Училището трябва да е приятно
Защо скандинавските страни са на първите места по качество на образованието и живота в училище? Моля не ми казвайте, че всичко е само защото са богати. САЩ например са сред първите по обществени средства изхарчени за образованието, но се класират след 30 място в сравнителните тестове на OECD за оценяване на качеството му (PISA). На първо място през последните години е Финландия (чиито разходи за образование са около средните за OECD), а Исландия, Норвегия, Дания и Швеция също се се класират сред първите по грамотност, както и по показатели като „образователно благоденствие“ и „качество на училищния живот“. (Виж например статистиките към този документ на OECD.)
Ето някои според мен лесно приложими характеристики на скандинавското училище, които не струват много, но мотивират децата да учат и дават прекрасни резултати:
- Взаимоотношенията между учители и ученици се градят на взаимно доверие и равноопоставеност.
- Ученици и учители си говорят на „ти“ и на малко име, чакат на една и съща опашка в стола, обядват заедно и т.н.
- Оценките се въвеждат късно – във Финландия и Норвегия в пети клас, а в Швеция едва в девети, като оценките са „признава се“, „признава се с похвала“ и „признава се с голяма похвала“ – е, има съответно и „не се признава“ в някои случаи. Късното въвеждане на оценките стимулира ученето заради самото учене, от любознателност, и не се стигматизират отрано деца, които имат трудности в ученето или се развиват по-късно. (Българското училище въвежда оценките твърде рано, по което си прилича единствено с Русия и някои други страни от бившия СССР. Нерядко български учители си служат с оценката като с възпитателно средство, за да накажат ученик за дадено поведение или да си възвърнат контрола върху определена ситуация.)
- Домашните са много малко.
- Няма изпитване – да, точно така, няма: „я да видим как се е подготвил за днес пети номер“ или вариации на тази тема. Има определен брой (примерно два) теста за срок по всеки предмет, а 50% от оценката се формира на базата на работата на ученика в часовете.
- Няма извинителни бележки за отсъствия, ученикът може сам да се обади на определено лице за контакт в училището, за да предупреди, че например няма да дойде на училище днес, защото го боли корем, не се чувства добре и т.н. При отсъствия над определен брой трябва да събере подписи от учителите, в чиито часове го е нямало, тоест да се разбере лично с тях за отсъствията, причините и последствията. (Не съм сигурна, че моделът за отсъствията е един и същ във всички училища, но важен е принципът на доверие и уважение – училището не „порти“ децата на родителите им, а разговаря с тях самите.)
- Няма родителски срещи без присъствието на учениците. В някои училища в Швеция се експериментира с идеята самите ученици да водят родителските срещи като домакини или модератори на дискусиите, резултатите са много добри.
- При конфликти между съученици, тормоз или подобни непроятности във взаимоотношенията, ученикът може да се обърне към специален учител, който отговаря за разрешаването на подобни проблеми. Ако не желае или се притеснява да говори директно с учителя, може да помоли за това отговорника на класа или випуска, който да действа като посредник.
- Учениците са свободни да напускат стаята по време на часа без да дължат обяснение, ако например им звъни телефонът, искат да си вземат нещо за пиене от бюфета и т.н.
- Учебният материал се поднася с акцент върху практическата демонстрация и връзката със съвременния живот, а също при малките ученици с голям акцент върху играта. Ученето трябва да е интересно.
Разбира се, според всички експертни анализи най-важният фактор за качественото образование все пак е доброто заплащане и добрият социален статус на учителите – така се привличат добри специалисти за тази професия. Но свободата от стрес в класната стая, респектът към личността на учениците, доверието към стремежа им да учат и да поемат отговорност със сигурност имат не по-малко значение.
18 отговора to “Училището трябва да е приятно”
Напиши коментар
Звучи страхотно, ех… Скоро сигурно съвсем ще ни натъжиш и хвърлиш в разсъждения с подобен пост за скандинавските детски градини. Добре, какво може да се направи и за тук??
Ох, толкова мъчно ми стана, така прекрасно изглежда всичко. Тук нещата са като в онова училище от „Българи от старо време“, където учителя имаше една дълга пръчка, с която успяваше да удря по децата от крайните места.Общо взето основната промяна оттогава досега е, че учителите вече нямат пръчки.. а толкова им се иска да имат.Някак си не си представям, че е възможно скоро да се промени ситуацията на страх и подчинение, а и като се замисля тя е типична дори за повечето работни места, където възрастни хора не се и замислят да си потърсят правата.
и в университета дори няма оценки, а само не се признава, признава се и признава се с похвала. даже това с ‘признава се с голяма похвалa’ го няма. не се признава е много рядко явление – работата ти се връща с конструктивен критисизъм и ти след като си я поправиш я предаваш отново.
май обмислят въвеждане на оценки, за да се синхронизира системата с ЕС.
