Коментари на: Шамари и носталгия

От: UFO

UFO — Fri, 27 Nov 2009 23:25:59 +0000

>> Доколкото познавам чувствителността му, не искам да знам отговора на този въпрос… <<

Ти също си не по-малко чувствителен, нищо че си преживял толкова насилие. Това че не плачеш не те прави голямо момче… Просто насилието не си е струвало.

От: Петър Трифонов

Петър Трифонов — Sat, 11 Jul 2009 15:26:55 +0000

В градината сме…в неголямо помещение…навсякъде се носи уханието на прясно мляко и грис, от които откровенно повръщам веднага след насилствения им прием…малки столчета, тапицирани с изкуствена червена кожа, подредени в кръг и ние – малките мечовци и мецанки седим на тях послушни като сме си сключили ръцете зад гърба. Помня, че не бях проблемно дете, но ухото ми вечно беше червено и сцепено отгоре и отдолу…а може би не помня точно какъв съм бил. Изрод, може би, или просто съм бил влюбен в Яна с голямата бяла панделка. Кръстева беше с две зловещи брадавици – на лявата буза и в центъра на носа – и това я правеше нещо повече от обикновена шамарджийка. Пенкова пък, другата всеобща любимка – моряшка булка – и дали заради липсата на „правилния секс” – бе заменила семплото шамаросване с иновационна за времето си екстензия – четиридесет сантиметрова шибалка от вибростъкло. Беше синя и изключително здрава!
Белезите по тялото ми сякаш не правиха впечатление на родителите ми. Страхували са се, може би, или бяха решили бъдещото чавдарче да се справя само с живота. И въпреки тези дреболийки, аз се захранвам от онова време само и единствено с позитивни емоции, защото спомена за Яна – с бялата й панделка – е по-силен от този за косматите брадавици на една нещастна жена – жертва на времето си – всичко останало приемам като част от възмъжаването – „повече белези, повече мъж”. Но дали синът ми би имал силата да трансформира подобно репресивно бреме в непукизъм? Доколкото познавам чувствителността му, не искам да знам отговора на този въпрос. Днес, спрямо синът ми – не бих позволил подобно отношение с цената на всичко. Тук и сега, точно в този момент децата ни заслужават да бъдат щастливи.

От: За детството ми… « Разни хора, разни…

За детството ми… « Разни хора, разни… — Tue, 07 Jul 2009 22:23:36 +0000

[...] на Левена, заради споделеното от нея. Уважавам носталгичните шамари на Василена, макар и да не съм съгласна с всичко, което [...]

От: Milena

Milena — Sat, 27 Jun 2009 08:04:16 +0000

Никога не са ме удряли, шляпвали, унижавали. Напротив – родителите ми, баба ми и дядо ми се отнасяха с мен като с равен на тях, пълноценен човек. Благодарна съм им за това. Нямам спомен режимът в детската градина да е бил тоталитарен, да са били някого за белите му или да са го наказвали в ъгъла. От друга страна съучениците ми са споделяли, че техните ги бият, а аз даже се чувствах неудобно пред тях, че никога не са ме удряли… Струва ми се, че нещата са представени черно-бяло?

От: Албена

Албена — Mon, 22 Jun 2009 07:29:21 +0000

Не е по-малко обезпокоително, когато шамарът е заменен от засрамване или опит да се внуши чувство за вина.

С мен се получава нещо подобно в момента и аз усещам тежестта на това да не ти оставят свободата да избереш, не защото ти я отнемат, а защото не признават съществуването й.

Много, много силен, страхотен текст!

От: Bobby

Bobby — Wed, 17 Jun 2009 07:23:09 +0000

Много хубаво написано и съвършено погрешно

От: Мира

Мира — Sun, 14 Jun 2009 13:39:58 +0000

Прекрасна статия – много вярна и истинска. Благодаря!

От: magi

magi — Sat, 13 Jun 2009 07:19:39 +0000

супер текст

От: Биляна

Биляна — Fri, 12 Jun 2009 04:50:58 +0000

Харесва ми това, което си написала. Сигурно е много хубаво, когато имаш подредена глава и знаеш кое е най-добро за децата, от кое ще се научат да бъдат по-силни, индивидуални и независими. С адекватно отношение към глобализирания свят.
При мен нещата са доста по хаотични. Но имам желанието да бъда добър родител и моите деца да са истински хора.
Дано да успея.

От: Snujolin

Snujolin — Thu, 11 Jun 2009 19:42:34 +0000

Макар,че не са ме били или наказвали,моите родители също имат голям „принос“ за не много радостни спомени от моето детство(по-скоро юношество) поради стреса който съм преживяла около честите кавги помежду им.За жалост те нямат желание да обсъждаме това,сякаш когато за нещо не се говори то не съществува.
Много ми се иска моите деца да не изживеят подобно емоционално насилие,защото понякога такива неща се помнят дори повече от някой шамар.
Василена, както винаги пишеш за неща,които много ме вълнуват и се надявам повече хора да имат възможност да попаднат тук.Мисля,че дори и да не подкрепят напълно това за което говориш,няма как да останат равнодушни и да не ги провокираш поне малко.
Gimli,децата наистина знаят най-страхотните начини да се радват на света,трябвало е и ти да и направиш компания в цопането