Кой е по-по-най-грамотен?
В края на миналата година, отново около спора за пълния член, непрекъснато се говореше за грамотност. В повечето случаи тя беше оплаквана като нещо изчезващо или западащо от година на година, а подрастващите поколения като необяснимо и непростимо неграмотни. Според мен цялото това вайкане се основава на доста тясно, формално и остаряло схващане за грамотността, и даже ми звучи малко като обща тъга по отминаващото време и отказ да се приеме закономерно променящият се свят. Тези чувства заслужават разбиране, но не и когато аршинът на едни хора за грамотност се използва за заклеймяване и подтискане на други, чиито потребности и интереси просто са по-различни.
Така че реших да разгледам някои дефиниции за грамотност, за да раздвижа малко схващането за грамотността като абсолютна категория, неподвалстна на исторически, локални и социални контексти и свеждаща се до познаване в детайли правилата на правописа.
Под грамотност далеч не винаги и навсякъде се е разбирало едно и също – някога е било достатъчно просто да можеш да се подпишеш с букви вместо с пръст, за да се водиш грамотен. По-късно се е искало само да можеш да четеш, без непременно да можеш да пишеш. А има и периоди, когато единствено четящите и пишещите на латински и старогръцки са минавали за грамотни.
Дори в момента далеч не всички общества разбират грамотността по един и същи начин. Ето някои актуални дефиниции:
Според най-общата дефиниця на ООН грамотен е „човек, способен да чете и да напише с разбиране просто изречение за собственото си ежедневие“. Юнеско, които като част от ООН имат задачата да следят грамотността в световен мащаб, се оказват в особено трудна позиция, именно поради многообразието от представи и изисквания за грамотност в различните култури. Ясно е, че в икономически напредналите западни държави, където се говори за „икономика на знанието“ и където почти всички хора достигат някакво ниво на грамотност, броенето на неумеещите да четат няма достатъчно ясно да представи сложната картина на грамотността. Затова през 1978 Юнеско въвежда още една дефиниция – тази за „функционалната грамотност“. Според нея “грамотен е човек, който може да участва във всички дейности, в които грамотността е нужна за ефективното функциониране на социалната група или общност, и който може да използва четето, писането и смятането в полза на своето собствено развитие и развитието на общността.“
Според Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD, която обединява икономически развити държави и между другото изследва качеството на общественото образование в тях) грамотност е „способността за разбиране, използване и разсъждение над писани текстове, така че човек да може да постига целите си, да развива знанията и възможностите си, и да участва ефективно в живота на обществото“. Тази дефиниция фигурира в програмата PISA за сравняване на образователните системи в отделните страни членки. Освен че тества компетентностите на учениците, от няколко години OECD изследва и грамотността у възрастното население. За целите на това изследване организацията разграничава пет различни нива на грамотност и ги дефинира чрез практически умения от реалното ежедневие. Например за човек с първото, най-ниско ниво на грамотност може да е трудно да разбере от инструкциите върху опаковката каква доза лекарство трябва да даде на детето си. Средното, трето ниво изисква умението да се интегрират няколко различни източника на информация. То е и нивото съответстващо на обичайните изисквания за завършване на средно образование и постъпване в университет. Тестовете включват не само текстове, а и разчитане на карти, разписания, таблици и диаграми за проверяване на така наречената „документна грамотност“, без която оцеляването в едно развито общество е много трудно.
Интересно е, че според изследванията на OECD във всички участващи държави, във всички групи на обществото се срещат не малко хора с ниско ниво на грамотност по тези критерии. Интересно е също, че нивото на образование често не съответства на нивото на грамотност – има хора с висока степен на формално образование, които са ниско грамотни, както и такива, които са успели да постигнат най-високи нива на грамотност, без да са ходили много на училище. Изглежда от значение за грамотността на един човек са доста други фактори освен образованието, като особено важни изглеждат семейната среда и отношението на работодателите към усъвършенстването на служителите им.