Милена,
И аз се чудя какво може да се направи и единственото, което идва наум е да искаме примерно да се махнат оценките в началното училище и още няколко подобни неща. Аз например няма да си дам децата в държавно българско училище именно заради оценките и церберското отношение, което те отказва да учиш за самото удоволствие да откриваш нови неща, помня как беше при нас, макар да нямаше оценки до 4 клас тогава, останалото си беше зле. Помня, че в гимназията направо ме беше яд задето училището ми отнема толкова голяма част от свободното време, през която бих искала, хм, да уча някакви интересни и вдъхновяващи неща. В училище не учехме такива. Носех си книга в часовете и четях, защото иначе чувствах, че си губя времето. За взаимоотношенията учители-ученици въобще не ми се говори, едва завърших гимназия заради тях.
Василена, ооо, здрасти! Това за университета е много интересно, ще си проверя пак и инфото за голямата похвала, щото и на мен по-добре ми звучи без нея. Кога ще ходим с теб на кафе, аз пласирах едното хлапе на градина и съм по-мобилна от всякога
Да, училището трябва да е приятно, но какво да правим за възрасти, в които децата се учат какво е приятно? И дори се учат какво трябва да възприемат като приятно. Същото важи и за това в какво се изразява достойнството на ученика в контекста на обществото си. И понеже това е променлива категория според обществото, да кажем за мен достойнството на ученика би трябвало да е същото като достойнството на големите в даденото общество.
Затова никак не разбирам правилото, че ученикът може да си отговаря на клетъчния телефон и да излиза от стаята без да иска разрешение. Нима е нормално възрастните да го правят, когато са се събрали хора заедно да вършат някаква работа? Не знам как е в Швеция, но в обществата които познавам е връх на невъзпитанието човек да отговаря на телефона си когато е примерно на събрание или на вечвря, както и да си излезе от стаята без да даде някакъв знак на останалите с които прави нещо съвместно, да каже, че му се налага и така нататък. Ако това е прието за всички в обществото, тогава добре, нека да го правят и учениците, но според моя опит не е прието.
Социалната дефиниция за приятност настрана, и може би наистина това е фактор за лошото образование в България, но в САЩ съвсем не е това причината. Причината е класова, затова децата от средната класа и нагоре получават отлично образование, а бедните – ужасно. Защото за последните има много по-голяма вероятност да отиват на училище травматизирани от домашните проблеми, на които са свидетели, и чувство за несигурност, да са игнорирани вкъщи, да не им е култивиран у дома смисъл за важността на учението и общо взето да нямат мотивация. А в училище ги посрещат занижени изисквания и бедна база. При тях точно ударението върху приятното е проблемът – и то се изразява в това да играят на компютърни игри и да имат новите за момента дрънкулки и дрехи, или пък алкохол, дрога и лесни пари. Приятното в смисъл на моментално задоволяване на потребност, интерес и нужда от уважение в обществото (тясната общност, в която живеят, не обществото като цяло)им пречи да вложат необходимото дългосрочно усилие за успех в учението, чиито плодове ще берат след години. За тях това усилие няма смисъл, защото са израснали с мисълта, че плодовете няма да дойдат, а по-добре да си вземат това, което им е достъпно тук и сега.
Странно ми е, че според всички анализи, както казваш, качеството на образованието зависи от статуса и заплащането на учителите. Дай някой линк, интересно ми е да видя на какво базират изводите си. Защото в САЩ често учителите в най-трудните училища получават и най-високите заплати, а резултатите съвсем не са по-добри.
razmisli, права си естествено за социалната дефниция на приятното, но на мен ми се струва, че приятното на училището по дефиниция е именно в удоволствието да научаваш неща и да усещаш, че постигаш нещо, което има смисъл. Ако училището предлага това удоволствие, сигурно по-лесно ще се конкурира с компютърните игри.
Що се отнася до значимостта на статуса и свързаното с него заплащане на учителите, така се обяснява успехът на финландския модел – практически всички публикации по темата, които срещнах, твърдят, че във Финландия най-способните студенти стават учители, за едно място кандидатстват по 10-15 души, защото работата е престижна, ето линкове:
Тук А recent report by the international consulting firm McKinsey&co highlights the country’s extraordinary successes. So, what does Finland know that shouldn’t surprise us (but does)? The three key elements for its success, laid out in the McKinsey report and reinforced by my own experiences on a recent trip to Finland, can be stated as the following: (1) Get the best teachers; (2) Get the best out of teachers; and (3) Intervene when pupils start to lag behind.
Тук:
„The key to reform, Aho and others believed, was teacher training. Teaching had always been a high-status profession in Finland, but now it would become even more prestigious. (Today there are 10 applicants for every place in the universities that train teachers.)“
Тук, където се казва че във Финландия да си учител е също толкова престижно, колкото да си юрист или лекар.
