В детството най-много мразех да ме лъжат. Възрастните в онези години, а може би и сега, не знам, вече не съм дете, лъжеха на поразия. За да ме снимат: „Виж откъде ще изкочи зайчето!“ Гледам и не виждам и кьорав заек и започвам да си мисля, че аз нещо съм тъпичка, щом не виждам заека. На 4 човек не поставя под въпрос авторитета на вездесъщите си родители и техните приятели. Това освен това, е съвсем невинна лъжа.

Като най-лоши спомени имам побоищата и униженията, и най-вече смазването на всеки опит за самозащита или за обяснение, ако ще и оправдание. Най-ужасно съм се чувствала, когато са ме обвинявали несправедливо и съм понасяла наказания, но никога, никога не съм могла да се защитя или дори да кажа нещо, каквото и да било. Към това прибавям и неутолимия перфекционизъм на родителите, каквото и да правя, колкото и да съм добра, никога не съм достатъчно добра. Преди пубертета и в него се наслушах колко съм била дебела ?!?, абсолютно невярно, но аз се хващах на това.

Хубавите неща от детството ми обаче също са много – щастливите години, когато са ме гледали баба ми и дядо ми. Бяха строги, но с тях си бях аз си. С ужас разбрах една на 20 и много години, че когато са били млади, те не са били с нищо по-различни в отношението си от младата ми майка. И ако нещата продължат в този дух, един ден аз ще съм лошата майка, а моята някога лоша майка, чудесна баба, но защо аз ще съм лоша? Изобщо, ако аз не разкъсам родовите вериги на психическото и физическо насилие, поколенията нататък са обречени. И честно казано, това е мисия, на която съм подчинила живота си. Мисля, че не мога да отгледам дете без да повторя цикъла на насилие, ако самата аз не се излекувам от него, а това става само с разбиране и прошка. С още разбиране и с още прошка. Мира го е написала най-хубаво.

Но майка ми никога не можа да даде емоционалната подкрепа, която аз чаках и толкова исках. Трудно ми е да разбера как така ме е носила 9 месеца под сърцето си, пък не й е станало ясно, че искам уважение и общуване, но… това е.

И в заключение, нямаме власт над това дали децата ще ни запомнят с добро или лошо, но единственото, което можем да им дадем е разбирането и обичта ни. Така, че може би можем да говорим за спомен изпълнен с обич и спомен, където такава липсва.

Хубавите спомени са свързани като на другите с бабите ми, ястията, които правеха, пътеките, които плетяхме от стари парцали, китениците, които тъчахме, свободата на село, хилядите греещи скъпоценни камъни в току що откъснатия и разчупен домат, майка ми и баща ми щастливи и т.н.

Мислех си, че няма лошо човек да си спомня доброто и лошото от детството, но „поуката“ от първата история по-горе е и малко по-различна. Когато майка ми била малка, били много бедни. Толкова бедни, че майка ми нямала нормална кукла, а само парцалени, направени от баба. В селото имало поверие, че когато болно дете пожелае нещо, то трябва да му се даде. И така веднъж, когато майка се разболяла, помолила баба за куклата, която видяла на витрината на селския магазин. Баба поговорила с дядо, но поради една или друга причина й казала, „Маме, не можем да си позволим онази кукла сега. Ще ти направя парцалена, а някой друг път ще ти купим кукла като онази.“ Така и не купили кукла на майка и тя винаги си играла с парцалени. Така ние със сестра ми, без да го искаме, бяхме отрупвани с безброй кукли, независимо, че не помня да сме се нуждаели кой знае колко от тях. За да съм коректна към истината, трябва да кажа, че съм пожелавала кукла сегиз тогиз, но за 2 кашона с кукли по-големи от едно момиченце, едва ли съм настоявала.

Както и да е, исках да кажа, че всички ние даваме на децата си, това от което осъзнаваме, че самите ние най-много сме се нуждаели в нашето детство и това е ок в умерени количества, но е особено важно да не се самозалъгваме, че сме прекрасни родители, ако направим само това, а да видим какви са нуждите на Нашето дете. Понякога нуждите на детето ни могат да бъдат много по-различни от нашите собствени и добрият родител е този, който слуша, наблюдава и отговаря адекватно на нуждите на Това Свое дете, а не само на нуждите на детето в себе си.

Макар, че сега се замислям, че трябва може би първо да излекуваме детето в себе си, за да можем да чуем другото, Собственото ни дете.