От тези дефиниции и тяхното развитие във времето се вижда, че гледната точка към грамотността е все повече социокултурна, затова ми стана интересно да прочета какво казват социолингвистите по темата. Ето какво пише Джеймс Пол Ги, един от основоположниците на New Literacy Studies и професор в Arizona State Univesity:
“ Киберпънкарите и физиците, работниците във фабрики и ръководителите на големи компании, полицаите и членовете на градски банди рисуващи графити са ангажирани с различни грамотности, използват различни “социални езици” и се намират в различни дискурси. Освен това, киберпънкарят и физикът могат да бъдат един и същ човек, който се държи различно в различни моменти и на различни места.
Всеки от нас е член на много дискурси и всеки дискурс представлява една от нашите множествени идентичности. Всеки дискурс включва набор от теории, обикновено негласни и приемани за даденост, за това кой човек се брои за “нормален” и какви са “правилните” начини на мислене, чувства и поведение. Особено важно при тези теории е, че те включват мнения относно разпределението на “социални блага” като статус, ценност, както и на материални блага в обществото (кой би следвало да ги притежава и кой не). [...] По този начин всички човешки практики (които неизменно се осъществяват чрез езика) са вътрешно обвързани с негласни теории овластяващи или обезвластяващи определени хора и групи в обществото.“
Това виждане за множествеността на грамотностите и зависимостта им от техния социален контекст е близко до моето усещане, а изглежда е отразено и в по-новите дефиниции на международните организации. То ме връща и към воплите в българското публично пространство за неграмотността на младите хора. Кого овластява и кого обезвластява виждането за грамотността като усърдно запаметяване на набор от езикови правила, често изкуствено създадени или не съвсем функционални в езиково отношение като например правилото за пълния член? В чия полза е поддържането на едно консервативно и формално виждане за грамотността, въз основа на което статус на грамотни и „интелигентни“ хора се полага на единици професионално работещи с езика, а специфичните грамотности на всички останали членове на обществото са нелегитимни?
Можем ли да очакваме грамотността на новите дигитални поколения да отговаря на тесните критерии на 19 век? Има ли наистина по-висши и по-низши грамотности – например можем ли да сравняваме по ценност съвършения правопис с интернет грамотността, със способността да се чете на повече от един език или с други грамотности? Трябва ли да има задължителни и факултативни грамотности, кои трябва да са те и кой трябва да решава това? Ако има задължителни грамотности и добрият правопис е една от тях, кои са останалите? Може ли високото ниво на определен вид грамотност да компенсира у някого пропуските в друг вид?
По тези въпроси ми се струва добра идея да се помисли преди 90% от носителите на българския език да бъдат заклеймени като неграмотни чалгаджии и интелектуално нерафинирани любители на простите удоволствия, само защото не могат правилно да съгласуват причастията и прилагателните, когато се обръщат към някого на Вие, например. Тези въпроси ми се струват важни и за философията на образователната система, чиято нужда от преосмисляне малко хора биха оспорили.
И за да завърша с нещо повдигащо духа, само ще припомня култовия Кен Робинсън, според когото новата грамотност е креативността.
17 отговора to “Кой е по-по-най-грамотен?”
Напиши коментар
Много хубава статия, Василена. Спомних си за една тема в БГ-мама, където потребителките се оплакваха, що за глупости пишели в детските книжки и даваха за пример приказката „Житената питка“ – „бабата изстъргала нощвите и омесила питка, после я загърнала в месала“.
И съответно следваха възмущения как да обясним на децата, които питат какво е „нощви“ и „месал“, като ние самите не знаем какво означава… Езикът от преди половин век в днешно време е неразбираем за хората, които не се четат книги.
Действително понятието „грамотност“ е относително и все по-относително става. Ще дам пример от собственото си ежедневие: много пъти мои познати чехи се изумяват, когато ме видят да чета книга на чешки и ме питат: “Ама ти четеш ли на чешки?!” – при положение, че от години водят разговори с мен на същият този език. Отначало това ме хвърляше в оркестъра – на всеки, който някога е учил чужд език би трябвало да е ясно, че четенето е в пъти по-лесно от говоренето и разбирането.
