Щастието като кал
След като обсъдихме детските страхове на мама и татко, тази седмица идва ред на следващото домашно от детската градина. Получавам лист, в който двамата с мъжа ми трябва да попълним кое ни е правело щастливи като деца. Тази седмица в градината ще се говори за щастието.
Тази тема не е толкова деликатна като предишната, но откривам, че ми е много по-трудно да си спомня радостите, отколкото страховете. Първоначално не се сещам ни една радост, само периоди на „нормалност“, когато не е имало страхове или неприятности. Но какво е имало, е трудно да се каже. Нищо особено – ежедневие, игри, разговори, случки, които сега или не си спомням, или възприемам като приятни, макар че със сигурност нямаше да кажа, че са ме радвали специално, ако някой ме беше питал тогава.
След два-три дни напъване ми просветва спомен за едно нещо, което ми е доставяло извънредно щастие – играта с кал, която се извършваше тайно, защото не се насърчаваше от възрастните. Просто имаше някакво особено чувство за правилност и удвлетворение в бъркането на кал, сипването на пръст в локви в парка, за да се превърнат в кални гьолчета, смесването на кал с накъсана трева и правенето на кюфтета. Кееееф!
Но общо взето нищо друго не мога да се сетя. Мъжът ми тоя път направо изпъшка, като му съобщих какво домашно имаме да пишем. Той казва, че не помни нищо, абсолютно нищо. Днес обсъждахме темата с Жоро и подложихме баща му на кръстосан разпит – какво изобщо е правил като малък, имало ли я е вече площадката с костенурката и слона в Борисовата градина, имало я, водили ли са го там, със сигурност, играл ли е с децата в квартала, да, на какви игри, не помни, на криеница ли, не помни, на фунийки ли, да но това е после, като по-голям. В крайна сметка нищо не изкопчихме.
Това за калта ще го напиша. Може би ще напиша също, че съм се чувствала щастлива, като сме пътували или сме ходили на почивка с майка ми и баща ми, после и сестра ми. Това ясно си го спомням като приятно – не бях на градина, денят не беше толкова подреден по режим, те имаха повече време да си говорят с мен и да ми обръщат внимание, без непременно все да ме карат нещо да правя. Не мога да кажа, че съм изпитвала баш щастие тогава, но си го спомням отчетливо като приятно преживяване. Харесваше ми да съм с възрастните и да ми дават да правя това, което правят те – да стоя вечер до късно да гледам „филма“ по телевизията, да меся малка питка, когато баба ми меси голямата и после да ги опечем заедно, такива неща. Това може също да го напиша.
Но истински спомен за подчертано щастие е само калта. А Иван и толкова не се сеща. Чудя се какво казва това за детството ни – добър знак ли е или лош. Липсвали ли са ни щастливи преживявания или просто щастието ни е било в ежедневните неща, които не са нещо кой знае какво, повтарят се и са постоянни. Абе май второто е, но знам ли? Или когато си дете, приемаш щастието за даденост и забелязваш само неприятностите, които го прекъсват?
Всеки, който помни какво го е радвало като малък, може да ни помогне и ние да си спомним или да си спомним, че си спомняме, още детски радости. Как беше при вас?
17 отговора to “Щастието като кал”
Напиши коментар
хъхъ една банда в детската градина се събирахме и копаехме червеи. не по 1-2 а цели шепи. беше кеф
Хммм…. бях щастлива когато напалвах кюмбето на баба ми, когато правехме зимнина и тя ми обясняваше кое как се прави и ми разказваше за нейната младост, когато от цялата градина ми отдели една лехичка и ми даде от нейните семена/всъщност цялата реколта беше за нас/ и ми показваше как се сади и т.н., когато ме пращаше за хляб и аз отнасях само половината, защото хляба рано сутрин беше топъл и невероятно вкусен, когато ми уши рокля на череши,която после обличах на една кукла, когато открадвах колелото на батко ми за да се возя,щото не ми го даваше…когато тичах по наклонената поляна зад къщата и чувствах че летя и после падах уж в тревата и се губех или се криех от останалите деца и те не ме виждаха….
Цопкането в зимните локви, покрити с лед, или по-точно самото усещане за това как ледът се пропуква под краката ми – това ми хрумва на прима виста. Голямо щастие ми доставяше усвояването на някакво ново умение, което досега ми се е изплъзвало – например дълго време не можех да превъртам ключа на входната врата, виждаше ми ужасно сложно и изискващо сила, и когато най-накаря успях, си беше голяма радост. Иначе много обичах да си доставям удоволствието да си мечтая за някакви щастливи неща и преживявания, които или са далечни, или пък неизпълними в момента по една или друга причина – например да си прибера на топло онова улично куче,което ни гледаше жално пред магазина, или да срещна Питър Пан (онзи от детското филмче)и той да ми подари цвете и да ми духне от вълшебния прашец, или да си представям вълните на морето докато съзерцавам хоризонта, в който се срещат планината и облаците (такава беше гледаката в ляво от нашата тераса, а приликата с морските вълни наистина беше удивителна тогава, всъщност мисля, че бях почти убедена, че виждам самото море), въобще в моя случай бих могла да перифразирам заглавието на поста в „щастието от мечтаенето“
Първото за което се сещам е огромното удоволствие от това да хвърля замръзнала снежна топка върху печката на баба в кухнята и да гледам как снега цвърчи (тя не се радваше много на черните пръски по стената:). Умирах също от кеф да чупя тънката кора на ледените локви по пътя за градинката (съвпадение с Евгения).
