Спукан балон за първи юни
Балонът, разбира се, е метафоричен. Или сапунен мехур. Или преструвката, че детството е безкраен празник, който нищо не е в състояние да помрачи. Че животът започва на 18, а преди това има само „подготовка“ за него, състояща се в безметежни игри върху някой розов облак.
Това е не просто цензурирана версия на спомените за детството, а инструмент за запазване на статуквото в отношенията между малки и големи. Да признаем детството за съвършено, значи да се сдобрим с всичко, което ни се е струвало несправедливо, безсърдечно или подло. Това е акт на абсолютен конформизъм, несправедлив не само към детето в нас, но и към следващите поколения. Децата след нас имат нужда от критичния ни поглед към собственото ни порастване, ако искаме да растат с повече достойнство, свобода и чувство за значимост.
Затова да спукаме балона и да си спомним не само хубавото, но и лошото. Да изключим автопилота, който ни кара механично да възпроизвеждаме позата, реакциите, тона, мислите, думите и постъпките на нашите родители, възпитатели и учители. И духа на времето, в което ние пораснахме. А то, да си го кажем, имаше доста недостатъци.
Можем да го направим само със смел и честен поглед в нашето детство. Разкажете и вие поне един лош спомен от вашето. Може и един хубав, и един неутрален, може и повече, но задължително поне един лош – за нещо, което не искате вашите деца да преживеят. Имате, знам че имате по някой такъв.
Трябва да е 1976-77, защото още обитавам бебешката си кошара, от която ме измести раждането на сестра ми през юни 1977. Но пък вече разбирам доста добре какво ми се говори. Чичо ми, тогава бохем-студент, има приятелка медицинска сестра, което целият род възприема като похвално. Дали за да я интегрират в семейството, или просто за да се отърват от мен за малко, я оставят да ме гледа в някакъв прекрасен слънчев ден и всички мои близки излизат без мен на разходка. Лежа в леглото и гледам света отдолу нагоре, а над мен се разхожда позитивната млада жена, която почти не познавам. Дълбоко съм възмутена и уплашена от изоставянето с нея. Рева. Тя не знае какво да прави и измисля следното. Заплашва ме да млъкна, че ей сега ще извади от чантата си инжекцията с най-дебелата игла и ще видя тогава. Ужасена съм, защото нямам никаква причина да не й вярвам. Мълча и се стискам да не плача, за да не ме убоде тази. Хубавото беше поне, че чичо ми се раздели с нея малко след това, за голямо съжаление на роднините.
За насилственото хранене в яслата вече съм го разказвала няколко пъти. Тъй като всички деца трябва да ядат точно колкото е нужно и точно в определеното време, но страдащите от внезапното си попадане на непознато място с непознати хора обикновено отказват, една възпитателка ми държи ръцете зад гърба, а друга ме тъпче насила с лъжицата. Така успяват да ме накарат да спазя хранителния режим и да поема нужните калории за оптималното си развитие. Хубавото е, че родителите ми ме спират от ясла, щом разбират каква е причината да пищя и да блъскам лъжицата всеки пък, когато се опитат да ме нахранят вкъщи.
Аз съм дете на студената война. Знаех, че някакви лоши хора някъде имат много ядрени бомби, всяка от които може да унищожи цяла България и не се знае кога може да им хрумне да натиснат копчето, върху което си държат пръста. Месеци или може би години заспивах с ужаса, че може докато спя да се разрази апокалипсис с ядрени гъби, радиация и топящи се хора.
А сега и хубавият спомен – лято на село при баба. Тая жена ставаше и още става нечовешки рано. Обичах да спя в голямата стая на долния етаж, за да усещам присъствието й в полусън рано сутрин. Още преди пет, тя започваше тихичко да трака с разни домакински съдове, да влиза и излиза на пръсти от стаята, за да нахрани кокошките и да вземе мляко от съседката, да меси хляб, докато навън денят се озаряваше от слънце, което се виждаше и със затворени очи – просто почва да ти става червено, а не черно зад клепачите. По звука знаех точно какво прави във всеки момент – сега отваря печката да пъхне питката, сега мие съдове на външната чешма, за да не ме събуди, сега си сваля престилката и я закача на закачалката, сега отива да погледне през прозореца. Всъщност не бях съвсем будна, докато регистрирах тези неща. Просто си доспивах спокойно, знаейки, че тя е там и се занимава с обикновените си грижовни, подреждащи света занимания. И че ми предстои цял ужасно дълъг ден летен ден за игри.
