Ти си добър, а ти – задоволителен

4 февруари 2010

Ако ще си говорим за реформиране на българското образование, има една стъпка, която е лесна и спешно необходима. Става дума за премахването на формалните цифрови оценки в началното училище.

Изобщо странно е, че в България възрастта, в която на децата започват да се пишат оценки, напоследък е спаднала. Оценките се въвеждаха в четвърти клас, а сега започват във втори. Това е парадокс на фона на тенденциите в останалите развити общества, защото вредата или поне безполезността на този тип оценяване са масивно доказани в психологията,  педагогиката и социологията на образованието. Всъщност въвеждането на по-ранно оценяване в България е нещо като симптом на прехода – отчаяна стъпка за повече контрол върху поведението на децата в училище. Както пише Линда Макнийл обаче, по правило дисциплиниращите цели на училището са в конфликт с образователните.

Това е валидно с пълна сила за оценките. Куп авторитетни педагози и психолози, от Джон Дюи през Мария Монтесори и до съвременни гурута на образованието като Алфи Кон,  Кен Робинсън и Дилън Уилямс са категорични, че външната мотивация под формата на оценки убива вътрешната – интелектуалното любопитство, удоволствието от откриването и разбирането чрез игра, вдъхновението. Това не означава, че не трябва да има обратна информация към ученика за неговото развитие. Само че за да бъде продуктивна, тя трябва да отговаря на някои условия. Трябва да се дава в процеса на самото учене. Не бива  да се  свежда само до констатиране на пропуски, а да предлага конкретни стъпки за справяне с тях. И  най-важното – да не квалифицира личността на ученика, както се получава с оценките, а да бъде насочена единствено към постигането на определената цел.  Както казва Дилън Уилямс, ректор на Института по образование към Лондонския университет, ако  обратната връзка, която предлагате, е да поставите оценка или да кажете „Браво, това е най-добрата работа в класа“, тогава по-добре изобщо да си замълчите. Числената оценката и сравняването с другите деца са стратегии насочени към личността на ученика и със сигурност не помагат на ученето, а в много случаи направо му вредят.

По темате за оценяването и мотивацията на учениците се теоретизира много. Проблемът е, че училището е консервативна институция и  макар да звучи парадоксално, постиженията на науката много трудно си пробиват път в него. Въпреки това, тук можете да погледнете уебсайт, създаден от британското министерство на образованието, за да запознава обществото с новата програма за първи клас, която, представете си, дава много възможности за индивидуален избор. Все пак изглежда са влезли в употреба доста научни изследвания за това кое дава  резултати в началното образование, звучи интерактивно и модерно, демонстрират се цялостни цели, визия и философия, всичко е насочено към детето. Българската първолашка програма има ли ясна философия, към кого е насочена и къде мога да се запозная с нея?

И понеже всички ме питат как е в другите страни – няма оценки с цифри или букви в началните училища в САЩ,  Великобритания и почти всички европейски държави, поне засега само за Италия имам информация, че оценяването започва от първи клас, но системата е силно критикувана. Във Финландия, която е световен пример за подражание в областта на образоването, оценките започват от пети клас. Същото е в Норвегия и Швейцария, а в Дания и Швеция започват от осми клас.  Интересна подробност е, че в много от тези държави, дори след въвеждането на оценки, те остават строго конфиденциални. Имат право да ги знаят само учителите, оценяваният ученик и неговите родители. Публично изпитване, оценяване и сравняване на учениците няма.

А сега набързо за ситуацията в българските училища – публично изпитване, оценяване и сравняване от втори клас, но по разкази на родители  много учители на своя глава пишат оценки още в първи.  Основният приоритет на дете, което получава 4- за пеенето, тичането или ченгелчетата си, докато се учи да пише, е да защити личността си, самочувствието си и психическото си благосъстояние. Не му остава кой знае какъв избор, освен да се отчужди от ученето, да го умаловажи,  да намрази учителя и съучениците,  които се справят по-добре от него.

Темата е огромна и ако има нещо наистина учудващо, то е че май никой до момента не е заговорил публично по нея. Надявам се това да стане сега. Ако искате да участвате, може да се включите и във Фейсбук групата против оценките в началното училище. Те трябва да се премахнат.