Но после си дадох сметка, че в техните очи самото действие “четене” те превръща във възвишен интелектуалец – какво остава за четене на чужд език… Да вземем българските блогове за книги – рецензии на Дан Браун, Дж. К. Роулинг и Стефани Майър… Изглежда четенето е толкова екзотично занимание, че дори четенето на развлекателна литература се явява свръх-интелектуално занимание за Избрани.
Но това е новина едва сега, когато достъп до интернет има много повече хора, отколкото преди, когато за да станеш обществено достояние е било необходимо нещо да публикуваш. Не знам да се радвам ли, или да съжалявам.
Аз все още имам проблем с изписването на някой думи : слято ли се пишат,отделно или с тире,убий ме не знам.A и доста често поглеждам в речника за правопис и всеки път се затормозвам с поставянето на прослувутия пълен член(както в случая
. Може би в очите на някой съм неграмотна,но в моите собствени съм си добре.Чета много,използвам английски и руски език,работя основно с 3D програми,справям се не зле с всякаква домакинска и битова техника и сполучливо отглеждам две деца.Не мога да карам кола,но това не е поради лошият ми правопис,а защото съм много разсеяна и потенциално опасна за движението.
Не знам каква е дефиницията за грамотен човек,но това дали пишеш правилно,четеш книги или свириш на пияно,може да бъде мерило за „грамотността“ и начетеността на някого,но не и задължителен показател за интелект,духовно богатство и ценности на една личност.За мен те много по-красноречиво говорят за стойността на един човек.
Хм, крайно време е да се повдигне наистина един обществен дебат в широк мащаб по темата … Българското образование махна униформите (всъщност някои отново въвеждат такива, но те имат претенцията да носят друг смисъл), обаче остави униформеният начин на „мислене“ като основно мерило за грамотност, понятието за която си остава догматично и медийно подкрепено като легитимно в ствоята застиналост като такова. Някак си сякаш за всички е ясно е, че това понятие е остаряло и не отговаря на свърменните обществени условия, в същото време обаче образованителната система продължава да приклещва децата в намерението си да нормализира интелектуалните им възможности, да ги канализира в единствено „правилните“ посоки, да ги научи как да членуват правилно и след това да ги поощрява (и да награждава самата себе си за успеха) с шестици.
Няма да забравя как преди около 12-13 години сестра ми, която тогава беше още детенце, се обади в някаква радио игра и там я накара да изпее българският химн. Тя обаче не успя, обърка думичките и беше тотално смачкана под изказванията на радиоводещата относно нивото на грамотност на днешните (тогавашни) деца, които видите ли, дори българският химн не знаят. Тогава тя беше на около десет години и тази случка се оказа доста травматична за самочувствието й, а никой не можеше да я убеди, че това, че не знае на изуст някакви си думички (пък били те и на химна), не означава, че е глупава.
Сигурна съм, че ако днес това се случи на моето дете (въпреки че то е още малко) медийната реакция би била същата ….
Тезата за множествеността на грамотностите, като произведена от множество контексти и дискурси, много ми допада, Василена. Всъщност тя е толкова логична и очевидна, че направо недоумявам как е възможно да остане толкова невидима за институции, медии и политики.
Хубав текст. Има много смислени и замислящи неща в това, което си написала. Вече го изпратих на няколко приятели:)
Всеки път, когато попадна на тази дискусия някъде… ами… започвам освен твоите въпроси да си задавам и някои други.
Като например това: наистина ли е толкова трудно за един средностатистически българин да се научи да пише според някакви правила?
Един ден се замислих – за какво са ни всъщност всички тези правила за запетайки, правопис и пълни членове? След кратко гмурване в темата изплувах с някакъв отговор, който ми се стори смислен: правописът е конвенция. Разбрали сме се, че ще пишем нещо по определен начин и тази конвенция ни помага да се разбираме правилно (думата „пияно“ може да се отнесе към момче, което е препило, защото идва от пия и няма общо с музикалния инструмент пиано). Пълният член – осъзнах след известен размисъл – също не е каприз на граматиците в БАН. Той показва кой от присъстващите в изречението персонажи извършва някакво действие.
