Шамари и носталгия
Детето прави човека и няма човек, който да не е направен от детето, което е бил някога.
Мария Монтесори
Седемдесет и седма е и съм на две. Сестра ми се е родила преди няколко месеца и трябва да тръгна на ясла, за да улесня семейството в грижите за бебето. Плача. След няколко дни започвам да отказвам храна, всеки път пищя и блъскам лъжицата, щом се опитат да ме нахранят вкъщи. На въпросите на родителите ми възпитателките в яслата без смущение отговарят, че тъй като не ям, ме хранят насила – едната държи двете ми ръце зад гърба, а другата ме тъпче с лъжицата.
За собственото детство някак си е прието да се помни или добро, или нищо. Връщането към него става с посредничеството на една колективна памет, която много настоява на идеализирания му романтичен образ. То например е винаги безгрижно и свободно (от необходимостта да взема решения за себе си), чисто и невинно (сякаш не подозира за съществуването на подлост и насилие), спокойно (без страховете на възрастните). Желанието да се върнеш в този безметежен свят толкова се подразбира от само себе си, че е не по-малко неутрална тема за разговор от прогнозата за времето.
Сега обаче вече съм родител и повече от всякога ми е нужен честен и смел поглед към миналото. Участвайки в живота на моите син и дъщеря, на всяка крачка срещам забравени моменти от собственото ми порастване и някои от тях ми се виждат толкова не за деца, че ми се ще да им сложа червена точка с надпис 18 поне.
Докато растях през 70-те и 80-те, видях и изпитах много издърпани уши, смразяващи заплахи с участието на свирепи животни и инжекции с дебели игли, засрамвания в ъгъла, изсъсквания да мълча, изгонвания в другата стая, подигравки с недостатъците ми, отричания и незачитания на чувствата ми, ограничаване на основните ми лични свободи. Шамарите бяха само най-очевидната проява на насилие, която присъстваше в детската градина, а в отделни случаи дори в училище и вкъщи. Даже в киното, което имаше задачата да отразява действителността, връстниците ми ги биеха и това си беше в реда на нещата. Далеч не бях от най-палавите деца, но безброй пъти съм чувала уверенията на по-силните: “За твое добро е.” “На мен ми е по-неприятно, отколкото на теб.” ”Когато пораснеш, ще разбереш, че сме били прави.”
В детската градина аз и доста от другите момичета категорично искахме да се оженим за Радо – човекът, който непрекъснато правеше бели. Въпреки че жестоко го репресираха заради тях, той не се предаваше. Веднъж учителката го вдигна целия за ухото, защото беше пуснал някакъв флумастер на другарчето си в тоалетната. Такъв е завинаги в моето сърце – назидателно увиснал на огненочервеното си ухо, с размазани сълзи и сополи по лицето, но и с нещо като: “Аз пък пак ще го направя” в погледа. Останалите, на които не ни стискаше да бъдем чак такива дисиденти, гледахме със смесица от ужас и възхищение.
Режимът на детството беше тоталитарен. Откритото противопоставяне между деца и възрастни беше срамота и белег на лошо възпитание. А да си възпитан, както и послушен, беше над това да си добър – просто много повече личеше. Когато все пак се случваше някой като Радо да се противопостави открито, последствията ни научаваха, че във всеки конфликт има правилна и грешна страна. И прав винаги беше по-силният, по-големият, този, на чиято страна беше властта. Властта, която трябваше да свикнем да уважаваме. На тези, които не се приспособяваха, се отговаряше с физическо насилие или с допълнително орязване на и без това ограничените им лични свободи. Затова пък, както при всяка тоталитарна власт, подчиняващите се успешно наистина се радваха на сигурност и свобода от отговорности.
Разбира се, имаше и прекрасни неща – откривахме света, родителите ни обичаха. И ние ги обичахме, както повечето деца обичат майките и бащите си – абсолютно и безусловно. И бяхме готови да им осигурим синовете и дъщерите, които искаха да имат, почти на всяка цена. Нашите родители, възпитатели и учители просто правеха това което бяха правили техните родители, учители и още много поколения преди тях – огъваха ни грижливо като бонзай според размерите и формата на саксията. Запознаваха ни с йерархиите на обществото и семейството, които за тях ще да са изглеждали доста по-непоклатими, отколкото са днес. Учеха ни да уважаваме властта и насилието, за да оцелеем. И на свой ред да си послужим с тях, за да постигнем успех. Вярваха, че докато те не ни направят хора, сме просто една неосъществена възможност.