Мерси за линковете! Сега разбирам, че тези изследвания са за Финлания конкретно. Все си мисля, че за различните страни изводите са различни, защото социалните условия в които живее образованието са различни. В САЩ например учителите в най-лошите училища получават най-висока заплата, а в частните обикновено далеч по-малко, но доста често по-талантливите отиват именно в последните. Разбира се, изследванията в САЩ посочват, че качеството на учителите играе най-голяма роля за доброто образование в сравнение с всички други практически фактори, например брой на учениците в класа с цел повече внимание към всеки и така нататък. Но само високата заплата никак не помага нито за повече престиж на професията, нито допринася за избора й сред най-добрите студенти. Дори и тези, които започват с ентусиазъм скоро напускат. Изтощително е. Има училища, тези, които имат най-голяма нужда от най-добрите възможни учители, в които те се чувстват застрашени за сигурността си, да не говорим, че отношението на учениците към учението е катастрофално: нямат интерес и минимално внимание към изучаваното, излизат от клас и говорят по телефона когато си поискат, а на входа влизат преминавайки през детектор… Можеш да си представиш за какви училища става дума. Най-добрите учители бягат от тях и от техните високи заплати.
Това са гимназии, но положението постепенно се разваля още от началното училище, когато децата са прекалено травматизирани от семейната си среда, за да са спокойни в училище и да насочат интерес към учението. Моделите около тях никак не им говорят, че учението е важно или интересно, че усилието си струва (а винаги има усилие все пак), дори и учителите да се стараят. Никой в къщи не им е чел. Никой не им напомня да си напишат домашното. Не им помага, когато имат проблем. Или пък семейството е бездомно, бащата е в затвора, те живеят с баба си и нямат сигурност къде ще бъдат следващия месец. Пренебрегвани са отвсякъде, а най-cool са големите батковци с хип-хопа, бандите, телефоните, или компютърните игри. И оттук логичният приоритет е instant gratification. Много от тях не завършват училище.
Да, наистина методите на преподаване, за да може учението да бъде интересно, са фундаментални, но има нужда от модели около децата, които да им внушават, че могат да преуспеят, че ключът за това е в учението и че то самото е cool (защото понастоящем ако някой бъде заподозрен в интерес към учението в такава среда бива социално изключван от останалите съученици). В една социално хомогенна страна като Финландия факторите за успех в образованието са едни, но тук разковничето е друго: училища, в които децата да прекарват целият работен ден, комплектовани със социални услуги за деца и родители. Нещо като проекта на Джеф Кенеда…
Не знам за България кои фактори биха имали значение – финландските или американските. За ромските деца например сигурно важат американските.
Здравей, Василена!
От доста време с интерес чета блога ти, макар и да не коментирам. Особен интерес отделям на темите, свързани с Швеция, защото живея там. В тази връзка бих искала да кажа моето мнение за училищата, защото розовата картинка е в друг нюанс. В Швеция съм посещавала прогимназия (както се казваше), гимназиален курс и се надявам скоро да започна в университ. С други думи информацията е от първа ръка. Ще се спра само на моментите, които съм видяла в различна светлина и за които съм абсолютно сигурна.
-Оценките вероятно наистина се въвеждат късно, едва в гимназията, защото напразно рових из документите си за предишни оценки. НО те не са про форма, както се разбира от текста горе. Има много ясни критерии за поставяне на оценка и те стават жизненоважни, защото са една от базите, на които се кандидатства в университет. С други думи всички, които ги е грижа за бъдещето, се стараят да учат и да получат колкото може по-високи оценки. „Отличната оценка“, както аз я наричам, не е рядко явление сред амбициозните деца.
-Домашните съвсем не са малко (говоря зя гимназиалния курс). Идеята е човек да си учи вкъщи, а в час наученото се демонстрира най-вече чрез дискусии. В този смисъл немислимо е да си „в час“, ако предварително не си си научил урока у дома. Оттам стигаме и до
-Изпитването, което често е под формата на презентация, подготвена лично или групово, като за един срок се подготвят минимум 2 такива. Като прибавим тестовете (по-малко от 4 на срок не съм имала) и писмено предаваните домашни, излиза, че домашните са солидна част от гимназиалния живот.
-Броят на отсъствията е строго регламентиран. Действително, ако си болен или по друга причина не можеш да отидеш на училище, се обаждаш, за да те регистрират като отсъстващ. Ако натрупаш над определен брой отсъствия, независимо от причината, съответният предмет не се зачита и трябва да намериш начин да го изкараш отново. Това става най-често чрез следгимназиални курсове, които се организират с тази цел – да се навакса пропуснатото, ако има такова. Впрочем най-новите изменения в образователната система, които влизат в сила от 01.01.2010, не толерират подобни волности и приоритет за влизане в университет се дава на ученици, редовно завършили гимназия, без да са комплектовали образованието си с въпросните курсове. С други думи ако отсъствията са налице, и най-добронамереният преподавател не може да ти помогне. Пропуснах да уточня, че при 2 последователни нерегистрирани отсъствия, ученикът автоматично се изключва от курса. (не от училището)
-Стаята може свободно да се напуска по време на час, обаче на това се гледа с недоброжелателно око. Препоръчва се да се избягва. Между другото, това е практика и в българските училища.
