Малки и големи страхове
Преди два дни имахме интересно „домашно“ от детската градина, което доста ни накара да се замислим двамата с Иван за страховете на децата, на възрастните и как ги споделяме. Тази година в градината имат специални часове, посветени на емиоцоналната интелигентност, и когато им предстоеше разговор за страха, всеки от родителите трябваше да напише на един лист от какво се е боял като малък. След доста мислене ние решихме да изброим само изживени, ирационални детски страхове, които да илюстрират за Жоро нещо, с което пораствайки сме се справили, вместо да му дават идеи за нови, по-страшни „възрастни“ неща, от които да се страхува. Но аз не съм сигурна 100%, че това е единственото правилно решение, просто на този етап така ни го подсказа интуицията и спомените за начина по който работеха страховете от нашето детство. Докато се чудех, попитах приятелите си във Фейсбук и пак се получи интересен разговор, който копирам тук.
Vassilena Dotkova: Имаме домашно от детската градина – мама и татко да напишат на един лист от какво ги е било страх като малки. Да бъда ли честна или по-добре да не давам идеи на дечицата?
Вержиния Андонова: зависи от какво те е било страх и защо 
ако можеш да им обясниш….все нещо ще трябва да напишат
Биляна Калинова: подкрепям да кажеш истината….с много обяснения….освен това едва ли те е било страх само от едно нещо…избери най-безболезненото…
Diana Gradeva: I kakva e ideqta na tova doma6no?
Silova Raya: бъди честна, не максимално откровена:-)
Вержиния Андонова: и аз се чудя какво целят с това домашно? нас не са ни питали такива неща навремето…
Vassilena Dotkova: То нас никой нищо не ни питаше наистина. Тази година децата се занимават с чувствата – учат кое чувство какво е, как се усеща, по какво да го познаеш в себе си и в другите и т.н. Сега явно ще става дума за страха и естествено идеята е да разберат, че не са единствените които се страхуват от някви неща, че това е нормално, няма нищо срамно и т.н. и даже големите и те са имали подобни страхове като малки. Обаче не върви да кажа, че ме е било страх наште да не ме забравят в детската градина, нали? Или от ядрена война? Тука ще има яка цензура, според мен 99% ще пишат, че ги е било страх от тъмното.
Nadya Petkova: Ideata na domashnoto e da se pokaje na decata che „straha“ e normalno chuvstvo koeto vseki ima, dori Mama i Tatko. Badi chestna s minimalni obiasnenia….Az davam tezi domashni na moite deca(klienti) neprekasnato…i mnogo pomaga!
Silova Raya: и аз се страхувах да не ме забравят!
това го пиши, според мен , но виж- ядрената война я пропусни…..
в самата детска градина пък се страхувах да не ме карат да ям зелен боб или да ни съберат с по-големите от нас! дано не забравя да го споделя с Никола след време:-)
Marin Bodakov: четох на глас на нашата първокласничка едно определение за образование – да разбираш себе си, другите и света… и тя веднага реагира – да разбираш чувствата си, нали, тате…
…мен ме беше страх, че ще ме погребат жив
правя сходни упражнения със студенти по писане
Anton Atanasov: Аз малко не разбирам какъв е проблема със страха от ядрена война. Или пък от това, че може да те забравят в детската градина, в магазина и пр. Такъв страх е нормално да има абсолютно всяко хлапе.
Yana Domuschieva: от зъболекарката в детската градина.
Neva Mi’: да говоря пред хора и въобще да ме карат да си мешам капата с другите. да разплача мама. мене от самата детска градина ме беше страх по времето на детската градина, та набързичко си ме прибраха обратно
Silova Raya: страхувах се и , че ще ме накажат , че не спя сбедобед!