Да вляза през решетката на училищната ограда, през място, където само АЗ можех да се промуша, защото бях най-слабото дете в квартала – 17кг. в първи клас…
Да пия вода от „изворчето“ в градинката с люлките легнала по корем на земята – лочейки като куче… (по късно разбрах, че от там пълнят камионите, които мият улиците)…но пък беше обрасло винаги със зелена трева и токова романтично!
Да посрещаме изгрева с мама на морето за да дишам йодни пари и да хрупам пълнена чушка със сирене.
Дядо да ме заведе в книжарницата до нас и да ми купи книжка или маска…пак той да ми набере пълна шепа с бробонки (така викахме на черницата в Русе) и да ги ядем двамата.
Ах – как щях да забравя – най великото: Да вляза през прозореца в беча (приземния етаж, където беше неговото шивашко ателие)стъпвайки на машината му, после на кроячната маса, а накрая той да ме вдигне… и да стоя там с часове – рисувайки с индигото му и крадейки креди за всички приятели…
Има много удоволствия май в моето детство…блазе ми:)
Излиза май, че децата са щастливи, само когато правят пакости или поне забранени от възрастните неща.
Е, аз не съм съвсем съгласна… Второто, което ме затруднява в отговора е определението на щастлив от настояща гледна точка и от тази в миналото. Едва ли са много съпоставими. 
И все пак ще се опитам, от многото щастливи събития в детството, да посоча едно – разрешиха на мен и сестра ми да си построим „палатка“ в детската стая да играем и спим в нея, докато ни омръзне. „Конструкцията“ бе от въжета, одеяла и възглавници, доста проста, но много уютна. Омръзването се случи след 2-3 дни, но споменът е много приятен за цялото ни семейство и до днес.
Нещата, които правят едно дете щастливо са прости и сега, когато сме вече пораснали е трудно да си ги припомним. Това имах предвид със споменаването на съпоставимостта.
Поздрави!
astilar,
E точно в това, за което говориш, е проблемът със спомнянето – аз знам кои неща от детството ми се струват щастливи от сегашната ми гледна точка, но въпросът е какво ни е радвало когато сме били малки. Трябва да се влезе в гледната точка на детето, това е идеята на домашното, да се поставим на мястото на детето, за да разбираме и нашите деца по-добре. Но точно когато се напъвам да си спомня кое ме е радвало тогава, ми е много трудно. Примерно супер спомен ми е как баба ми ни водеше на плаж сутрин рано, прибирахме се на обяд, по пътя ни купуваше сладолед, после се миехме от пясъка, ядяхме таратор и си играехме тихо в стаи със спуснати завеси, за да се скрием от слънцето. Обаче тогава не ме е правило щастлива това, малко ми е било скучно може би, казвала съм си ама защо сега с баба, а не с мама и татко, много е горещо и пътят от плажа до вкъщи е стръмен и т.н. Но и в съпоставянето на гледните точки има много интересни открития за това как виждаме щастието, нали?
Има едно състояние на душата, когато усещаш щастието като лека болка някъде в слънчевия сплит – усещането е еднакво за мен независимо на колко години съм – същото е когато гледам спящия си син и е същото, когато си спомням щастливите ми моменти от детството. Наистина смисъла е да се влезе в гледната точка на детето. Извикайте чувството и то лесно води към спомените със същото чувство.
А за пакостите има нещо вярно…или по-точно за „непозволените“ неща. Май затова скоро изведох 2-годишния си син да пляска в калните локви една вечер(с гумени ботуши, което не ни спаси много)…Защото осъзнах, колко голямо удоволствие му доставя. И как като го спирам на разходката по обед да го прави (влизането в локвите) – развалям щастието…
С големия ми син, който сега е на 18 не съм се и сещала за подобна волност, за съжаление…
А минувачите ни гледаха с огромна почуда.
Момче което скача в локвите като лудо и майка му с доволна (щастлива) усмивка на лице бъпреки калните пръски по нея!