Мисълта ми е – във всеки език, независимо дали е човешки, музикален или компютърен, има знаци, които се изписват по някакъв точно определен начин и това се прави за всеобщо улеснение. Има и правила за съчетаване на знаците и получаване на смисъл – също за всеобщо улеснение. Не съществува система от знаци и правила, чието научаване да не изисква да положиш някакви усилия. Не знам защо за толкова много хора това да намериш онзи, който извършва действието в изречението изглежда толкова трудна задача. Не е.
Каквото и да направим с българския език и неговите правила, то трябва да ни помага да се разбираме, а не просто да ни спестява мисловното усилие да научим няколко правила.
Василена, както винаги си супер либерална, положила си сериозни усилия да събереш актуална информация от множество източници /трето ниво на грамотност според какво беше…:)/, само и само да оправдаеш онова мнозинство, сполучливо наречено от теб „неграмотни чалгаджии“ /да, да!:)/.
)
Само дето не приемам част от доводите ти. Езикът, на който си говорят/пишат помежду си киберпънкарите и атомните физици не е точно техен език, а е по-скоро общностен жаргон. „Освен това, киберпънкарят и физикът могат да бъдат един и същ човек, който се държи различно в различни моменти и на различни места.“ – държането добре, но ако пише различно, според ролята си в момента? Ако като пънкар пише pu4itatel, а като физик – пучитател, за грамотно ли се приема според твоите източници и определения?
Правилното или неправилно използване на пълния член, Вие формата за единствено и множествено число, употребата на й и т.н. са бели кахъри. Черните са, че повсеместната неграмотност се бетонира не само заради неученето, но и поради липсата на четене. Черни са, когато получавам две покани за два семинара, тенденциозно написани неграмотно и смешно, сякаш дъщеря ми се е забавлявала на компютъра /и с тази покана дори ми искат пари, хаха/. Черни са, когато приятели редовно ме питат как се пише дадена дума, ама сигурна ли съм.
Мога и още:)
Ще си позволя да те попитам – щеше ли си толкова либерална по отношение на грамотността, ако твоите деца нямаха шанс да учат в европейски институции и като начало да говорят и пишат поне на два езика?
Истината е, че на никой не му дреме точно за пълния член, въпросът е много по-сериозен и е действително социокултурен.Достатъчно е да се огледа човек, за да различи два общностни езика – този на “ чалгата и бахура“ /цитирам по памет от в-к „Дневник“/ и на останалите не-чалга индивиди. Според мен „воплите“ се появиха, точно защото опростачването на езика в България е достигнало изумителни висоти / имам предвид основно вестниците и телевизията/.Доста хора схванаха идеята за премахване на пълния член, като един вид легално приобщаване на езика към общностните изразни средства на чалга неграмотниците и може би бяха прави. Колкото до българското училище, едва ли е възможно да има по-ниски критерии за грамотност и в този смисъл либерализирането им не би стимулирало креативност, по-скоро би обезмислило тотално посещението на такава институция.
Елена,
Права си за всичко и именно това е проблемът с научаването на пълния член – хората не го научават, защото той не ни помага да се разбираме. В българския език работата по обозначаването на подлога в едно изречение я върши словоредът, доказателство за това е несъществуването на пълен член в женски и среден род. Пълният член е именно измислица на учените, не знам дали от БАН точно, но е имало периоди в историята на българската книжовна форма, когато пълният член се е слагал по благозвучие според началния звук на следващата дума и така или иначе никога в никой естествено развил се български говор не е функционирал като средство за обозначаване на подлога. А нещата, които не функционират, езикът ги изхвърля.