-И още една истина, която не видях в статията. Училищното образование в Швеция запада прогресивно. Да, имат на разположение добра материална база. Но много майки се оплакват от качеството на образованието именно от първи до девети клас. В общия случай в час е шумно и за дисциплина и дума не може да става. Децата, които действително искат да учат, нямат възможност да чуят преподавателя заради шума, вдиган от съучениците им.
razmisli,
Конкретно за ромските деца мисля че би било супер полезно да не са концентрирани в училища, където учат само роми, за да не бъдат затворени изцяло в своята етническа и социална общност. Със сигурност знам че софийската община имаше специална програма насочена към подобна цел, но не знам колко деца успява да обхване. Естествено, тези проблеми са много сериозни и няма да се решат с премахване на оценките в началното училище, изобщо не претендирам за някакво разковниче на всички проблеми на образованието, но въпреки това смятам, че дори и за ромските деца едни по-демократични и егалитарни отношения в училището биха били полезни.
И аз точно това си мислех да добавя към коментарите си – колко важни изглеждат особеностите на самото общество и в случая с Финландия и САЩ особено дали то е хомогенно или не. Доколкото разбирам от статиите за Финландия разликите в резултатите от матури при най-добрите и при най-слабите учебни заведения е в рамките на 4%, което очевидно много трудно ще се постигне в огромна и разнородна в културно и социално отношение държава като САЩ, където обществото е много по-малко обединено около определени ценности, модели за успех и т.н., така че естествено там ситуацията е друга. Целта на публикацията ми беше да привлека внимание към някои характеристики на училището в Скандинавия, които натрапчиво липсват в България и които според мен биха били много от полза. Много ми харесва егалитарността на скандинавците, сигурно доста ми личи
Карлсон,
Благодаря за включването! И аз съм забелязала, че доста шведи се оплакват от училищата, даже вчера четох такава статия в „Метро“ от една майка, която пише защо си дала детето в частно училище – накратко защото материалните условия не били добри и храната в стола не била хубава. Но българските деца, учещи тук, с които съм говорила, са по-скоро доволни. Казват, че в сравнение в България им е лесно и интересно. Но чак да запада образованието – доколкото знам във Великобритания има планове да се приложи шведският модел, именно защото минава за изключително успешен, миналата година имаше поне три публикации по темата в Economist (1), (2), (3),където се твърди че училищата в Швеция са по-добри от всякога. Аз не съм учила тук и не знам на кого да вярвам за цялостната картина. Но съм сигурна че малко повече респект и свобода от стрес ще са полезни на българското училище, защото в него съм била.
Пак е Карлсон. Темата силно ме вълнува. Да си призная, смятам, че оплакването често е субективно. Едно и също нещо може да е добро за един, а неприемливо за друг. От една страна се радвам, че повечето български деца, учещи тук, са доволни, обаче… защото им е по-лесно??? Накратко, мисля, че колкото и да е зле образованието в България, там предметите (с изключение на английския)все още се изучават по-задълбочено и респективно дават по-широка обща култура. Готова съм да дам пример. Друг е въпросът кой от какво се интересува и колко е научил.* Според мен проблемът на българското образование е, че не съществува единна програма какво да се изучава в училище и в университета и също липсват критерии за формиране на оценка. Знам какво говоря, защото съм преподавала 6 години в Софийския, а по въпросите за гимназията, абе отплеснах се. Това, което исках да споделя, е конкретен пример, а той не е единствен: гимназията Джон Бауер в Юмео привлича ученици като им подаряват по един чисто нов лаптоп, леко некачествен. Неприятно ми е. Мисля си, че „елитна“ гимназия би трябвало да привлича с качеството на образованието, а не с играчки. Излезе доста рошаво, но основната идея е: образованието и тук и там си има трески за дялане, дай боже, да се окастрят. Провокирах се от първия коментар на Милена, която изпитва благородна завист, пък не е сигурно, че има за какво. За свободата и респекта съм с 2 ръце за. Отдавна бях ученичка, но нямам спомен учител да ме е потискал, по-скоро са ме поощрявали, вярно, с половин уста. Може нещата да са се променили, но някак си не ми се вярва. Ако някой даде пример с какво са ощетени децата в българските училища, ще съм благодарна да науча. А като наблюдател и участник от двете страни на барикадата, вярвам, че стресирани са евентуално тези, на които не им върви в училище.* Може би те трябва да се поощряват и май напипах болното място, обаче винаги има и една представителна извадка „вироглави“, на които още не им е дошло времето за узряване, и тогава какво?
