Коментари на: Малки и големи страхове

От: Сънчо

Сънчо — Sun, 06 Dec 2009 10:11:08 +0000

Виждам, че не съм бил единственият, който го е било страх от смъртта ,но май още не съм успял да се преборя с тоя страх, а вече съм на 6х5…и не само това,че няма да ме има,но и момента, в който няма ги има близките ми /или може би е вече примесен със страх от старостта.малко се отклоних-все още нямам деца, но се чудя как да им го обясня.
казвали са ми, че ме е било страх от една играчка – Пинко розовата пантера, която имаха едни мои роднини, но не са ме плашили с нея.
Страх ме беше от едно фимче на лента – „Момчето и страшните лами“ )
От една страна ми харесва идеята децата да се справят със страховете си, но от друга си мисля,че нещата се усложняват от възрастните. За мен по-полезно ще е, ако успеем да разберем децата от какво се страхуват и да го споделят. Може би тази „игра“ е стъпка към споделянето от тяхна страна. Надявам се учителите да знаят какво правят и да преценят, ако може преди страховете споделени от родителите им да стигнат до тях, кои страхове да се обсъждат.

От: Росана

Росана — Wed, 04 Nov 2009 04:43:41 +0000

Мда… темата за смъртта ме е занимавала и мен доста… и в смисъла, за който говори Алис: „какво е да ме няма изобщо“… после пък се замислих какво ли е да си безмъртен, и мисълта, че вечно ще ме има също хич не ми хареса… въобще когато човек мисли за битието и небитието – нещата стават много космични и самотни..:) С моя 4-годишен син доста често си имаме разговори на тази тема: свекърва ми почина когато той беше на 2 години, и тогава беше трудно да му обясним, просто с мъжа ми му казахме че Аби е тръгнала на мноооого дълго пътешествие. Това разбира се породи въпроса: „А кога ще се върне?“… Така лека-полека историята се разви до: ‘Космическо пътешествие… тя няма да се върне, защото за нея това няма смисъл… и ние в един момент ще тръгнем на такова пътешествие…“ Напоследък доста си говорим с Дани за детството на мама и татко и в един момент той се сети да попита:’А къде е сега твоята майка?“(тя почина когато бях на 16) Опирайки се на това, което бяхме говорили за другата му баба казах ‘И тя е на космическо пътешествие, но много по-отдавна’… един ден пък видяхме на улицата сгазено животно и трябваше да му обясня какво се е случило. Така обяснението за смъртта еволюира до следното:’И хората, и животните, сме енергия, която живее в тяло, за да може да се прояви в този, нашия свят. Когато сме малки и млади – тялото ни е здраво, служи ни добре. С годините почва да се изхабява като всяко друго нещо. Когато това тяло започне да пречи, вместо да помага – енергията вече няма нужда от него и го напуска. Това е умирането. Но всъщност човекът не изчезва, той се запазва като енергия, която си намира друга форма.’ Може би малко сложно за 4-годишно дете, но някак си го успокои това обяснение.
А наскоро ми каза: „Когато свърши моят живот, и пак стана малък, искам…’
Явно темата го занимава, даже вече има своя интерпретация.

От: Росана

Росана — Wed, 04 Nov 2009 04:20:53 +0000

Василена,
в цитираната дискусия от Фейсбук ми направиха впечатление думите на Надя Петкова: „Ideata na domashnoto e da se pokaje na decata che „straha“ e normalno chuvstvo koeto vseki ima, dori Mama i Tatko. Badi chestna s minimalni obiasnenia….Az davam tezi domashni na moite deca(klienti) neprekasnato…i mnogo pomaga!“
Щом работи с деца, би ли ме свръзала с нея (ако е съгласна, разбира се) може да ни бъде много полезна… а мисля, че и вътре в мен има все още едно уплашено дете, което си е затворило страховете в едно чекмедже, вместо да ги извади, да ги разгледа отблизо, да види че всъщност въобще не са страшни и да ги пусне навън да летят…
А моите страхове през различни етапи от детството: беше ме страх от болкукчийската кола, която бумтеше точно под прозореца ми на разсъмване; страх ме беше от СПИН-а (когато чух за първи път за него, бях на около 10 год. и нямах идея как се предава, но се бях паникьосала, че един по един всички хора по света, вкл. аз и семйстото ми, ще умрат); страх ме беше да говоря пред хора – да не ми се присмеят; страх от старостта, може би дори страх от самия страх…..
Не знам в кой момент развих страх от високото, но като малка определено го нямах…лека-полека го преодолявам – полетът с парапланер беше чудесна стъпка в тази посока!