  • email
  • Facebook
  • Google Bookmarks
  • Twitter

26 отговора to “Ти си добър, а ти – задоволителен”

  1. Бу on 4 февруари 2010 14:32

    Малко се бъркаш, мисля, защото още по наше време имаше оценки в началното училище – Отличен, Браво, Добър, Среден, Слаб…

    Върна ме във втори клас, когато смених училището и началната учителка и от все „Отличен“, поощряване, усмивки и страхотно усещане за задоволеност и значимост в живота преминах на „Добър“, вкисната физиономия и вечно недоволство от мен, които страшно ме объркваха – аз бях същата, защо изведнъж не бяха доволни от мен?

    Ей така за броени дни другарката Нещерева отне радостта от ученето, която другарката Елза Димитрова беше вселила в мен с много старание и желание.

  2. vassilena on 4 февруари 2010 14:34

    Не знам, Бу, аз съм по-стара. На мен със сигурност почнаха да ми пишат оценки в четвърти клас. Ти да не си учила в Русия?

  3. Бу on 4 февруари 2010 17:11

    Не :) Тук. 78ми набор. Но това не са оценки в бележник – пишеха ни ги в тетрадките за работа в клас. В две различни български училища. Един вид бяха предвестник на оценките в бележниците от четвърти клас нагоре (което също беше голям шок и потрес – бележници, подписи от родител, изпитвания…)

  4. Eli on 4 февруари 2010 17:39

    Абсолютно съм съгласна с всичко написано! Върна ме обратно в ученическите ми години и се замислих как съм се чувствала тръпнейки в клас да не чуя името си да ме изпитат… или пък в трескаво очакване да видя какво съм получила на контролното и да сравня оценката си с тази на със съучениците си.. Не че ми е харесвало да сравнявам, ама май всички го правеха.. Сега като се замисля, въпреки че бях пълна отличничка в основното училище, нямам спомен да съм харесвала някой предмет тооолкова много, че да съм учила с наслаждение.. Мисля, че както аз, така и всички, сме учили за оценки.. Което е абсолютно погрешно!!! Но за съжаление системата е основана на страха, подчинението и бележкарството!

    Имам университетски опит от Финландия и мога да споделя, че въпросът с оценките е абсолютно същият както в основното училище в страната – вписват се директно в страницата на всеки студент, без много шум.. И така наистина на човек му остава време да се концентрира върху истинското, причината, поради която е в съотвеното учебно заведение – знанието!

  5. vassilena on 4 февруари 2010 18:10

    Хм, възможно е да било по собствена инициатива на учителите. Както и сега в бг-мама доста майки на първолаци споделят, че на децата им сега се пишат оценки още в първи клас. Учителите сами си решавали да ги подготвят уж. Земи тая мания за власт, моето дете :(

  6. petya on 4 февруари 2010 18:12

    Аз съм 81′ви набор. В 4ти клас имахме бележници, но още в първи клас ни пишеха оценки в тетрадките и на контролни.

  7. Еми on 4 февруари 2010 22:11

    Споделям загрижеността ви за оцвнките… ама това май е по-малкият проблем на бг образованието. Ако се премахнат оценките, ще стане ли то по-добро и мотивиращо? Не мисля. Проблемът е в съдържанието на материала, подхода на преподавателите, липсата на схващане за детето като личност…

    Не знам това как и кога ще се промени. Аз вече обмислям алтернативи на 1 клас; нямам желание да влизаме в тази мелачка.

  8. vassilena on 4 февруари 2010 22:24

    Еми,
    Според мен оценките са част от цялостната философия на началното училище, заедно с останалите проблеми, за които говориш. И по специално отразяват именно един супер порочен подход и схващане за детето.
    Съгласна съм, че мотивацията на децата едва ли ще стане перфектна със самото премахване на оценките, само че според мен нещата все пак ще бъдат една идея по-малко зле веднага. По отношение на мотивацията, отношението и подхода имам предвид. А по останалите проблеми също трябва да се работи, няма спор.

  9. Милена ( Меми) on 4 февруари 2010 23:38

    Да, определено е за чудене как досега не се е говорило по тази тема. Просто… просто не знаем с кое по-напред да започнем.
    Но сега започваме от това!