И мойте скачат редовно по локвите, но в Скандинавия е обичайно и никой не се чуди на това, децата имат едни непромокаеми дрешки за дъждовно време и с тях буквално се търкалят из калта. Предполагам, че няма да им е чак такъв спомен за щастие месенето на кюфтета от нея, прекалено е достъпно
Но в началото на зимата, когато всичко замръзна, Жоро ме питаше „Мамо, защо тази локва не работи?“, в смисъл че като скочиш в нея, не се разплисква
Спомням си съботните и неделни сутрини,гушната до мама и излежавайки се до късно без да е необходимо да бързам за училище;летните ваканции на село с баба и тоталното безгрижие,игрите с братовчедите ми,ужасно вкусните филии селски хляб намазани с лютеница;как се люлеех на една люлка под ореха на двора;почивките на море с мама и татко….Май и аз съм гледала на щастието като бягство от седмичните задължения вкъщи и училище.
Калта е чест(ен) кеф.
В момента съм щастлив, че съм имал моето си детство. Дори нещата, които ми бяха леко омразни, като това да се ходи почти всяка събота и неделя на село за да се работи или да ме пращат да тупам килими.
] и да сме способни да и го дадем.
Тогава малките неща си бяха важни за мен.
Малките открития. Всяко едно дребно нещо което съм научавал.
Дори това да е факта, че като си пъхнеш гайка в носа няма как да я извадиш просто като духнеш.
Щастлив бях защото сум откривател.
Сега колкото повече знам, толкова по-бързо разбирам нещата и не е същото усещане.
Искрено се надявам нашите деца да имат детство пълно с емоции, колкото и нашето поколение [нали таралежите се раждат без бодли
Времето, прекарано с татко и брат ми на площадките в Борисовата градина. Да се люлееш до „чук“. Летни вечери. Кал, сняг, пясък, въргаляне по земята. Гнездо – нещо като палатката на astilar, само че по-примитивно. Миризма на нова книга
Помня едни попови лъжички, които ловях край 125 училище и в които се взирах безкрайно дълго (водата в локвата е топличка на пипане, а те са хлъзгави по един несравним начин
). Друго дзен занимание – охлювите: носех ги вкъщи и ги разквартирувах из саксиите на майка ми, за да ги наблюдавам отблизо. Можех да стана един световен учЕн по охлювите, да не беше лошото отношение на мама към проядените листа 
Още – изпитвах наситено щастие от някои цветове и форми по листа (обожавах да рисувам и го правех по много от 2 до 22 години, хаха)… Да седя в слънчево петно и да броя прашинките… Да слушам плочи с приказки следобеда… Баща ми да ми чете и да зяпам картинките…
Спомних си още нещо – катерене по дървета. Велико удоволствие!
какъв хубав въпрос. много неща ме правеха щастлива, но и аз не помня някакво бурно щастие, а по-скоро обич, спокойствие и сигурност. те децата май от това имат нужда, а от там нататък вариантите са много – жълтата ми пола с красива цветна бродерия, поповите лъжички в езерото в градската градина, черешите на дядо, събирането на билки и дишането на чист въздух/йодни пари според случая, с баба, цирка, магазина за играчки „Детски мир“ и обикновен ванилов сладолед. колко му трябва на човек да е щастлив. дете или възрастен – за мен няма разлика.
хм… няколко неща, много всъщност
…когато ходехме с баща ми у баба ми и дядо ми, ходеше се пеша и пътят винаги ми се виждаше много дълъг, особено през зимата, но пък много хубаво си говорехме, играехме на рими или на „с каквото завърша, с такова започни“ или аз задавах жизненоважни въпроси като „как човекът изобретил чадъра“, а татко измисляше отговори. Имах пълното му внимание през това време, бяхме приятели, които философстват заедно.
…когато се покатервах на дюлята с книжка и с торбичка отмъкната от кухнята на баба ми храна.
…слънчевата вода в двора на баба, кокичетата напролет
…когато с мама правехме пролетно почистване на остъклената тераса, която лете ни служеше за кухня, и след като всичко светнеше, сядахме да обядваме за пръв път за сезона в оградената от вишнев цвят кухня
…когато се скриех зад завесата в дневната вечер и отвън лъхаше хлад, а вътре беше топло и светло, и нашите знаеха къде съм, но ме оставяха на мира
…когато дядо ми заспиваше, докато ми разказваше приказка, а аз го смушквах и той в просъница започваше да ми разказва нещо съвсем друго
чакай, че много се разстроих. Друг път ще продължа.
Щастието в детството е като разцъфналите дървета на пролет.Красиви,нежни и изпълнени с надежда.Това което ме караше да се чувствам щастлива бяха, именно моментите в които красотата и нежността ме завладяваваха.Сушена в мама, а тя ме целуваше.Когато се разхождахме в парка. Щастието в моето детство това е любовта с коята бях обгръдена от една любяща, безкрайнно грижовна и дълготърпелива мама, правеща всичко за да бъда щастлива. Тя познаваше само по очите ми как се чувствам, тя винаги знаеше от какво имам нужда, какво харесвам и какво да направи, за да съм щастлива.