И съответно поощрението е за да се създаде позитивна асоциация с желаното. Строгият тон и ласкавият тон също са наказание и поощрение.

Когато са големи, наказанията са още по-важни, защото тогава желанието да ни се харесат вече не е така силно.
Аз наказвам сина ми най-често да прави лицеви опори, да измие банята, да остане без нет за определено време. Винаги слагам допълнителни клаузи, например, може да победи компютъра три пъти на шах и тогава получава един ден с нет, или пък да си избере дали да си пере чорапите сам една седмица, или да измие банята.

Понякога крещя. Не защото смятам че е правилно, а защото не успявам да се овладея. Понякога съм несправедлива и го унижавам, защото спирам за момент да мисля за него като за дете, а го приемам за равностоен противник и реагирам на „агресията “ му към мен. За който пита, не, никога не са ме удряли като дете.

И за да ви спестя размахването на пръст, боря се да не допускам нервите, умората и отчаянието да ме превземат и да се изливат върху детето ми. Осъзнавам, че трябва да задържа всичко в мен, да го оставя да ме разруши, но да не допусна да избликне.

Моля, съвършените да се въздържат да коментират изказването ми.

От: Snujolin

Snujolin — Wed, 18 Mar 2009 17:40:56 +0000

случайна,
Аз мисля за погрешно да се тълкува,че децата престъпват някакви правила съзнателно.Чувала съм дори и думи от сорта на „то те манипулира и иска да се наложи“ отправени за новородено бебе.
Много често децата правят нещо от чисто любопитство,от желание да опознаят света около тях,да видят реакцията на по-възрастните,търсейки вниманието им.Критериите им за добро и лошо,правилно и неправилно не винаги се покриват с нашите.Аз лично съм на принципа да кажа по-твърдо „не“ и да направя забележка на децата си само в ситуации,в които е застрашена сигурността им.Понякога ако обезопасим добре домът си и не оставяме децата си сами на опасни места,може да не ни се налага често да им правим забележки и поставяме излишни забрани.Ако детето например направи някаква дребна беля,може да му предложим да ни помогне да я поправим(изчистим,избършем,подредим и тн.) и вместо да се караме и да го наказваме,ще му покажем нещо полезно.Мисля,че и при по-тежки „провинения“ спокойната реакция и добрият тон са по-ефективни отколкото нервни изблици и наказания.Ако се повтарят тези ситуации по- добре да потърсим причината за тях,както пише по-горе gimli,отколкото да решаваме проблема отчасти,като санкционираме провинилият се.
Пиша това като човек преживял и двете ситуации и съм се убедила в полезността на „добрия тон“ и кратковременния ефект на „‘малките“ наказания.Радвам се,че бързо се отказах от прилагането на уж безобидни възпитателни мерки, като послушах инстинкта си,който ми подсказваше,че това е грешно,макар че съветите идваха от професионалисти в областта на възпитаването.

От: gimli

gimli — Wed, 18 Mar 2009 13:52:40 +0000

Детето ще се държи добре само когато то самото иска да се държи добре, а това ще бъде така, ако се чувства добре. При налагане на дисциплина посредством наказания, можем да му покажем, че ако лицемерничи и прикрива истинските си чувства, ще ни се хареса.

Примерът ти с бойните изкуства не е удачен по две причини. Първо, методите за налагане на дисциплина са много различни, когато работим с голяма група деца. Второ, айкидото е много тясно свързано с японската народопсихология, йерархията, подчинението и т.н. и това е първото и най-важно нещо,което трябва да научи трениращият. Но отношенията между родители и деца не трябва да следват този модел.

От: gimli

gimli — Wed, 18 Mar 2009 13:52:21 +0000

Случайна, и аз не съм съгласна с мнението ти.
Наказанието е мярка, която атакува провинението. Нейната цел е да покаже на детето, че това, което е направило е лошо и да го накара да се почувства зле, като се залага на това, че колкото по-зле се почувства, толкова по-малка е вероятността да повтори провинението, поради страх от наказанието.
Работата е там, че в повечето случаи, детето много добре знае, че постъпката му е лоша и именно затова я е извършило. Единственият правилен начин за борба с лошото поведение, е да откриваме в него посланието, което детето ни отправя. Когато накажеш за лоша постъпка, ти оставаш глух за посланието и и освен това озлобяваш и унижаваш детето допълнително, особено ако накрая го накараш да се извини. Така го пречупваш, принуждаваш от позицията на по-силния и единственото, на което го научаваш е, че по-силният е този, който диктува правилата и принуждава другите какво да правят.
Отношенията между родители и деца не би трябвало да са на този принцип в никакъв случай!
Когато детето извършва лоша постъпка, трябва да намерим мотивите и, да разговаряме с него и да решим проблема му. Лошата постъпка е просто симптом, който трябва да ни отведе до истинския проблем. Децата не правят разни неща просто ей така без причина и не трябва да мислим, че понеже не могат да говорят или да се изразяват добре, значи нищо не си мислят или не знаят какво правят.

От: vassilena

vassilena — Wed, 18 Mar 2009 12:15:38 +0000

Случайна каза:
„Друг е въпросът знаем ли какво искаме да направим от децата и имаме ли право на това.“

А защо да е друг? Именно възприемането на децата като суров материал, който трябва да бъде подложен на целенасочена обработка, мотивира прилагането на награди и наказания. Като че ли се опитваме да ги принудим или подкупим да приемат нещо (ценности, ред, взаимоотношения, начин на живот), което сами доброволно не биха приели.

Аз не знам наказание, което да не е насилие. За наказанията при възрастните се отнася същото, но там правото на упражняване на насилието е делегирано на държавата, докато при децата решенията за насилието не се вземат от безпристрастна институция, а от някой, който се предполага, че е пример за безусловна любов. За много възрастни наказването на децата им е единствена възможност да накажат някого изобщо. Обаче наказанията не възпитават, просто подчиняват.

Случайна, аз си спомням колко трудно ми беше в първи клас да седя на един чин половин час без да мръдна, само да слушам, без да говоря. На някои деца им беше още по-трудно и непрекъснато ги наказваха и им се караха. Не вярвам, че това им е помогнало с нещо. Според мен проблемът е в самия формат на обучението в първи клас, че и нататък, а не в децата или в недостатъчното налагане на дисциплина.

Аз вярвам, че децата са социални по рождение и желаят да се развиват – дори и тези, които създават проблеми с поведението си. Няма нужда ние да ги натискаме, за да направим нещо от тях.