Две-три десетилетия по-късно от мен и повечето деца, с които пораснах, се очаква да възпитаваме свободни хора. Да ги насърчим да проявяват индивидуалност, независимост, да изразяват себе си, да избират, да носят отговорност, да водят диалог, да се чувстват ценни такива каквито са, да уважават достойнството на другите, да приемат различните. Звучи добре, само дето почти никой преди нас не го е правил. Опитът на нашите родители и почти всичко, което в детството са ни учили за отношенията между малки и големи, е неприложимо към условията, в които растат децата ни.
Мъчително и бавно, обществото май все пак се демократизира. Свободи и отговорности си идват по местата, разклащат се патриархални стереотипи и ценности. В отношенията между възрастни и деца обаче демократичните промени са безнадеждно изостанали. Миналата година попитах над двеста родители дали им се случва да удрят децата си. Повече от деветдесет процента признаха, че понякога го правят. Засрамването, заплашването и критиката са все така основни инструменти за възпитание. Детските ясли, градините и училищата са си отчайващо тоталитарни. Все още институциите се конкурират с родителите за контрол върху децата и ги изолират от ежедневието си, все още децата седят на гърне по часовник, спят под строй и нямат право да присъстват, когато родители и учители си говорят за тях в трето лице на родителските срещи. В изработването на менюто и борбата с микробите се влага много повече усърдие и съвременна наука, отколкото в отговарянето на емоционалните и интелектуалните им потребности. “За твое добро е.” ”Когато пораснеш, ще разбереш, че сме били прави.”
Вярно, има утеха в приемането, че са били прави. Тогава всичко, което ни се е струвало жестоко и несправедливо като деца, наистина е било за наше добро. Наказанията и ограниченията са били полезни, родителите и възпитателите мъдри – те са ни направили хора, а ние сме имали съвършеното детство. Обаче всеки ден поглеждам децата си и виждам колко важно е да не оставя да ми се изплъзват болезнените спомени от моето порастване. Иначе ще затворя кръга и с обич ще ги заогъвам според размерите и формата на моята саксия. Без искрено и сериозно отношение към моето детство, към детето, което съм била, ще стана просто майка – пък и гражданин – на автопилот, машинално възпроизвеждащ матрицата на собственото си минало.
Вестник „Култура“, брой 20 (2547), 28 май 2009
15 отговора to “Шамари и носталгия”
Напиши коментар
Много, много силен текст. По-хубаво не бих могла да събера на едно място мислите си по тази тема…
Да възпитам децата си по начин отговаряш на времето в което живеем – гобализацлзия с нейните положителни и отрицателни последици.
Трудна задача както и самата ти пишеш „Нашето детство беше в друго време-тоталитарно“, а предизвикателството да покажем света на децата си сега толкова различен.Без да мога да ползва опита на своето детство или друг познат опит.
Затова се сблъквам всеки ден с въпроси: Как да помогна на детето си да изгради ценностни,които да му помогнат при общуването със света в които живее.
Дали да се бие,когато го бият; Дали да отвъща на обидата с обида;
Това ,което мен ме спасява в този океан от въпроси в това „объркано време“ е :
„Не прави на другите това,което не искаш да ти правят и на теб“.
С най-добри пожелания за повече детски усмивки.
според мен нямаме особен избор…
най-много да ги напъхаме в малко по-голями саксии,
но основните клишета ще им ги пробутаме така или иначе
„Когато пораснеш, ще разбереш, че сме били прави“… Пораснах и разбрах, че начинът, по който съм ги приемала тогава е правилен и верен – не са били прави. Били са изплашени и не са знаели как да се справят – няма извинение за това, поне не от мен. Дали е било за мое добро?!? Сигурно е било, щом съм го избрала. Но сега мога да предложа много по-добро на моите деца – и те са си го избрали….
Много хубава статия.
Аз не идеализирам детството си, даже понякога ми се струва, че изпадам в другата крайност и твърдя, че нищо хубаво не мога да кажа за него. А това едва ли е обективно, сигурно има хилади хубави неща, все в някоя част от него съм била щастлива, защото децата прекрасно умеят да бъдат щастливи, въпреки всичко.
Преди няколко дни валя дъжд. Излязохме с дъщеря ми навън веднага, щом спря. Оставих я да цопа из локвите, защото знам, че това я прави невероятно щастлива. Тя ме гледаше объркано и сочейки локвата ми заяви намеренията си – „Льокфа! Скача!“. Аз само и се усмихнах утвърдително, а тя пристъпи не много уверено от крак на крак. Като видя, че не я махам, продължи да скача все по-възторжено и да се смее лудо. Понякога е нужно много малко за да видиш щастието в очите на детето и е истинска благословия, ако то пожелае да го сподели с теб.