Dorothea Spasova: да не ме карат да ям мляко с ориз и макарони и че ще ме оставят последна на масата, докато не го изям:) … както и че в раклата, когато е отворена има мечка, а под легллото кумчо вълчо или обратното беше май? и трябва да мина много бързо, на бегом там нощно време…от полусенките, които светлината от хола хвърляше притворената врата в стаята ми…
отдавна не бях се сещала:)
Miglena Harlova: аз най-много се страхувах от гребени!:)
Vassilena Dotkova: Хехе, Меги, предполагам човек трябва да ти е виждал прекрасната коса, за да разбере защо
Vassilena Dotkova: Моят син още няма 5 години и не знае какво е ядрена война засега, пък аз не смятам, че е наложително да му обяснявам точно това толкова отрано, той не е дете на студената война като мен.
А че ще го забравя в градината предполагам не му е хрумвало нито на него, нито на другите деца там. Сигурна съм, че имат повече доверие на родителите си отколкото ние някога, когато непрекъснато всички са насърчавали майките и бащите ни да ни лъжат, защото така е било по-лесно.
Aneta Mihova: под леглото се крие Румбурак…ако се завиеш добре всичко е наред!
Anton Atanasov: За да съществува някакъв страх, изобщо не е задължително да има реални основания за него.
Разбирам, че има някакъв срам, свързан с този страх, защото е обвинителен някакси. Ако някой е бил забравян от родителите си, то разказвайки на своето дете, представя дядо и баба в лоша светлина.
Аз нямам деца, но ако имах, мисля, че нямаше да изпитвам задръжки да обяснявам каквото и да е на 5 годишно дете, стига то да иска да ме слуша , включително и за ядрени войни. Може би е защото има някакво предизвикателство – да намериш правилния начин да обясниш, така че да те разберат.
-
Да не си помислиш сега, че нещо се заяждам, просто виждам нещата малко по-различно.
Не ми се спори с писане, така че няма да се обаждам
Anna Tzvetkova: Замислих се и се сетих защо всъщност никога не се научих да плувам. Беше ме страх, че морето ще ме вземе и ще ме отнесе в Русия. Явно някой ми е бил казал, че на другия бряг е Русия и съм си въобразила това
Vassilena Dotkova: Антоне, аз те разбирам какво казваш и мисля горе-долу като теб, просто се чудя докъде е споделянето и обясняването и къде започва предлагането на неща, от които той може също основателно да се страхува. Има супер диво въображение като мен и съвсем малко му трябва да го възпламени. Освен това връзката дете-родител е специална, доста преживявания се разжодат напред-назад из поколенията, а и доверието и взаимното идентифициране са много силни. В известен смисъл родителите структурират света на детето с нещата, които му казват, включително за това кое е добро основание за страх.
Vassilena Dotkova: Аз си мисля че моят страх от ядрена война например е всъщност страхът на родителите ми. Баща ми ми е казвал за опасностите от ядрена война, а след това го чувах всеки ден в новините. Жоро е достатъчно голям за да разбере, че страхът от хора с бради е ирационален (и е напълно ок да имаш такива страхове), докато ядрената война е наистина нещо, коетое страшно за всеки, който си помисли за него. Напълно ок е да имаш и такива страхове също, но не ми се бърза да ги въвеждам и легитимирам.
Темата е важна за мен и ще се радвам, ако продължиш „да се обаждаш“, не виждам никакво заяждане.
Snejana Mihajlova: Аз имах страх от земетресения,от това да не изгубя близките си и също от ядрена война.Като се замисля все още имам подобни страхове, като изключим последното,но то пък достойно се замества от възможността за нов ледников период
Silova Raya: аз се опасявам , че ни се поомесиха детските и възрастно-узрелите страхове
Това беше разговорът от Фейсбук, след който в крайна сметка се оказа, че практически не ми стиска да споделя с Жоро и другите петнайсетина хлапета от групата истински страшните си страхове, които имам от дете и които ми остават в някаква модулирана степен и като голяма – като страха от изоставяне, от катаклизми и т.н. Като въпреки това бях честна и изброих само неща, от които наистина силно съм се страхувала в детска възраст, но такива, с които на едно 4-5 годишно дете ще е по-лесно да се идентифицира и да се справи. Поддържам принципно позицията на Антон за откритост и честност с децата, просто още не чувствам че мога да говоря със сина си за особено страшните си страхове, без да го плаша несъразмерно за възрастта му. И знам, че разговори по тези теми са неизбежни и необходими в бъдещето.