Ще се радвам да прочета и спомените на Яна, Никола, Петя, Размисли и Сънчо. Вие сте.
22 отговора to “Спукан балон за първи юни”
Напиши коментар
Може би малко offtopic, но си мисля, че това ще ти е интересно http://seedmagazine.com/content/article/to_be_a_baby/.Най-накрая научно потвърждение на теорията, че всички бебета са по-умни от родителите си
.
p.s. Историята ти от яслата е бррр, аз си спомням как една лелка с бяла манта ни биеше с шамари и как децата гледаха през едни ужасни бели кошари с решетки.Изобщо от разказите на всички яслата се оказва генератор на най-травмиращите детски спомени.
[...] 2009 от Yana Отдавна си мислех да пиша тук за това, сега Василена ми даде конкретен повод. Причините да обгръщаме детството в розова мъгла и [...]
не мисля, че повечето хора имат „балон“ за спукване. говорил съм с достатъчно, които си спомнят гадните неща от детството, а и аз си спомням моите – свързани с родители, детски градини и всякакви други хора.
колкото за иглите и плашенето – миналата седмица станах свидетел на една случка, която ми подобри настроението за няколко дни
отивам на тренировка (залата е в поликлиниката) и една майка извежда детето си от поликлиниката, а то реве. някаква лелка, може би медицинска сестра, която очевидно майката не познава, минаваше покрай тях и се опита да „помогне“ като се наведе и каза на детето да слуша майка си и да млъква, че сега ще бръкне в чантата и ще извади голямата игла. при което майката се обърна като опарена и й заши такъв шамар че чак не повярвах… разхрещя и се и т.н.
има надежда 
„Мамоооо – да си шофьор повече ли е, отколкото да си художник?“ – това питам майка си, която ме води по средата на шосето към ателието си. Вървим по средата на пътя, за да не се залепвам за витрините на корекомите (от двете страни на ул. Славянска в Русе)…“Защо ме питаш това?“ е учудена мама – „Ами защото на Гошко от детската баща му е шофьор на камион и може да му купи шоколадово яйце когато си поиска, а ти дори за рожденния ми ден не можеш…“"Повече е мамо! Повече е, защото без шофьори не може, а без художници може!“
И досега се чудя как е могла да ми го каже – и досега се чудя? Може ли без художници?
И станах художник…
Имам чичо в Америка – далечен роднина, който през 2-3 години се връща в България (сега погледнато не знам как са му разрешавали в началото но 80-те, но нейсе)и наси на децата в семейстовот разни корекомски лакомства, но на мен специално ми донесе фантастични метални шнолки с калинки – нямаше и помен от такава красота в нашите „будки“. Ходех на ясла тогава и лелките в яслата ми ги взеха, уж да не ми пречели докато спя (ама, как, нали са ми на върха на главата?!?) и после казаха, че са се загубили, а де факто ми ги откраднаха!!! На майка ми пък казаха, че явно съм ги загубила. Бях им много ядосана, направо бясна, а майка ми не ми повярва, или по-скоро не можеше да им каже „Вие просто сте ги й ги взели; върнете ги, ако обичате“. После обаче измислих сто бели и тъпкано го върнах на лелките!!
Времето е същото, някаде на 2-3 години съм, лятото в Троян, към къщата има двор с градина, а прабаба ми гледаше там домати и краставици. С братовчедите ми сме кордисани на нагрятия от слънцето дувар и майка им току притичва до градинската чешма да измие някой домат и да ни го донесе. А те едни, червени, сладки, сочни, събрали цялото слънце на лятото…
Бях малка. Може би на пет.
Отивахме на плаж със семейни приятели , а аз помолих мама да ми сложи горнището на червения бански, защото исках да съм като нея. Но пустата тясна хавлиена рокля с оранжеви лодки обърка всичко. Докато я събличах, тя повлече горнището и то се оказа на врата ми. През роклята, все още омотана около главата ми, дочух кикотене, после дълбок, нестихващ смях. Преди да успея да се освободя от досадната дреха сълзите ми вече се стичаха парещи. Унижена от собствената си глупост, потърсих мама.
Тя също плачеше – от смях.