От: Ralitsa

Ralitsa — Tue, 27 Oct 2009 09:01:53 +0000

Много интересно, наистина…да погледнеш назад и да видиш как някой от страхове ти са останали, а други изглежда са били повлияни от системата!
Мен ме беше страх да не глътна костилка от череша и да ми поникне дърво в корема, чиито клони да излязат през устата и ушите ми.
Беше ме страх да не изригне вулкан – малко се успокоих, когато дядо ме увери, че в България няма вулкани.
Беше ме страх когато заспивам да не сънувам един повтарящ се сън с падане от скали – имах си ритуал от почуквания по раклата и думички за кураж – действаше!
Беше ме страх от учителката ми в 1-ви клас, от дружинната, от това да не ме изкарат на подиума пред всички деца …да не ми се смеят.
Беше ме страх да не се задуша докато спя – живеех в Русе, където ни обгазаяваха редовно от Румънскя химически завод отсреща на Дунава и аз имах астматични пристъпи.
Сега някой от тези страхове децата ми няма как да разберат, други подобни могат и да имат.
Но упражнението е хубаво!Дори само за да се сетим ние самите…

От: Евгения

Евгения — Mon, 26 Oct 2009 13:17:40 +0000

Дааа, едно от най-страшните неща, които някога са ме карали да правя, е да си слагам противогаз по време на някакво обучение в училище, когато бях първи или втори клас – в очакване на войната…
В детската градина пък се страхувах от една от учителките и тайничко се възхищавах на една моя връсничка, която обясняваше, че ще я направи на кюфте – на мен ми стигаше куража само колкото да бягам от време на време от градината
Освен това се страхувах (и все още се страхувам малко) от асансьори (в които не биваше никога да се качвам сама, както изрично бях предупредена) и от това да не ме вземе циганката, понеже за пореден път не искам да си изям обяда (вследствие на последните два страха имах натрапчиви сънища за асансьори, от които не мога да изляза, и за втората ми майка, която е циганка и веднъж годишно идва да ме вземе, за да ме заведе при другото ми семейство – слава богу, това не ми пречеше да си разменям бисквити през балкона със съседчетата ни роми ) …
Въобще явно възрастните някак успяват да бъдат (да бъдем) доста безотговорни и невнимателни, когато се намесват в деликатния свят на детето, на неговото въображение и неговите чувства, при това докато се опитват да го предпазят. Така като се замисля, моите детски страхове са все страхове, причинени или внушени от възрастните – не се сещам за такива, от които просто съм се страхувала по детски безпричинно – от тъмното да речем, просто защото е тъмно и не виждам.

Много ми допада идеята да се помогне на децата да видят своите и чужди страхове от страни и да проблематизират въобще страха като такъв. А пък помежду другото, това сякаш е и много добър психологически инструмент за себеразбиране и за самите възрастни, които ги съпътстват в това опознаване на чувствата – което, както и сама имам честта да разбирам от известно време на сам, е ключово важен момент от пътя, по който се учим да бъдем добри родители

От: elena

elena — Sun, 25 Oct 2009 18:19:06 +0000

Спомням си един много ясен детски страх: да не би да направя нещо много лошо и за наказание всички на света да изчезнат и да остана сама. Имаше едно анимационно филмче, в което стана точно това и сигурно от там съм взела идеята. Не си спомням подробностите, но още потръпвам като се сетя за момченцето от филма, което обикаляше из напълно празния град.

От: gorgonbg

gorgonbg — Sun, 25 Oct 2009 18:17:56 +0000

Много е ценна идеята децата да споделят страховете си с родителите си. За съжаление, когато аз бях дете не споделях нищо от моя малък свят (вероятно много рано загубиха доверието ми)и когато имах проблеми, които не могат да бъдат решени от един малък човек, аз ги таях в себе си. Това ме направи в крайна сметка доста самостоятелен и самотен човек, преминал през много терзания.