Ще се радвам на още мнения и споделен опит за разговори с децата за страха, тъкмо идва Хелоуин.
Текстът от сниманата страница е: „От какво се страхуваше ти, когато беше малък? Мама: паяци, хора с бради, да не се загубя; Татко: от тъмното“
14 отговора to “Малки и големи страхове”
Напиши коментар
С голямото ми дете сме преодоляли, според мен, най-големия детски страх след 4-5 годишна възраст – този от смъртта (собствената, на мама и т.н.) Стана със спокойно отношение, постоянство и честност – какво става с тялото, какво става с душата, как можеш да я усещаш и да ти помага и т.н. Учудващо е колко спокойно децата приемат все още немислими за някои възрастни неща, благодарение на вродената си мъдрост и отворено съзнание.
Много е важно и философското отношение на родителите към страховете – вие наистина ли сте се страхували от ядрена война, хм?;)
А иначе – за нормалните страхове от тъмното си имаме семеен ритуал – тати преди лягане „изсмуква“ с ръка страха от колянцето й и го хвърля настрани, така всичко за през нощта е наред:) Хубаво е, че децата – дори и поотраснали, ни вярват безрезервно, нали?:)
Това с изсмукването е много симпатично, може и ние да го приложим при нужда.
Дали съм се страхувала от ядрена война – съвсем честно, да, много. Месеци наред съм заспивала всяка вечер с този страх като малка.
Всъщност за страха от раздяла нямам толкова проблем да говоря с Жоро, защото всяко дете наистина го преживява под някаква форма. Но все пак нещата, които писахме на този лист, бяха предназначени да се обсъждат в наше отсъствие от още 15 шведски деца и три учителки, които са малко извън контекста, в който в България сме свикнали да се тръгва на градина, с ревове, травмиращи раздели и т.н. Не ми се искаше аз да загатвам на тези деца идеята, че могат да бъдат забравени в градината, затова писах за страха от изгубване, който е по-общ вариант на същото, но без елемента на изоставяне от както изглежда недостатъчно загрижени родители. За по-личната версия можем да си говорим вкъщи тет-а-тет.
Семейството ми разказва как на около 4 годишна възраст съм се събудила със страшен рев през нощта и когато баба дошла да ме успокоява и да ме пита какво ме е уплашило аз хлипайки съм задала езкистенциалния въпрос: „Как ще се омъжа като не мога да готвя?!“ Толкова за страховете, които изглеждат смешни от дистанцията на времето.
Иначе помня, че като малка се страхувах от изоставяне в дом (бях видяла един дом за изоставени деца и някой ми беше казал, че ако не слушам и мен ще ме пратят там; без коментар…) и от смъртта. Лежах нощем и се опитвах да си представя какво е да ме няма изобщо, да ги няма мислите ми, чувствата ми, тялото ми, въобще небитието. Това особено след смъртта на прабаба ми, с която бях много близка. Ами колкото и да искам да съм честна, не бих споделила този свой страх със сина си. Твърде мрачен е. В книгата си Existential Psychotherapy американският терапевт Irvin Yalom много обстойно дискутира колко много занимава децата темата за смъртта и как възрастните си затварят очите пред това. Имам много ясни спомени от собственото си детство и затова не мога да не се съглася.