[...] истории от детството към още някого. Всичко започна от Василена, сега наред са Сироножченцето [...]
Доста често си спомням лошото от детството: за това, че баща ми ме спукваше от бой по всякакви причини, за това че ми казваше , че за нищо не ставам, понеже не мога да реша някакво уравнение по математика, след това следваще и як шамар зад врата, защото неговия баща го прилагал в/у него и станал човек(м/у другото за последен път ме удари в 11 клас!). В същото време толерираше брат ми страшно много!
Как баба ми, вечно ми повтаряше, че имам рядка коса и трябва да я вчесвам постоянно( много смешно ми звучи сега, но дълги години бях комплексирана за това). Сега преживявам всяка ситуация с децата си и ми се иска да не се чувстват зле, така както аз в подобни моменти.
Началното училище, трябва да съм била на 7. Майка ми е дала стотинка за следобедна закуска.
В голямото междучасие около бюфета има нещо като гражданска война – крясъци, бои, захвърлени чанти. И всички се натискат към миниатюрната витрина за да си купят закуска. Само физически най-силните успяват естествено, но аз философски си казвам – кофти късмет, да си на седем и да си най-дребното дете в класа.
Чакам да се появи някоя учителка и да внесе ред, да се оформи цивилизована опашка.
Появява се една и втора и трета и за мое най-голямо изумление те също се възползват от закона на джунглата! Учителките са по силни и авторитетни дори и от най-яките предпубертетни побойници, и … пререждат абсолютно всички.
Учителският авторитет се срина за секунди и за винаги
О, да това и аз си го спомням – учителките винаги се пререждаха. Много възпитателно, няма що.
Василена, честито за статията по темата в „Култура.“ Гласувах за нея.
Най-хубавите ми спомени са свързани с дядо ми, със семейни пътувания и с академичните ми постижения, голяма част от които дължа и на майка си, с която имахме много опънати отношения.
Най-лошите: с това, че възрастните около мен редовно ме лъжеха, защото ги мързеше да общуват с мен. Да съм наядена, да не съм потна и да не се обаждам, това се очакваше от мен. Като бях на 6, ме излъгаха, че ще тръгна на училище. Но на есен, без нищичко да ми обяснят, направо ме заведоха в детската градина. Понеже се разплаках, ме излъгаха, че ще съм само до обяд. По-нататък майка ми започна да ми крие играчки и книги (предполагам за да си уча, а не да си хабя времето), но вместо да обясни като човек защо ги е взела, просто ме лъжеше, че не знае къде са. Смей да я запиташ защо ги е крила! Между другото, тя до смъртта си не изостави навика си да ме лъже за по-лесно, но пък започна да усеща, че за нищо не й вярвам и се сърдеше жестоко, че не съм вярвала аз на майка си.
Много ме болеше и от навика й да не оставя никакво лично пространство. Ровеше ми в нещата и ги четеше на приятелките си по телефона. Като я чуя и ги взема, тя ми се присмиваше. Не признаваше затворени врати, чукането преди да влезеш. Не й беше проблем да ти нахълта в банята. До тоалетна ходеше на отворена врата. Който не го кефи, да се изнася!
Когато почина, всичките й ученици и приятели се изредиха да ми говорят каква невероятна майка била. Доводите им бяха два: много се гордеела с мен и все за мен пазарувала. Късно е да им обяснявам какъв фюрер беше госпожата в дома си.
Нормално е да се връщаме с радост към детството си, защото тогава целия живот е бил пред нас. Чак балони няма за пукане. Поне при мен. Всъщност като се замисля съм абсолютен реалист. Имала съм щастливо детство. Благодарение на бабите и дядовците ми. Във всяко щастливо детство има и лоши ситуации, преживявания и моменти. Абсолютно банално и нормално. Ето някои от тях: На лагер сме в Созопол. Деца на по 7-8 годинки. Учителките ни слагаха да спим следобяд. Естествено най-сладкото време за бъбрене. Дойде другарката изкара ме както съм си по ношница пред стаята и почти през цялото време (около 1 час) стоях там и се страхувах да не излезе някое от момчетата до тоалетна и да ме види.