Аз ще се включа от позицията на бивш преподавател(макар и с много кратък стаж).Първо мисля,че доста се митологизира задълбоченото изучаване на различните материи в училище.Нивото на образованието доста е западнало и това най-вече се вижда от необходимостта на повечето ученици да посещават допълнителни уроци,ако имат намерение да се класират за по-елитните средни училища.Мисля,че за това говорят и резултатите от тазгодишните матури по география,в които преобладаваха отговори от рода на „Еверест е най високият връх на балканите“ и тн.Аз съм преподавала изобразително изкуство на деца от 5 до 8 клас и много бързо и ръководството ,а и самите родители ми показаха ,че не толерират една по-разчупена и гъвкава форма на обучение.
Определено българското образование боксува в последните десет години и има очевидна нужда от промяна.Подкрепям Василена за изказаното мнение,че един преподавател има нужда от по-високо заплащане и реална мотивация на добрите специалисти педагози.
Имахме невероятна учителка по литература във Френската гимназия. Поставянето на оценки ставаше на базата на есета, които подготвяхме вкъщи. Оценяваше се задълбочената работата по темата, а не съдържанието на есето и когато тя не беше за „отл.6″, ни връщаше работата с „Опитай пак“. Невероятен преподавател. Съжалявам само, че не пишеше отсъствия, защото така ни даваше свобода да избираме между часовете по литература и близката градинка, пък и на двете места беше интересно…така че ги редувахме(:
Ситуацията с българското образование не е никак розова – като започнем от предучилищната подготовка и приключим с университета. Причина за това обаче е не само образователната ни система, не мисля, че в промяната й се крие разковничето. Има други два много значими фактора – безотговорността на родителите спрямо възпитанието на децата и липсата на квалифицирани учители, които да вършат работата си с удоволствие (заради ниското заплащане, укротяването на опърничави ученици и…какво ли още не).
Ще започна с един много показателен пример – майка ми е детска учителка в едно сравнително голямо село. Смея да твърдя, че има изключителен подход към децата, като успява да заинтригува и „усмири” и „много трудните” сред тях. Тя обаче е изключително уморена – не само защото заплащането й е много ниско и се налага да търси и странична работа, това е така година наред, нито защото е доста изморителна работата с 10, 15 или 20 малки деца. Големият проблем е в отношението на голяма част от родителите към децата им, към нея и колегите й, което през последните десетина години е станало меко казано грозно. Пример: когато тя се опитва да успокои плачещо дете (във втора група, което посещава детската градина изключително рядко и заради това няма приятели, няма навика да се храни в определеното време, да почива следобед и не иска да остава там), детето се обръща и грубо й казва, да не му говори защото „мама ще те набие”! Майка ми очаква майката на детето да заема позиция по въпроса, но отговорът е „Точно така, само бой на госпожите”. Как след това детето да уважава учителите си?!? И ако в ранна детска възраст то е склонно да решава проблема с „мама ще те набие” какво се случва след това?!? И после родителите се оплакват, че не възпитават децата им в училище. А възпитава ли ги някой у дома?!?
Надявам се скоро и аз да съм мама и от време на време се прокрадва страхът – да не заприличам на множество родители около мен, който възприемат децата си като много обичано бреме, което обаче с нетърпение чакат да оставят на някой друг. Защото е много лесно да зарежеш детето да го гледа някой друг или пък то само да се гледа, като отнася по един пердах за всяка беля (извършена, за да привлече внимание или просто защото не знае, че това ще се третира като беля).
После идва другият голям проблем – да си учител е тежка, непрестижна и нископлатена професия. Ако в СУ има поне трима души влезли начална педагогика по желание, ще имаме новина. И след десетина години е много възможно един от останалите (от тези трима), завършили специалността да обучават моето дете. Няма как да очаквам чудеса. За съжаление.
Още един пример от първа ръка, който потвърждава, че не системата, а учителят създава комфортна среда. От началното училище имам лоши спомени – само заради учителката – бях една от малкото, които тя наричаше по фамилия, а това стресиращо, когато си на 6. Други спомени почти нямам. В основното училище харесвах всички предмети, неприятни спомени имам само от учителката по математика, въпреки че по математика бях много добра. По скоро случайно, отколкото целенасочено загърбих предмета. И влязох в хуманитарна гимназия. От там имам изключително добри спомени. Това е периодът, в който имах време да се ровя във всичко, което ме заинтригуваше. Четях /учех/ това, което ми харесваше и тъй като имахме много часове литература, история и философия, в часовете можех да коментирам повечето неща, от които се интересувах. Можех да разчитам и на трите си учителки – да ме насочват, да ми препоръчват литература, да ме провокират. Не знам как изглеждаха учебниците, не сме учили по тях – по литература ползвахме произведение/книга на изучавания автор, по история – различни източници, според периода и темата. Всеки можеше да вземе думата, когато има какво да каже, нямаше изпитване на дъската, почти напълно липсваха и препитвания по номер. Оценяването ставаше основно от участие в разговорите и няколкото писмени изпитвания на срок – винаги предварително обявени и съгласувани с нас, в зависимост от натовареността ни. По литература например никога не бе задължително развиване на тема, всеки можеше да избере между нея и есе, като ползването на произведение от разглеждания автор беше позволено. Освен това, учителката понякога ни оставяше сами през двата часа, които имахме за работа. Не наставаше хаос, не сме си пречили взаимно, а обсъжданията от време на време, мисля че помагаха, не ощетяваха развиването на способностите ни. Останалите предмети минаваха измежду другото, но не бих казала, че са ме затормозили особено.