За моите деца: Галка (2г.и 1м.) е от няколко месеца в период на осъзнаване на страховете си. Разбира, че е самостоятелно човече, отделно от мама, а светът е голям и „спасение дебне от всякъде“. Когато гледаш света от 95 см. височина всичко изглежда много голямо и плашещо. Плашещи са и неизвестните неща и Галка непрекъснато пита „защо?“ и „така ли?“
Мина (почти 4г.) е доста смело момиче. Подхожда директно към нещата, които са я изплашили. Миналата година (на 3 г.)едва не се удави в един басейн, скачайки с главата напред на плува „като рибка“. По време на цялата почивка беше резервирана към морето, но последния ден се сбогува с него с необичаен ритуал – поиска да се отдалечим и с едни много малки ситни стъпчици влезе във водата и помаха за сбогом (победоносно).
Напоследък забелязвам, че в детската градина са и натрапили едни плашила, примерно полицията (!).
Плаши се и от несъобразени с възрастта и знания и гледки. Това, което плаши на 4, не би я уплашило на 10.

Мисля си за нас възрастните, колко сме претръпнали и как сами търсим страшното да ни погъделичка малко. Все по-трудно се плашим. Но страшното ни влече. Пример за това са хорър филмите, някои от които доста успешно вървяха по големите екрани в Бг, въпреки че са за видео, според мен. Важното е да са особенно перверзни в начина на плашене, да идват сякаш от дълбините на собственото ни подсъзнание.

И друго, защо след като сме големи и зрели хора, продължаваме да визуализираме страхотии тип „Боже, ами ако…“? Може би наистина имаме нужда от това – като в гръцка трагедия да претърпяваме ужас и да се извисяваме над него.

За атомната война – и мен ме беше страх. Ужасена бях от трагедията при блокадата в Ленинград – идват в час пионери и ни четат стихове по темата, писани по дневника на 10-годишно момиченце. Там се казваше нещо от сорта: „Ден последен. Днес мама умря.“ Беше ме страх и че Витоша ще изригне:)
От най-ранна възтаст ме беше страх от баща ми и от това, че децата няма да ме приемат, защото съм различна (една глава по-висока ).

От: Станка

Станка — Sat, 24 Oct 2009 22:36:54 +0000

Здравейте, интересна тема никога досега не се бях запитвала съзнателно, а още по-малко някой да ме пита от какво ме е било страх като дете.
От това,което не виждаш – тъмното или липсата на светлина ;
От неизвестното – смъртта.
Сега вече пораснала и станала на Христова възраст от няколко часа…
Неизвестното ,какво се случва там в небитието остава. През годините се интересувах от тази тема четях и се опитвах и все още опитвам да разбера и да приема ,но едно е теорията друго реалността ,когато трябваше да обясня на 4годишния си син, къде е дядо му….
Това което реших, че бих могла да му обясня,за да разбере, е че е : „на небето като майката на Пипи дългото чорапче“
За съжаление явно примера не беше удачен, защото на рожденят му ден той ме попита няма ли да оставим парче торта и за дядо както дойде.Отново се опитах да обясня, същото на което той ми отговори“А ние кога ще отидем там където е той, за да му занесем от торта“.
Явно и аз самата не съм се справила успешно с детските си страхове,но сега нуждата да го направя става наложителна,за да помогна на детето си.
Да обясниш,че дори когато няма светлина и незвестното се е озъболо със зловещите си зъби има светлина,надежда любов и топлина.

От: vassilena

vassilena — Sat, 24 Oct 2009 16:29:24 +0000

За смъртта сме говорили много пъти с Жоро, по тази тема не кръшкам. Чели сме и книжки. Но предполагам и още много имаме да говорим. Откровена съм, просто не украсявам и не драматизирам излишно.

От: Яна

Яна — Sat, 24 Oct 2009 11:14:03 +0000

Алис, аз имам подобна история. В края на лятото преди втори клас ревнах, защото се уплаших, че съм забравила таблицата за умножение.