Милена,
Моите деца ще почват да учат в българско училище, но аз нямам притеснение за грамотността им, защото не я разбирам толкова тясно. В този текст, който съм цитирала, под грамотност на физика и киберпънкаря не се разбира само начинът, по който пишат. Навиците на хората да четат се променят много, но аз съм сигурна, че много повече хора днес в България четат и пишат някакъв текст (не непременно книги), отколкото е било само преди 20 години например. Факт е, че в електронното общуване никой не е длъжен да се придържа към книжовната норма и владеенето на конвенцията на общуване на определена общност също е вид грамотност. Що се отнася до четенето на книги, една голяма част от хората не го правят и никога не са го правили, това не е някакво ново развитие, просто допреди няколко години не сте им чели мненията из интернет пространството и въобще никога не сте виждали писан от такива хора текст, освен примерно бележката от продавачката в соц магазина, на която пише „МагазинА ще отвори след 15 минути“ и което не поражда каквито и да било недоразумения относно значението на изречението, нито пък значи, че на продавачката не й достига грамотност, за да участва пълноценно в живота на обществото.
filiflionka,
А според мен хората, които схващат премахването на пълния член като приобщаване на езика към общностните изразни средства на чалга-феновете, не са прави, защото има много, ама много повече от два „общностни езика“ и това е съвсем закономерно. Не съм съгласна и че има „опростачване“ на езика. Езикът не е някакъв храм, в който човек трябва да се събува, преди да влезе, той е нещо за ежедневна употреба и винаги е имал по-ниски проявления, както и по-високи, ако могат така да се нарекат условно. Просто по-ниските не са имали правото да бъдат публични, а сега го имат. Което като преводач намирам за много нужно и закъсняло развитие. Не е ли тъпо „motherfucker“ да се превежда като „негодник“ например, само защото в българската книжовна традиция не фигурира друг избор за преводача и нещо по-улично „не звучи“ да се употреби в писмена реч?
Уф, адски дълга тема, по която мога още много да напиша.
А наистина е хубаво хората да четат книги. Но от една страна не можем да ги стимулираме като ги обявяваме за простаци, а четенето за високоинтелектуална дейност, запазена за малцина умни. От друга страна четенето на книги няма да помогне на много хора да вдянат някои по-трудни и нефункционални граматически правила в езика ни. И накрая, ако някой чете само чиклит или книги за астрология, това помага ли на грамотността му? Или трябва всички да четат Чехов и Шекспир? Пак ще опрем до различните грамотности накрая.
Добре де, това е тъпо. Какво значи малко грамотен или грамотен в широки граници? Основният въпрос тук е за грешно писане – не мога да кажа за някого, че е неграмотен, ако ми говори на своя диалект /но го разбирам, нали?/, нито пък за себе си ще се впрегна, ако някой ме обвини, че говоря по „варненски“, примерно. Обаче правилно написан пост, статус във Фейсбук или коментар е такава рядкост, че е голяма радост.
По отношение на книгите и четенето не сте ме разбрали съвсем правилно – не ми пука кой колко и какво чете, това е съвсем друга тема, наистина. Идеята е, че – каквото и да четеш – то е напечатано граматически правилно. Така не забравяш „уголемяване“ с „о“ ли се пише или с „у“, опресняваш си непрекъснато граматиката и не го грешиш, когато трябва ти да го напишеш.
Така че – или пишеш правилно, както се пишат българските думи, или не. Не си по-по-най, а си не-грамотен:)
Освен това, според написаното от теб в коментара, значи би казала за сина си: „Абе, той пише някои думи неправилно, но това е ок, все пак е грамотен по един по-широк, съвременен начин!“ М?
И накрая да попитам, че вече трудно се ориентирам, това грамотно ли е или не:
Chte vi bada blagodarna ako informirate vachi poznati za predstoiachtite sabitia
Пфу, че се разпалих, извини ме.
А моята идея е дали е толкова важно винаги да пишеш „о“ или „у“ така, както казва правописният речник. Щото точно това на всеки, дори на филолози, журналисти, преподаватели (с много, много малки изключения) се случва да го сбърка понякога. И също така това ли е грамотността? Аз твърдя, че е много по-важно колко смисъл можеш да извлечеш от един текст или даже от един код въобще, отколкото да можеш точно да възпроизведеш една норма, която в края на краищата е относителна, конструирана е от някого и се изменя във времето. Защо все смятаме, че е по-важно да зазубриш нормата, отколкото да можеш да декодираш значения и да изразяваш мислите и чувствата си? Това е папагалско виждане за грамотност. Грамотността не е памет за правописни правила, а по-скоро езикова и комуникативна компетентност.