Става дума за едно обикновено държавно училище, с оскъдна материална база, в което учителите се отнасяха с уважение към нас и ние им отвръщахме със същото. Част от тях се пенсионираха след като аз завърших.
По време на гимназиалното си обучение не съм ходила на никакви курсове, подготвих се сама и за кандидатстудентските изпити и ме приеха по второ желание. Заслуга за това със сигурност има подготовката и общата култура, която натрупах в гимназията.
По време на висшето си образование много често се „спасявах”, благодарение на тях. И смело мога да кажа, че гимназията ми даде много повече от университета.
Не смятам, че промяната на образователната система ще промени ситуацията. И в момента учениците излизат спокойно от час когато им звъни телефона, просто защото няма никакво уважение към учителя, а и към класа. Не знам и колко от учителите са такива по призвание и колко от тях отбиват номера, изчаквайки да мине часа… А родителите – за мнозина е много удобно някой друг да е отговорен за възпитанието на децата им, докато те са занимават с МНОГО по-важни неща.
привет,учител съм по литература и темата за българското образование и образованието по света живо ме интересува и късае.ще ми се да има съзидание,всеки път, когато заговорим за ученето, защото в обществото-училище задаваме бъдещия модел за нашето живеене.а какво сочи опита ми/той не изключва и други варианти/
-любопитството не се възпитава, любознателността също,знанието престава да интригува и идва леснината във всичките и форми и изяви
-липсва съгласие за това как трябва да се живее:дали като се мисли позитивно, мечтаейки или като се заробваме в негативното/малки ученици убедено ми втълпяват как в българия нищо не е наред и нищо няма да се промени?!/
-отказваме да влагаме в:отглеждането на децата си, израстването им като хора, в градежа на училищата си, в личния си градеж като хора
-мълчим,когато трябва да се назоват проблемни ситуации от общуването учител-ученик…и как беше в рекламата-ражда се насилие
-приехме не че боговете са мъртви, а авторитетите и всеки се опитва да избие като в игра и още и още…
-заставаме зад празните ефектни приказки, съгласяваме се с лъжата/помислете как стоят нещата у нас по повод отсъствията?/
-днес учителят е администратор/дано се промени нещо?/, а случването на човека не може да се администрира
-страхувам се, че в близко бъдеще учители ще бъдат хора НЕмотивирани,НЕЗНАЕЩИ И НЕМОЖЕЩИ и те ще учат нащите деца
Много интересна статия, и темата ме вълнува живо – имам дъщеря в първи клас.
От две седмици е на училище и определено се усеща разликата между нейния стил на учене и училищния. Тя тръгна умееща и обичаща да чете, умееща да смята до сто и най-важното – ужасно любопитна за всичко от женския шпагат до древноегипетските богове.
Първото ми впечатление като родител е, че няма никаква диференциация. Можеш-не можеш да четеш (в техния клас 17 деца могат), учиш една година азбуката. Със смятането също задължително тръгваш от нулево ниво. Какво става с принципа +1, на който ни учиха по методика (винаги да се извежда детето една стъпчица над това, което вече знае)? Общо взето ти се внушава, че си направил лоша услуга на детето, развивайки уменията му в предучилищна възраст.
Това е единият проблем. Другият проблем е обратен на този, който виждаш ти – не твърде високи и строги критерии, а обратното, твърде разхлабени. Поради делегираните бюджети училищата на практика НЕ допускат ученик да отпадне, независимо колко отказва да учи. Оставен на поправителен, ученикът е убеден, че изпитът просто ще му бъде даден, и отново не учи (говорим за елитна гимназия).Учениците доскоро отсъстваха колкото си искат с бележка от родителя – майка ми имаше ученици, които по цяла година не беше виждала (гимназиален курс).
Оценката като такава не е чак такъв проблем – в крайна сметка и ние сме учили с оценки, пък пак ни е било интересно (поне на мен ми беше). От родителя зависи в какво ще се превърне оценката – ако родителят не й обръща голямо внимание, детето няма да учи „заради нея“. Ако обаче бележникът се размахва като тефтера на Свети Петър… Другият проблем с бележките е тяхното обезценяване. Ако те все пак са реален маркер на знанията, има някакъв смисъл. Обаче ако се завишават изкуствено, защото учителят иска да се хареса, това автоматично смъква критерия и децата получават фалшив feedback за това, към което трябва да се стремят.