Мен също ме беше страх от смъртта, да не говорим, че вечер редовно си ревях как ще остана сама на света и всички ще умрат. Бях си внушила, че ако спя само на лявата страна няма да умре никой от близките ми. Когато бях на 9 и видях дядо ми в ковчег нещата станаха още по-зле. Не бих споделила това с детето си макар че като се замисля е основния ми страх в детството. Другият ми по-сериозен страх беше да не ме отвлекат извънземните:)Макар че кораба-майка и досега ми праща съобщения така и не ме отвлякоха
Алис, аз имам подобна история. В края на лятото преди втори клас ревнах, защото се уплаших, че съм забравила таблицата за умножение.
За смъртта сме говорили много пъти с Жоро, по тази тема не кръшкам. Чели сме и книжки. Но предполагам и още много имаме да говорим. Откровена съм, просто не украсявам и не драматизирам излишно.
Здравейте, интересна тема никога досега не се бях запитвала съзнателно, а още по-малко някой да ме пита от какво ме е било страх като дете.
От това,което не виждаш – тъмното или липсата на светлина ;
От неизвестното – смъртта.
Сега вече пораснала и станала на Христова възраст от няколко часа…
Неизвестното ,какво се случва там в небитието остава. През годините се интересувах от тази тема четях и се опитвах и все още опитвам да разбера и да приема ,но едно е теорията друго реалността ,когато трябваше да обясня на 4годишния си син, къде е дядо му….
Това което реших, че бих могла да му обясня,за да разбере, е че е : „на небето като майката на Пипи дългото чорапче“
За съжаление явно примера не беше удачен, защото на рожденят му ден той ме попита няма ли да оставим парче торта и за дядо както дойде.Отново се опитах да обясня, същото на което той ми отговори“А ние кога ще отидем там където е той, за да му занесем от торта“.
Явно и аз самата не съм се справила успешно с детските си страхове,но сега нуждата да го направя става наложителна,за да помогна на детето си.
Да обясниш,че дори когато няма светлина и незвестното се е озъболо със зловещите си зъби има светлина,надежда любов и топлина.
о
Много е ценна идеята децата да споделят страховете си с родителите си. За съжаление, когато аз бях дете не споделях нищо от моя малък свят (вероятно много рано загубиха доверието ми)и когато имах проблеми, които не могат да бъдат решени от един малък човек, аз ги таях в себе си. Това ме направи в крайна сметка доста самостоятелен и самотен човек, преминал през много терзания.
За моите деца: Галка (2г.и 1м.) е от няколко месеца в период на осъзнаване на страховете си. Разбира, че е самостоятелно човече, отделно от мама, а светът е голям и „спасение дебне от всякъде“. Когато гледаш света от 95 см. височина всичко изглежда много голямо и плашещо. Плашещи са и неизвестните неща и Галка непрекъснато пита „защо?“ и „така ли?“
Мина (почти 4г.) е доста смело момиче. Подхожда директно към нещата, които са я изплашили. Миналата година (на 3 г.)едва не се удави в един басейн, скачайки с главата напред на плува „като рибка“. По време на цялата почивка беше резервирана към морето, но последния ден се сбогува с него с необичаен ритуал – поиска да се отдалечим и с едни много малки ситни стъпчици влезе във водата и помаха за сбогом (победоносно).
Напоследък забелязвам, че в детската градина са и натрапили едни плашила, примерно полицията (!).
Плаши се и от несъобразени с възрастта и знания и гледки. Това, което плаши на 4, не би я уплашило на 10.
Мисля си за нас възрастните, колко сме претръпнали и как сами търсим страшното да ни погъделичка малко. Все по-трудно се плашим. Но страшното ни влече. Пример за това са хорър филмите, някои от които доста успешно вървяха по големите екрани в Бг, въпреки че са за видео, според мен. Важното е да са особенно перверзни в начина на плашене, да идват сякаш от дълбините на собственото ни подсъзнание.
И друго, защо след като сме големи и зрели хора, продължаваме да визуализираме страхотии тип „Боже, ами ако…“? Може би наистина имаме нужда от това – като в гръцка трагедия да претърпяваме ужас и да се извисяваме над него.