Или баба ми, учила във френски колеж, реши че трябва да ме подстриже към края на едно лято. Влизал ми бретонът в очите. Взе ножицата и ме офъка като паничка, а бретонът беше ужасяващо къс и равен. Френска била прическата. Голям рев падна. Когато дойдоха да ме вземат родителите ми им дожаля за мен. Още го помнят и те.
Та в такъв порядък са лошите спомени. И винаги ще ги има. Те си вървят ръка за ръка с хубавите преживявания. И да сме най-перфектните родители няма да избягаме от този вид спомени на нашите деца. Различни времена, но като цяло схемата е същата.
Ами аз точно със схемата имам проблем, мисля че точно нея трябва да променяме и затова е добре да си припомняме каква е била и какво не сме харесвали в нея.
Вярно, не всички лоши детски спомени са резултат от авторитарното отношение на възрастните към децата, от незачитането на личността им налагането на възрастните от позиция на силата. Но повечето лоши спомени са именно от това. Дори човек да не си е цензурирал паметта от детството, мисля, че пак няма лошо отвреме-навреме да си припомня конкретните неща, които не са му харесвали. Особено когато е родител.
Притеснява ме точно приемането на наказание от типа 1-час-навън-по-нощница за банално и нормално. Не е нормално – жестоко е, не е оправдано, няма смисъл и никой няма право да го причинява на друг човек.
Яна,
Наистина много тъжно, че майка ти не е признавала правото ти да си имаш лични неща, лични тайни. Излиза, че не те е приемала напълно като субект.
Аз, слава богу, винаги съм можела да разчитам на майка си. Веднъж, когато бях в трети клас, баба ми ми беше отворила писмо от приятелка. Майка ми така й се накара, че баба ми после и в тетрадките ми не смееше да погледне без да пита. И баба ми ме обичаше, но не и достигаше такт, бог да я прости. Като неприятна случка от детсвото помня, че учителката ни по физическо в първи клас беше пълна откачалка и ако не можеш да направиш нещо, почваше да ти крещи „овца,“ „говедо“ и други красоти. И понеже ми крещеше често, бих отбой на физическото и стигах до рев, като ме карах да влизам в час. Докато пак майка ми не разбра каква е работата и не си поприказва с учителката.
Приятни спомени от деството имам много, но един от най-хубавите е как пътуваме към морето с майка ми, баща ми и брат ми, а майка ми ни чете „Малкият Никола“ на Рьоне Госини.
Най-ужасният ми спомен беше в яслата ,където ме наказаха затова,че отказвам да се храня или да спя(нямам вече спомен)и ме забравиха в една стая,докато майка не дойде да ме прибере.Бяха ме държали цял следобед и дори съм заспала там.От тогава имам страшна непоносимост към затворени и тъмни пространства.Бяха измислили някакво оправдание и ме обвиниха,че си измислям,че съм стояла там толкова дълго-така ми се било сторило.
А най-гадният ми спомен от детската градина е ,когато другарката един ден реши да ме подстриже по собствена инициатива,без да имаше някакви по-специялни умения като фризьор.Вследствие на това имах вид на „подстригано магаре“,а моите родители бяха много ядосани и баща ми направи опит да и върне жеста.
Повечето ми спомени от детството ми обаче са хубави и са свързани с дълги и безгрижни ваканции на село с баба,игри до късно вечер в махалата и забавни приключения в гората,която е в близост до дома ми.
За жалост детето ми изживява почти същите случки в градината и е ненормално след толкова много години да се борим със същите проблеми в тези институции.
Да, Snujolin, случките към днешно време са доста аналогични. Въпреки това в градините твърдят , че методиката с годините много се е променила. Сега например в детските градини не бият децата, а само ги заплашват. Заплашват ги напр.че майките им няма да си ги приберат в къщи, ако не се подчиняват, учителката в групата на синът ми го нарича „метод на убеждаването“.:))
За лош спомен е този, че съм на около 5 години, болна от астматичен бронхит, но поради някаква причина съм в болницата няколко дена сама (не пускаха родители ми, мисля, че за да не внасяли зараза, а за психическото ни здраве никой очевидно не е мислил
. До този момент не съм се отделяла от родители ми, доста съм затворена като дете, а съм в една стая съм с деца от малцинствата, които са доста нахакани и буйни. Споменът ми е как майка и татко ми „идват на свиждане“, разбирайте, викат ми от долу, аз ги гледам през мрежата, майка едва не се разплаква, казва, че татко ми е купил говореща кукла, която ще получа (и си е истина, децата от стаята вече играят с нея, слагат й надута на балон дъвка по устата, а аз не обръщам почти никакво внимание на куклата). Споменът е лош по-скоро заради системата, защото нямаше значение дали са ми донесли говореща и ходеща кукла от чужбина. Единственото, от което имах нужда за да съм добре в този момент беше майка ми, а не да бъда изоставена в съмнително болнично заведение сред чужди хора.