И третият най-голям проблем е, че често родителят саботира действията на учителя, коментирайки пред детето, че „за какво ти е тая биология“ или „глей кви глупости учите“ – т.е. масовата нагласа, че образованието е принципно безсмислено, като се изключат предметите, с които се кандидатства, и езиците (по възможност детето да ходи на минимум три).
Абсолютно си права за това какво би могло да научи българското училище за третирането на учениците като личности…. и за това колко много това третиране допринася за качеството на образованието. Общо взето, училището потъпква достойнството на детето – и отношенията в него, и самият подход на преподаване, заложен в системата. (Някои от коментарите тук са илюстрация за това. Няма да има консенсус по въпроса как образованието да се подобри докато няма консенсус за това какво е успешно образование и каква е ролята на детето в собствения си живот и успех.)
Не знам как е в България разликата между различните училища. От опит ми се струва, че има сегрегация на този принцип и че има училища с ужасно ниски резултати и такива с много високи. Социална сегрегация или по умения? Преди 20 години бих казала, че е по конкретни тесни умения, сега обаче не съм съвсем сигурна. Както и да е, това е извън темата в момента, освен ако не се захванем да мислим дали приятното както би могло да се разбира в България (“учителите оставят учениците да правят каквото си искат“) е помага за успеха или пък обратното, поставя учениците в някакъв омагьосан кръг на неуспеваемост по социален признак. На практика има само два варианта: или си оставен „да правиш каквото си искаш“, да отсъстваш когато искаш и накрая може би да отпаднеш от училище, или имаш успех, но за това минаваш през месомелачката на частни уроци и курсове за кандидатстване, етц. Общо взето съм любопитна дали преположенията ми са такива и какво представляват успешните училища в БГ.
Аз изхождах от американското общество и по-скоро от принципния въпрос какво е приятно и какво е мястото на приятното в колективните представи и във възпитанието. Тук за разлика в България достойнството на детето и автономността на неговите решения не се поставя под съмнение, но пък има дискусия за приятното. Понеже се предполага, че успеваемостта на учениците зависи от усилията, които те полагат, дилемата е как учениците да изберат да полагат усилия. Има хора и движения, които призовават за връщане към старите методологии, в които акцент се поставя върху усилието, защото сегашните, с акцент върху приятното, не давали резултат. Аз мисля, разбира се, че истината е по средата или по-скоро комбинация от двете. Тоест, как да стане така, че усилието да е приятно – и интериоризирано (осъзнато и лично прието). Тук социалният модел за успех, за който споменах по-горе, играе голяма роля. Във връзка с това ми попадна една интересна статия, която има връзка с дискусията и реших да ти метна линка. http://www.nytimes.com/2009/09/27/magazine/27tools-t.html С една дума, как децата се научават да се контролират себе си по един приятен и безболезнен начин, а това било съчетание на усилието и удоволствието. И достойнството и личните решения на децата
Мисля, че темата е страхотна и благодаря, чв я повдигна! Има голяма връзка с твоята книга за бебето и отношението на възрастните към децата (техните желания и доколко трябва да има натиск върху тях) и бих се радвала да прочета и други твои позиции по въпроса.
Благодаря ви за коментарите и интереса! Много ми е интересно да прочета какво мислят и хора с по-скорошни впечатления от българското училище.
Зорница,
При нас нямаше оценки от втори клас, ясно си го спомням. А също и аз всъщност никъде не съм се изказала в полза на ниските критерии, а само за зачитане на индивидуалните способности и интереси на децата. И просто тези които знаят и могат повече не трябва да се чувстват по-ценни и важни като личности и членове на общността от тези, които тръгват от по-ниско ниво. За мен училището трябва да подхожда към всички деца с презумпцията, че те искат да се развиват, да учат и да постигат успехи, като тези успехи може да не се изразяват в едно и също за всяко индивидуално дете. Аз съм работила също малко като учител и ако трябва да гоправя сега, също бих писала високи оценки на всички, като това не пречи да им давам фийдбек за това в коя обаст имат трудности и как най-добре да се справят с тях.
Много се вълнувам от разказите ти за първите седмици на Анна в училището и съжалявам, че не й дават да прави нещо по-интересно. Когато аз бях първи клас, учителката ни накара всички да донесем по една книжка от къщи и си направихме библиотека на класа. В часовете, в които повечето деца се учеха да четат, ние които можехме, си вземахме книжка от „библиотеката“ и си четяхме, това беше супер. Може би можете да го предложите на вашата учителка, ако и другите родители на четящи деца са съгласни.
razmisli,
Благодаря за линка. Темата за удоволствието от полагането на усилия и постигането на неща наистина е важна и интересна. Спомням си сега един психолог-терапевт работещ с деца Стив Бидълф, който цитира изследвания как и най-проблемните, бунтуващи се и незаинтересовани деца всъщност инстински желаят да имат успехи в училище. Въпросът е донякъде и как се дефинират и измерват тези успехи. Но аз още не съм прочела статията в NYT покрай вълнения с детски градини, рождени дни и т.н., съвсем скоро ще пиша пак.