За атомната война – и мен ме беше страх. Ужасена бях от трагедията при блокадата в Ленинград – идват в час пионери и ни четат стихове по темата, писани по дневника на 10-годишно момиченце. Там се казваше нещо от сорта: „Ден последен. Днес мама умря.“ Беше ме страх и че Витоша ще изригне:)
).
От най-ранна възтаст ме беше страх от баща ми и от това, че децата няма да ме приемат, защото съм различна (една глава по-висока
Спомням си един много ясен детски страх: да не би да направя нещо много лошо и за наказание всички на света да изчезнат и да остана сама. Имаше едно анимационно филмче, в което стана точно това и сигурно от там съм взела идеята. Не си спомням подробностите, но още потръпвам като се сетя за момченцето от филма, което обикаляше из напълно празния град.
Дааа, едно от най-страшните неща, които някога са ме карали да правя, е да си слагам противогаз по време на някакво обучение в училище, когато бях първи или втори клас – в очакване на войната…
) …
В детската градина пък се страхувах от една от учителките и тайничко се възхищавах на една моя връсничка, която обясняваше, че ще я направи на кюфте – на мен ми стигаше куража само колкото да бягам от време на време от градината
Освен това се страхувах (и все още се страхувам малко) от асансьори (в които не биваше никога да се качвам сама, както изрично бях предупредена) и от това да не ме вземе циганката, понеже за пореден път не искам да си изям обяда (вследствие на последните два страха имах натрапчиви сънища за асансьори, от които не мога да изляза, и за втората ми майка, която е циганка и веднъж годишно идва да ме вземе, за да ме заведе при другото ми семейство – слава богу, това не ми пречеше да си разменям бисквити през балкона със съседчетата ни роми
Въобще явно възрастните някак успяват да бъдат (да бъдем) доста безотговорни и невнимателни, когато се намесват в деликатния свят на детето, на неговото въображение и неговите чувства, при това докато се опитват да го предпазят. Така като се замисля, моите детски страхове са все страхове, причинени или внушени от възрастните – не се сещам за такива, от които просто съм се страхувала по детски безпричинно – от тъмното да речем, просто защото е тъмно и не виждам.
Много ми допада идеята да се помогне на децата да видят своите и чужди страхове от страни и да проблематизират въобще страха като такъв. А пък помежду другото, това сякаш е и много добър психологически инструмент за себеразбиране и за самите възрастни, които ги съпътстват в това опознаване на чувствата – което, както и сама имам честта да разбирам от известно време на сам, е ключово важен момент от пътя, по който се учим да бъдем добри родители
Много интересно, наистина…да погледнеш назад и да видиш как някой от страхове ти са останали, а други изглежда са били повлияни от системата!
Мен ме беше страх да не глътна костилка от череша и да ми поникне дърво в корема, чиито клони да излязат през устата и ушите ми.
Беше ме страх да не изригне вулкан – малко се успокоих, когато дядо ме увери, че в България няма вулкани.
Беше ме страх когато заспивам да не сънувам един повтарящ се сън с падане от скали – имах си ритуал от почуквания по раклата и думички за кураж – действаше!
Беше ме страх от учителката ми в 1-ви клас, от дружинната, от това да не ме изкарат на подиума пред всички деца …да не ми се смеят.
Беше ме страх да не се задуша докато спя – живеех в Русе, където ни обгазаяваха редовно от Румънскя химически завод отсреща на Дунава и аз имах астматични пристъпи.
Сега някой от тези страхове децата ми няма как да разберат, други подобни могат и да имат.
