Свилен Иванов за споделеното родителство и бащинството на пълно работно време

От известно време следя два много добри блога на американски бащи, за които е кауза да стоят у дома и да се грижат за децата – Rebel Dad и DadCentric. Наскоро с възторг открих и първия български татко-блогър. Всъщност аз познавам Свилен, Диана и сина им Борис, който е на възрастта на моята Сия. И понеже Свилен пише меко казано добре, страшно се радвам, че точно той е автор на първия български блог, в който мъж пише за бащинството.

Завършил е Френската във Варна, българска филология в СУ и маркетинг в ИУ. В момента управлява малка собствена маркетингова агенция и е докторант в ИУ Варна, катедра Маркетинг. Бил е учител, жуналист в Дарик и Капитал, ПР и след това Маркетинг директор в газоразпределително дружество, има награда Паница за 2003 за репортаж, сценарист е на първия български детски 3Д анимационен филм (Лятото на Гъбелко, продукция на БНТ), както и на петдесетина ТВ реклами.

Ето какво го попитах за бащинството и какво ми отговори той:

Кажи накратко как си разпределяте с Диана задълженията около изкарването на прехраната и грижите за детето и как се уговорихте за тази подялба? Някой от вас направи ли компромис? Така ли си представяше твоето бащинство преди раждането на Борис?

С Диана работим на различен принцип. Докато тя е на осем часа и не разполага с една трета от времето си, аз мога да избирам в повечето случаи точно кога и къде коя работа да свърша. В този смисъл мога да отделям много повече от времето си в будните часове на Борис, отколкото тя. Заради това всъщност през деня прекарвам повече време с него. В този смисъл не сме се уговаряли кой какво да върши с него – просто се опитваме да намерим баланса между работа и грижи за Борис – всеки, според условията, при които е поставен.

Наши много добри приятели, холандци, и двамата фрийленсъри, имат син, колкото Борис. В началото ми беше супер странно, че си разпределят времето за грижи и работа поравно на база на някаква тяхна предварителна уговорка. Защото е хубаво да има гъвкавост и да се действа според условията. В този смисъл подобна практика нарушава модела грижи/работа, който е типичен за обществото ни. Схващането, че има два начина – или единият родител работи, докато другия е изцяло отговорен за детето, или пък работят и двамата, а детето се поема от баба, бавачка или детска градина. Всъщност, поне според мен, отговорността означава време, което даваш, за да бъдеш с детето си; един вид посвещение.

Компромиси направихме и двамата – Диана се отказа от непрекъснатия контакт с Борис, докато пък аз се отказах от работа, която харесвах и винаги съм искал, но за която трябваше да платя с времето си. С почти цялото си време. Но пък от друга страна е хубаво човек да може да прави избори; според мен само така можеш да си дадеш сметка за алтернативната цена на това, което получаваш. Добре е да напредваш и да се развиваш като професионалист толкова бързо, колкото можеш, но в последните година и половина гледната ми точка малко се измести. Ако цената за това развитие е пропуснато завинаги време, прекарано заедно, по-добре да не я плащам точно в този момент.

Честно, представях си бащинството като в първите сцени на Мисис Даутфайър, преди да се появи сърдитата майка. Мисля, че е по- хубаво от тази представа, но предполагам така е с всеки родител. Страхувах се дали ще мога да изградя връзка с детето си, която връзка един ден да ни помогне взаимно да раберем кой какъв е и каква е любовта му към другия. И затова се опитвам да изграждам такава връзка от първите дни на Борис тук, дори още преди да се появи всъщност (говорех му през корема на Диана, а понякога допирах китарата до корема и, за да посвиря малко предкласика, за която твърдят, че успокоявала бебета; и верно, когато чу тази музика „на живо“ след като се роди, реагира като на нещо познато). Така че, в случая, струва ми се, компромисът, който прави Диана с работата си, е по- голям.

Да, и ние с Иван сме за гъвкавостта и за преливането между работата вкъщи и извън дома. А как реагират близките и приятелите ви на модела, който сте избрали? В блога си споменаваш, че някои приятели мъже те гледат със снизхождение, когато си в парка с детската количка? Как си обясняваш тяхното отношение и какво им отговаряш?