    Да, и от това:

    http://www.facebook.com/group.php?gid=330826497574&ref=mf

  10. snujolin on 5 февруари 2010 9:44

    Аз съм преподавала за кратко на ученици от 4 до 8 клас по рисуване.Винаги се чувствах много странно,когато им поставях оценки.Недоумявах как може да се оценява рисунката на едно дете,начина по който се е изразило чрез творбата си или като цяло неговия интерес към изкуството.Това не са неща които могат да се остойностяват чрез оценки.Може би предмети като изобразително изкуство,музика,спорт и бит и техника(май така се наричаше сега труд и творчество) трябва да бъдат без оценки.Целта все пак е да се насочи вниманието на децата към изкуствата и да им се покаже един по-различен начин за изразяване на тяхните емоции.Това трябва да са учебните часове ,в които учениците трябва да се „разтоварват“ и работят в една непринудена обстановка,неангажирани от мисълта за оценки.

  11. vassilena on 5 февруари 2010 13:22

    snujolin,
    Така е, а според мен непринудената обстановка и насърчаването на децата да изразяват себе си трябва да го има и в другите часове.
    Еми,
    Пропуснах в предишния коментар – благодаря ти за линка към британската програма, видях го в един твой коментар във Фейсбук.
    Ние също мислим алтернативи за първи клас, защото не ни се дава Жоро в обикновено българско училище, ще ми е много ценен вашият опит, трябва да ми разкажеш. Има ли алтернативи въобще? Аз една вечер до три разглеждах сайтове на частни училища в София и напълно се отчаях – униформи, конкурентност, дисциплина, всички пишат само какви тестове по езици ще покриват децата, колко много ще ги товарят, една блага дума някъде не видях. Има дори училище „Монтесори“, което се хвали със своите униформи, конкурентната среда и „високото ниво“ на учениците.

  12. snujolin on 5 февруари 2010 23:12

    Моля ви само ако стигнете до някакъв по приемлив вариант за първокласници в БГ го споделете.Аз вече замислям обучение вкъщи.Някой наясно ли е може ли това да се осъществи и къде може да се прочете някаква по-подробна информация за тази алтернатива?

  13. Дея on 6 февруари 2010 14:28

    Въпросът е много сложен и може да го дискутираме с часове . Аз ще се опитам да бъда макскимално кратка обаче :)
    Първо , съгласна съм , че на деца от първи до трети клас не трябва да се пишат оценки по ред причини . В четвътри клас обаче трябва да има оценка – така максимално ще бъде избегнат стресът при преминаване от една образователна степен в друга . Аз съм действащ учител , работя с деца от пети до осми клас . Когато детето мине в пети клас изживява един малък шок – започва се местене по кабинети за всеки учебен час , “ Госпожата “ вече не е само една по всички изучавани предмети , а са много , учебниците са на съвсем различно ниво и се изучават доста сложни неща , които са чисто и просто неразбираеми за един петокласник , в края на учебната година към матурите по български език и литература и тази по математика , се прибавя и матурата и по чужд език и др . Така че ако към всичко това се добави и въвеждане на оценка за прив път , шокът става пълен . Междодругото често оценките писани в четвърти клас са доста по-високи от тези в пети . От друга страна съм съгласна , че често учениците учат не за да придобият знания , а за да получат шестица . Съвсем скоро имах случай с едно дете , което с огробно озлобление ми заяви , че аз съм виновна , че на теста си има 5 , а не 6 , защото не съм била обяснола добре нещата . Междудругото същото дете по принцип има отличен успех , разбира се не само шестици , но каза че за шестиците си било научило само :)
    Второ , Василена , не съм съгласна с теб , че униформата унифицира и учи на дисциплина . Идеята е друга , поне в нашето училище . Униформата създава чувство на принадлеждност , тържественост , децата , които го носят се гордеят с това . Освен това униформата в нашето училище се избра с одобрението и помощта на родителите , а също така и с мнението на децата . Носенето и е задължително на тържества и открито уроци и препоръчително през другото време . Не мисля , че носейки униформата децата са унижени . Освен това нямаш представа какво щастие е това за първокласниците – тесе чувстват пораснали и важни , когато я сложат за пръв път .