Но упражнението е хубаво!Дори само за да се сетим ние самите…
Василена,
в цитираната дискусия от Фейсбук ми направиха впечатление думите на Надя Петкова: „Ideata na domashnoto e da se pokaje na decata che „straha“ e normalno chuvstvo koeto vseki ima, dori Mama i Tatko. Badi chestna s minimalni obiasnenia….Az davam tezi domashni na moite deca(klienti) neprekasnato…i mnogo pomaga!“
Щом работи с деца, би ли ме свръзала с нея (ако е съгласна, разбира се) може да ни бъде много полезна… а мисля, че и вътре в мен има все още едно уплашено дете, което си е затворило страховете в едно чекмедже, вместо да ги извади, да ги разгледа отблизо, да види че всъщност въобще не са страшни и да ги пусне навън да летят…
А моите страхове през различни етапи от детството: беше ме страх от болкукчийската кола, която бумтеше точно под прозореца ми на разсъмване; страх ме беше от СПИН-а (когато чух за първи път за него, бях на около 10 год. и нямах идея как се предава, но се бях паникьосала, че един по един всички хора по света, вкл. аз и семйстото ми, ще умрат); страх ме беше да говоря пред хора – да не ми се присмеят; страх от старостта, може би дори страх от самия страх…..
Не знам в кой момент развих страх от високото, но като малка определено го нямах…лека-полека го преодолявам – полетът с парапланер беше чудесна стъпка в тази посока!
Мда… темата за смъртта ме е занимавала и мен доста… и в смисъла, за който говори Алис: „какво е да ме няма изобщо“… после пък се замислих какво ли е да си безмъртен, и мисълта, че вечно ще ме има също хич не ми хареса… въобще когато човек мисли за битието и небитието – нещата стават много космични и самотни..:) С моя 4-годишен син доста често си имаме разговори на тази тема: свекърва ми почина когато той беше на 2 години, и тогава беше трудно да му обясним, просто с мъжа ми му казахме че Аби е тръгнала на мноооого дълго пътешествие. Това разбира се породи въпроса: „А кога ще се върне?“… Така лека-полека историята се разви до: ‘Космическо пътешествие… тя няма да се върне, защото за нея това няма смисъл… и ние в един момент ще тръгнем на такова пътешествие…“ Напоследък доста си говорим с Дани за детството на мама и татко и в един момент той се сети да попита:’А къде е сега твоята майка?“(тя почина когато бях на 16) Опирайки се на това, което бяхме говорили за другата му баба казах ‘И тя е на космическо пътешествие, но много по-отдавна’… един ден пък видяхме на улицата сгазено животно и трябваше да му обясня какво се е случило. Така обяснението за смъртта еволюира до следното:’И хората, и животните, сме енергия, която живее в тяло, за да може да се прояви в този, нашия свят. Когато сме малки и млади – тялото ни е здраво, служи ни добре. С годините почва да се изхабява като всяко друго нещо. Когато това тяло започне да пречи, вместо да помага – енергията вече няма нужда от него и го напуска. Това е умирането. Но всъщност човекът не изчезва, той се запазва като енергия, която си намира друга форма.’ Може би малко сложно за 4-годишно дете, но някак си го успокои това обяснение.
А наскоро ми каза: „Когато свърши моят живот, и пак стана малък, искам…’
Явно темата го занимава, даже вече има своя интерпретация.
Виждам, че не съм бил единственият, който го е било страх от смъртта
,но май още не съм успял да се преборя с тоя страх, а вече съм на 6х5…и не само това,че няма да ме има,но и момента, в който няма ги има близките ми /или може би е вече примесен със страх от старостта.малко се отклоних-все още нямам деца, но се чудя как да им го обясня.
)
казвали са ми, че ме е било страх от една играчка – Пинко розовата пантера, която имаха едни мои роднини, но не са ме плашили с нея.
Страх ме беше от едно фимче на лента – „Момчето и страшните лами“
От една страна ми харесва идеята децата да се справят със страховете си, но от друга си мисля,че нещата се усложняват от възрастните. За мен по-полезно ще е, ако успеем да разберем децата от какво се страхуват и да го споделят. Може би тази „игра“ е стъпка към споделянето от тяхна страна. Надявам се учителите да знаят какво правят и да преценят, ако може преди страховете споделени от родителите им да стигнат до тях, кои страхове да се обсъждат.