Всъщност реакцията и на роднини и на приятели не е нищо повече от сблъсък на стереотипи. Баща ми, например, след като напуснах компанията, няколко месеца преди да се роди Борис, ме попита – и какво сега, жена ти ли ще те издържа? В общи линии подобна е и реакцията на познатите ни, които не са толкова близко до нас. От гледна точка на този утвърден модел, мъжът по подразбиране трябва да се занимава с всичко, което е извън семейството – ходене на работа, печелене на пари, плащане на сметки и т.н. Т.е. ролята му е ясно определена и всяко излизане извън тези рамки се приема като аномалия. А както знаеш навсякъде, в кое да е общество от хора или животни, аномалията се приема за вид болестно състояние или с други думи – състояние на слабост. И веднага след това се задействат автоматично механизми на отхвърляне, които не са нищо повече от нежелание да излезеш от собствения си модел на възприемане. Всъщност в самото начало, когато се роди Борис, следвах същия този модел – функциите ми бяха сведени до това да ходя на работа, да печеля пари, да плащам сметки, а вкъщи вечер да къпя бебето и още едно две подобни действия. Предполагам това е било вид защитна реакция срещу окончателната промяна в живота ми. След като обаче ми се наложи два месеца да поработя на 500 км. от къщи, светът ми много бързо се „върна на естественото си място“. В крайна сметка единственото нещо, с което наистина разполагаме, това е времето ни и то непрекъснато намалява. И след този период на отрезвяване реших, че ще направя всичко възможно, за да съм повече време със семейството си. Ако приемеш подобна гледна точка със сигурност ще разбереш колко удивително тъпо е да разделяш всичко в семейството на мъжка и женска половина. Просто има работа, която трябва да се свърши и отговорности, които трябва да се поемат. А що се отнася до реакциите на отрицание или неразбиране на идеята за сам баща с бебешка количка, поне аз се опитвам да обръщам всичко на шега – след като някой не иска да разбере позицията ти, няма никакъв смисъл да му я натрапваш в очите.

И все пак, самият факт, че вече се виждат бащи като теб, които се грижат за децата си, говорят и пишат за това, сигурно ще насърчи и други семейства, изправени пред подобно решение. Според мен е много важно да бъдете видими. А дразни ли те, че когато става дума за отглеждане на малко дете, винаги се приема за даденост да го прави майката? Говори се за отпуск по майчинство, въпреки че по закон и бащите имат право да го ползват, списанията и сайтовете за родители са подчертано насочени към женска аудитория, а бащите се коментират в трето лице, публикуват се теми като „издънки на мъжете по отношение на децата“, изобщо способностите и участието на бащите не получават голямо признание. Мен много ме дразни. Мислиш ли, че ще се промени в обозримо бъдеще?

Ами да, нали за това говорим. В началото на всяка промяна стои говоренето. Разбира се, само то не е достатъчно, но все трябва да се започне отнякъде. А почти всичко – сайтове, книги и т.н. е насочено основно към майката, защото обикновено майката е основния отговорен за отглеждането на детето. В най- добрия случай има по някоя глава от типа „дайте на бащата да прочете това“ или скромна по обем секция, в която бащите пишат предимно за това как се справят с капризите на жените си и какво им отнема детето в семейството.

Ами дразни ме, но подобно разделение е следствие от разделянето на света на мъжки и женски – като започнеш от миенето на чинии, карането на колата на сервиз и, май, почти всичко останало, което вършим. Разбира се, не твърдя, че активното бащинство е като панталона на Жорж Санд – според мен то си е нещо съвсем естествено и нормално. И е част от решението да станеш родител. Но що се отнася до промяната, за която говориш, не съм оптимист. Струва ми се, че йерархията в нашия свят и по- специално в разбирането на „социалните функции“ на мъжа и жената не са се променили много от времето на Възраждането (говоря за българското). Колкото и да не ми се иска да е така, мисля, че мъжът още дълго време ще си остане „силната“ фигура, която ще стои настрана от миенето на чиниите, смяната на пелените, ютията и пералнята и в най- добрия случай ще участва в отглеждането на децата с десетина забележки дневно в извънработно време и няколко буйни игри през уикенда. А ми се иска тази промяна на фокуса на бащинството да стане също толкова бързо, колкото всяка една друга промяна, която сме направили през последните десетина, двайсет години; а в сравнение с промените за подобен период в живота на дядовците и бабите ни, нашите са гигантски. Все пак всяка промяна е въпрос на узряване и най-вече на необходимост.

Написано в бащите, обществото | Коментари (5)