Хубавите спомени са свързани като на другите с бабите ми, ястията, които правеха, пътеките, които плетяхме от стари парцали, китениците, които тъчахме, свободата на село, хилядите греещи скъпоценни камъни в току що откъснатия и разчупен домат, майка ми и баща ми щастливи и т.н.
Мислех си, че няма лошо човек да си спомня доброто и лошото от детството, но „поуката“ от първата история по-горе е и малко по-различна. Когато майка ми била малка, били много бедни. Толкова бедни, че майка ми нямала нормална кукла, а само парцалени, направени от баба. В селото имало поверие, че когато болно дете пожелае нещо, то трябва да му се даде. И така веднъж, когато майка се разболяла, помолила баба за куклата, която видяла на витрината на селския магазин. Баба поговорила с дядо, но поради една или друга причина й казала, „Маме, не можем да си позволим онази кукла сега. Ще ти направя парцалена, а някой друг път ще ти купим кукла като онази.“ Така и не купили кукла на майка и тя винаги си играла с парцалени. Така ние със сестра ми, без да го искаме, бяхме отрупвани с безброй кукли, независимо, че не помня да сме се нуждаели кой знае колко от тях. За да съм коректна към истината, трябва да кажа, че съм пожелавала кукла сегиз тогиз, но за 2 кашона с кукли по-големи от едно момиченце, едва ли съм настоявала.
Както и да е, исках да кажа, че всички ние даваме на децата си, това от което осъзнаваме, че самите ние най-много сме се нуждаели в нашето детство и това е ок в умерени количества, но е особено важно да не се самозалъгваме, че сме прекрасни родители, ако направим само това, а да видим какви са нуждите на Нашето дете. Понякога нуждите на детето ни могат да бъдат много по-различни от нашите собствени и добрият родител е този, който слуша, наблюдава и отговаря адекватно на нуждите на Това Свое дете, а не само на нуждите на детето в себе си.
Макар, че сега се замислям, че трябва може би първо да излекуваме детето в себе си, за да можем да чуем другото, Собственото ни дете.
Този път ще бъда по-кратка:). Току що осъзнах, че разказвайки за мой хубав и лош спомен от детството, без да искам разказах и за „лош“ спомен от детството на майка ми. А те нещата така си и вървят – ръка за ръка, от родител на дете, от родител на дете. Но се зачудих дали трябва да слагаме етикет „лош“ и „хубав“ на спомените ни. Споменът на майка ми всъщност показва много любов от страна на моята баба към нея (което за мен е хубав спомен), макар за майка ми, той да е бил запомнен като лош.
И в заключение, нямаме власт над това дали децата ще ни запомнят с добро или лошо, но единственото, което можем да им дадем е разбирането и обичта ни. Така, че може би можем да говорим за спомен изпълнен с обич и спомен, където такава липсва.
Мира, разказът ти ми беше много полезен. Моята майка ме зариваше с подаръци, с изключително скъпи неща, предполагам защото е живяла много бедно детство с майка, която е била изключително пестелива. Баба ми ползваше стари неща докато се разпаднат, а новото криеше в гардероба десетки години.
Но майка ми никога не можа да даде емоционалната подкрепа, която аз чаках и толкова исках. Трудно ми е да разбера как така ме е носила 9 месеца под сърцето си, пък не й е станало ясно, че искам уважение и общуване, но… това е.
Мира, толкова си права…
Василена, сега четох и другата ти статия за в. „Култура“ и си мисля, че въпреки подобните ни разбирания, като че аз имам съвсем различен фокус…
Напоследък се сблъсквам с хора, които претендират само за права, а никога не говорят за отговорности. На твърде много деца им се позволява всичко – не ги бият, не им се карат дори, но и не ги възпитават.