Здравейте,
Темата изключително интересна намирам я за много полезна и за това бих споделя малко от своя опит и знания.
Завършила съм НПМГ, което по мое време беше едно от елитните училища в страната. Мога само да похваля училището си по онова време. Не само защото децата, който бяхме събрани там наистина се увличахме от това просто да знаем всичко, по всички въпроси, а и защото учителите бяха до нас наравно. Като поведение – уважаваха нас, знанията ни, желанията ни. За повечето от тях това беше „втора” професия; учителките ми по математика бяха професори в университета; учителката ми по философия идваше облечена с Шанел на работа и основната и работа беше да е съветник по европейските въпроси в Брюксел; учителката ми по история – ами тя просто обичаше да е в клас (мъжа и беше доста успял адвокат), а и тя самата беше толкова изключителна дама, че без съмнение би успяла в много други професии, така както успяваше там; учителката ми по Испански, превръщаше часа в купон, освен че знаеше пет езика. И да мога да кажа, само от пребиваването ми покрай такива изключителни и интересни личности съм научила не малко, оставяме настрана учебния материал като такъв.
В училището ни имаше само един проблем. Директора ни, ами той не спазваше стриктно разпоредбите на МОН. В нашата гимназия се влизаше след два специализирани изпита, учебната програма се подбираше до по голяма степан от преподавателите (а по специализираните предмети изцяло от тях). (Самия директор последните две години ни преподаваше висша математика и така много от колегите ми изкараха и първите две години от университета на стари лаври.) И нещото, което най-вече шокираше МОН – имахме право на 15% отсъствия от часовете, т.е ако по един предмет имаш 60 часа за този срок имаш право на 9 отсъствия. Така нямахме нужда нито от тъпи оправдания нито от ненужни лъжи. Отсъствията ни бяха предостатъчни за това да си починеш, да се позаспиш, да си научиш за час, за който не си успял. Колкото подтисната се чувствах в началното училище, толкова спокойно и свободно се чувствах там. В НМГ-то съществуваше и клауза според, която ученика, който не е успял да изкара успех над 4.5 среден и над 4 по специален предмет, напуска гимназията доброволно, да в началото го мислех за несправедливо, но в последствие осъзнах, че по този начин се отсяват учениците, които наистина имат интерес, от това което учат, което е и всъщност идеята на едно профилирано училище. Отплеснах се в спомени. НО знам че НПМГ-то се различава от средностатистическото българско училище, където преподавателите не ходят на работа за удоволствие, където не си продукт на общество, в което всички искат да могат и да знаят, (а не просто с болни амбиции за оценки) където си облекчен от повечето закостенелости на българското образование, където дискусиите с преподавателите за това кой е чел повече по даден въпрос са нещо обичайно и ежедневно, където можеш да споделиш проблем и най-вече, не те третират като потенциален престъпник.
За Финландия само накратко са споделя – учила съм там известно време – да изключително коректни и честни са самите те като нация и мисля си, че това помага до известна степен за толкова успешното прилагане на училищния модел. Там хората са толкова добри и коректни, че буквално се изумяваш след даден период от време, как на никой не му и хрумва; да те излъже, да те измами; да вземе портмонето ти пълно с пари от супермаркета.
НО да в университета има оценки и повярвайте ми там се учи много. И което най-много фрапира мен и моя колега от България беше, когато той се опита да ми каже нещо по време на изпита. Как студента зад нас извика преподавателя и му обясни, какво се е случило. Беше ни направена забележка и простено само защото бяхме чужденци, в противен случай щяхме да бъдем изгонени, а ако ни бях хванали, хванали да преписваме бихме могли да загубим и студентските си права. Тази случка разбира се, като балканчета в началото ни възмути, а после пропили от суоми-въздуха осъзнахме, че „доносника” който в БГ винаги сме мразили е човек напълно в правото си. Ако видиш как те ограбват няма ли да се оплачеш. Същото е и в този случай, защо ние, които не сме учили достатъчно да имаме неговите права, на човек който се е трудил и положил всички необходими усилия. Това ни показа колко самосъзнателни са те като нация.
И последното което искам да спомена, преди безкрайно да ви отегча е за моята любима психоаналитичка Ф.Долто, която преди 30-40 години говори, за това колко е важно, да се уважават децата като възрастни такива, защото само и единствено тази свобода им дава усещането на зрели индивиди, които стават по бързо съзнателни и най-вече, които в по-голяма степен съумяват да изградят собствено мнение и самочувствие, което да защитават. Тя е, тази която се опитва да прокламира и по алтернативните методи на възпитание в училище, прекрасно е, че някой се е почерпил от нейните идеи.