Макар,че не са ме били или наказвали,моите родители също имат голям „принос“ за не много радостни спомени от моето детство(по-скоро юношество) поради стреса който съм преживяла около честите кавги помежду им.За жалост те нямат желание да обсъждаме това,сякаш когато за нещо не се говори то не съществува.
Много ми се иска моите деца да не изживеят подобно емоционално насилие,защото понякога такива неща се помнят дори повече от някой шамар.
Василена, както винаги пишеш за неща,които много ме вълнуват и се надявам повече хора да имат възможност да попаднат тук.Мисля,че дори и да не подкрепят напълно това за което говориш,няма как да останат равнодушни и да не ги провокираш поне малко.
Gimli,децата наистина знаят най-страхотните начини да се радват на света,трябвало е и ти да и направиш компания в цопането
Харесва ми това, което си написала. Сигурно е много хубаво, когато имаш подредена глава и знаеш кое е най-добро за децата, от кое ще се научат да бъдат по-силни, индивидуални и независими. С адекватно отношение към глобализирания свят.
При мен нещата са доста по хаотични. Но имам желанието да бъда добър родител и моите деца да са истински хора.
Дано да успея.
супер текст
Прекрасна статия – много вярна и истинска. Благодаря!
Много хубаво написано и съвършено погрешно
Не е по-малко обезпокоително, когато шамарът е заменен от засрамване или опит да се внуши чувство за вина.
С мен се получава нещо подобно в момента и аз усещам тежестта на това да не ти оставят свободата да избереш, не защото ти я отнемат, а защото не признават съществуването й.
Много, много силен, страхотен текст!
Никога не са ме удряли, шляпвали, унижавали. Напротив – родителите ми, баба ми и дядо ми се отнасяха с мен като с равен на тях, пълноценен човек. Благодарна съм им за това. Нямам спомен режимът в детската градина да е бил тоталитарен, да са били някого за белите му или да са го наказвали в ъгъла. От друга страна съучениците ми са споделяли, че техните ги бият, а аз даже се чувствах неудобно пред тях, че никога не са ме удряли… Струва ми се, че нещата са представени черно-бяло?
[...] на Левена, заради споделеното от нея. Уважавам носталгичните шамари на Василена, макар и да не съм съгласна с всичко, което [...]
В градината сме…в неголямо помещение…навсякъде се носи уханието на прясно мляко и грис, от които откровенно повръщам веднага след насилствения им прием…малки столчета, тапицирани с изкуствена червена кожа, подредени в кръг и ние – малките мечовци и мецанки седим на тях послушни като сме си сключили ръцете зад гърба. Помня, че не бях проблемно дете, но ухото ми вечно беше червено и сцепено отгоре и отдолу…а може би не помня точно какъв съм бил. Изрод, може би, или просто съм бил влюбен в Яна с голямата бяла панделка. Кръстева беше с две зловещи брадавици – на лявата буза и в центъра на носа – и това я правеше нещо повече от обикновена шамарджийка. Пенкова пък, другата всеобща любимка – моряшка булка – и дали заради липсата на „правилния секс” – бе заменила семплото шамаросване с иновационна за времето си екстензия – четиридесет сантиметрова шибалка от вибростъкло. Беше синя и изключително здрава!
Белезите по тялото ми сякаш не правиха впечатление на родителите ми. Страхували са се, може би, или бяха решили бъдещото чавдарче да се справя само с живота. И въпреки тези дреболийки, аз се захранвам от онова време само и единствено с позитивни емоции, защото спомена за Яна – с бялата й панделка – е по-силен от този за косматите брадавици на една нещастна жена – жертва на времето си – всичко останало приемам като част от възмъжаването – „повече белези, повече мъж”. Но дали синът ми би имал силата да трансформира подобно репресивно бреме в непукизъм? Доколкото познавам чувствителността му, не искам да знам отговора на този въпрос. Днес, спрямо синът ми – не бих позволил подобно отношение с цената на всичко. Тук и сега, точно в този момент децата ни заслужават да бъдат щастливи.
>> Доколкото познавам чувствителността му, не искам да знам отговора на този въпрос… <<
Ти също си не по-малко чувствителен, нищо че си преживял толкова насилие. Това че не плачеш не те прави голямо момче… Просто насилието не си е струвало.