Аз самата усещам, че имам проблем с авторитета – все пак аз съм тази, която отговаря за сина си и би трябвало да поставя граници. Това, че аз не го удрям, не значи, че той не ми замахва спонтанно с ръка, когато не е доволен от мое решение. Откъде го знае? Отвсякъде. Светът не се променя за един ден. А и да се промени, не съм сигурна, че боят ще изчезне. Той си е нормална човешка първосигнална реакция. Вярата, че всички ще почнат да се замислят за правото на слабия, е утопична, ми се струва…
Аз си спомних нещо друго от нашето детство. Помните ли, че възрастните никога не ядяха шоколад или други разни вкусотии. Аз бях убедена, че на тях такова нещо вече не им се прияжда. И не можех да разбера как се случва така. А те просто са се жертвали хората…
Та това е. Онова, което ме тревожи в момента, е как да науча моят почти тригодишен син, че и аз обичам ябълки, не само той. Че и аз имам нужди, не само той. Че мога да преживея да влизам в банята на отворена врата, защото той иска през това време да е спокоен, че съм в наличност; но че ще вляза в банята по някое време. Че и на тоалетна ще ида. И на кафе с приятелки без него…И че ще се върна и пак ще се гушнем на спалнята тримата с баща му.
Когато обвинявам баща ми за това, че беше твърде авторитарен, че ме критикуваше, че не ми даваше увереност, че не поощряваше индивидуалността ми, той твърди, че се е справил добре като родител и се гордее с нас.
Убедена съм, че колкото и обичан да расте моят син, колкото и да се опитвам да постъпвам правилно и да му давам това, от което се нуждае, все ще намери нещо, което да му остави горчив привкус. Безгрешни хора няма. Но ако след години можем да говорим за проблемите и радостите, значи все пак ще сме успели с баща му…поне отчасти.
Една поговрка съм чула: „Възпитанието на дъщерята започва с възпитанието на майката на майка и.“ Мислех върху това известно време, въпреки че, какво да му мислиш, то е съвсем ясно. Години ми трябваха да простя на майка ми, донякъде и на баща ми за неща, които са се случили с мен в детството. А прошката дойде от разбирането, че и на тях самите са им се случили. В същото време виждам, че те са дали най-доброто то себе си като родители, освен това и дума не може да става за съжаление от тяхна страна, защото нито тогава, нито сега си дават сметка за точната стойност на последствията от възпитателните им мерки и личния пример, да не говорим, че всичко от онези години за тях е мъгла, дори не помнят случките, които най-много ме травмират.
В детството най-много мразех да ме лъжат. Възрастните в онези години, а може би и сега, не знам, вече не съм дете, лъжеха на поразия. За да ме снимат: „Виж откъде ще изкочи зайчето!“ Гледам и не виждам и кьорав заек и започвам да си мисля, че аз нещо съм тъпичка, щом не виждам заека. На 4 човек не поставя под въпрос авторитета на вездесъщите си родители и техните приятели. Това освен това, е съвсем невинна лъжа.
Като най-лоши спомени имам побоищата и униженията, и най-вече смазването на всеки опит за самозащита или за обяснение, ако ще и оправдание. Най-ужасно съм се чувствала, когато са ме обвинявали несправедливо и съм понасяла наказания, но никога, никога не съм могла да се защитя или дори да кажа нещо, каквото и да било. Към това прибавям и неутолимия перфекционизъм на родителите, каквото и да правя, колкото и да съм добра, никога не съм достатъчно добра. Преди пубертета и в него се наслушах колко съм била дебела ?!?, абсолютно невярно, но аз се хващах на това.
Хубавите неща от детството ми обаче също са много – щастливите години, когато са ме гледали баба ми и дядо ми. Бяха строги, но с тях си бях аз си. С ужас разбрах една на 20 и много години, че когато са били млади, те не са били с нищо по-различни в отношението си от младата ми майка. И ако нещата продължат в този дух, един ден аз ще съм лошата майка, а моята някога лоша майка, чудесна баба, но защо аз ще съм лоша? Изобщо, ако аз не разкъсам родовите вериги на психическото и физическо насилие, поколенията нататък са обречени. И честно казано, това е мисия, на която съм подчинила живота си. Мисля, че не мога да отгледам дете без да повторя цикъла на насилие, ако самата аз не се излекувам от него, а това става само с разбиране и прошка. С още разбиране и с още прошка. Мира го е написала най-хубаво.