Два много яки линка по темата да не пропусна да предложа – от преподавателка по правоговор и от учител по български език и литература в Хуманитарната гимназия във Варна.
Горните коментари относно „проблема“ с езиковата грамотност поставят въпроса „Какво е предназначението и функцията на езика?“ Преди да правим драми от не знаенето на правилата, да си спомним, че езикът би трябвало да има най-вече вторична, обслужваща роля (по отношение на изказаните неща и смисли). Ето защо той (езикът) би следвало да бъде гъвкава, жива категория, следваща потребностите на комуникацията, а не някаква затворена монада, застинало в самото себе си тяло, което функкционира по свои изконни и догматични правила, независимо от това какво се случва в полетата извън него. А на мен все ми се струва, че езикът ни (не всекидневният, а книжовният) е „изоставащ“ от динамиката на останалите сфери и в същото време опитващ се да озапти тази динамика с правилата си. Всеки от нас е чувствал „недостатъчността“ на езика, когато се опитва да изкаже по някакъв начин нещо, обвързано с някакво (да речем) ново социално явление, за което още не съществува адекватна книжовна (т.е. легитимна) дума – за мен това е по-големият проблем от не-според-правилата-членуван-подлог. Мисля си, че преди да драматизираме това „не-според-правилата“, трябва да помислим върху това защо правилата не работят, и отговорът да стига по-далеч от присъдата „неграмотност“.
Много наболяла и обширна тема, а анализът ти е доста интересен. Като човек, който с писане си изкарва хляба (PR) винаги ми прави лошо впечатление, когато видя правописни грешки в текстове – мои (и на мен ми се случва, естествено) или на други колеги от бранша. И то не защото за правилното изписване на думите се изисква някакъв колосален интелектуален багаж, а защото доказва внимание към детайла.
Но бързам да кажа, че правописът въобще не трябва да се приравнява към понятието за грамотност – второто е много по-обширна концепция.
Още веднъж, браво за добрия анализ!
Много са интересни двата линка, напълно съм съгласна с всичко казано в тях.
Нашето образование в момента е изключително нелепо. Като започнем от подбора на предметите, минем през материала, включен в учебниците по тези предмети, а после през самия начин, по който са написани и за капак методите на преподаване, изпитване и оценяване, аз не се сещам нещо, което да не е пълна скръб.
Времето на младите вече е все по-ценно, защото информацията за света, която имат да научат, и която им е истински необходима, е все повече и по-ранообразна. И като така, губенето на времето им в училище е сериозен проблем.
Наскоро присъствах в една занималня и там учителката трябваше да провери един ученик дали си е научил урока по география. Той твърдеше, че го е научил. Тя отвори учебника и започна да му задава въпросите след урока.
- Какъв е предметът на географията?
Момчето взе да мига.
- Ето, нищо не знаеш, продължавай да учиш.
Как може да ни изненадва фактът, че българските ученици са на последно място по грамотност в Европа, (като въпросната грамотност е измерена по показателя разбиране и интерпретиране на текст), след като самите автори на учебниците не владеят това умение?
Още от своите ученически години си спомням, че не успявах да отговоря на въпросите след урока и винаги се изумявах защо питат за най-забитите подробности и никога за „най-важното“.
Милена,
Сигурна съм, че децата ми ще правят правописни грешки, както съм сигурна и че ще бъдат относително високо грамотни.
Изречението, което си написала, е съвсем нормално българско изречение на латиница. Даже е почти изцяло по стандарта на БАН, с тая разлика, че „ш“ е написано като на френски, а трябва да е „sh“. Не виждам кое е толкова ужасно, наистина.
Ок, няма да споря повече, съжалявам, че намесих децата ти. Сигурно и Сия ще стане, но Жорето е върхът, аз съм му фен:)
Тук ще си позволя да дам линк към един текст (писан от студент по социология), който обосновава необходимостта от гражданско образование, което да създава съответните нагласи и компетентности в бъдещите членова на гражданското общество (каквито са децата ни) – http://www.asssu.eu/sites/rodina.zaedno.net/files/u20/247-252_Magi.pdf