  14. gimli on 6 февруари 2010 15:33

    За сега все още е незаконно в България. Но много родители се замислят за това.
    Аз също съм с две ръце за алтернатива и ще се радвам да обсъдим това тук някой път.
    Между другото, имаше тема за домашното обучение в бг-мама, в моято и аз взех участие. Ето я – http://forum.bg-mamma.com/index.php?topic=399055.0

  15. vassilena on 7 февруари 2010 14:33

    Домашното образование е много интересна тема. Прибавям си го към дългия списък с неща, за които трябва да блогна, дано остане време скоро.

  16. Анда on 7 февруари 2010 23:25

    Леле, Бу, колко си млада. При нас (аз съм 74) нямаше оценки в началния курс. Имаше разни пчелички, калинки, детелинки и точки, които се раздаваха за разни работи, най-трудно се печелеше тази за спане :)

    С две ръце съм за премахването на оценките в началното училище. Днес пуснах тема и в блог „Начално образование“ (учителски) – един не каза „що бе, страшна работа вършат“.

    За домашното образование… нямам против, дори вкъщи правя нещо смесено – т.е. детето си ходи на училище, но отделно си го учим :) Аз все пак обаче смятам, че всеобщото образование е дълг на съвременната държава към нейните граждани и ние имаме право да протестираме, когато тя си го изпълнява проформа, вместо да се оправяме сами.
    Смятам, че доброто държавно образование би могло да създава някакъв вид общност, да учи децата да живеят заедно, да се сработват. Поне засега виждам това у дома.

  17. vassilena on 9 февруари 2010 15:18

    gimli,
    Ти авторката на темата в бг-мамата ли си? Интересно е как отговарят хората, но и доста отчайващо. Няма истински аргументи и мисъл, а само вкопчване в познатото. Според мен домашното образование определено има предимства за някои деца, но за други носи рискове, скоро ще пиша по темата.

  18. gimli on 9 февруари 2010 16:40

    Не, не съм авторката. Аз съм писала един чаршаф чак на втора страница (по принцип не мога да се изразявам кратко, а пък по тази тема изобщо).
    Иначе и на мен ми направи впечатление как защитават единственото, което познават, без да допускат дори да научат подробности за другото. Автоматично се обявяват против него.
    Това поведение ми напомня малко на педиатрите, които са наясно с новите изисквания за кърмене и захранване, но на пациентите си препоръчват старата система, въпреки всичките й недостатъци, просто защото са учили по нея и нямат смелостта да я поставят под въпрос и да я сравнят с другата.
    Това е и една от най-важните причини да се стремим към реформи в образованието, защото един ден на децата ни може да им се наложи да преосмислят и преоценяват _фактите_, които са научили. Затова и образованието трябва да залага най-вече на способността да боравиш с информацията, а не толкова да я наизустяваш, както е в момента.
    Факт е, че хората от една възраст нататък, не са способни да поставят под съмнение нещо, което им е било втълпено в ранна възраст. В днешно време обаче информацията е адски много и принципа на наизустяване не може да доведе до никакви смислени резултати. Колко хора си спомнят дословно съдържанието на учебниците си? Всичката информация в тях (особено тази част от нея, която може да ни бъде необходима в живота), може много лесно да бъде открита с няколко клика. Защо е нужно да се ходи 12 години на училище, за да се наизусти нещо, което после и без това няма да помниш, но освен това може и да не знаеш къде и как да го намериш?

    Така, пак се отплеснах. Напълно отчаяна съм от българското образование, предвид и кратката ми учителска практика, която само затвърди решението ми да не си давам детето в държавно училище.
    Разчитам на Еми да измисли качествена алтернатива, понеже има опит :)

  19. vassilena on 9 февруари 2010 19:49

    Абе май алтернативата е да си направим училище, но ми се вижда мноооого трудно. Не и невъзможно де.
    Гимли, споделям напълно критиките ти към образованието в момента.

  20. йоана on 10 февруари 2010 14:26

    ХАЙДЕ да си направим училище, мамка му – в София има поне стотина с деца, които мислят така и имат нужда от училище.

  21. Свилен on 12 февруари 2010 16:29

    Отпадането на оценките е супер важна тема. Но, поне според мен, ако отпаднат, трябва изобщо да отпаднат навсякъде – а не да ги няма до един период (степен, етап) на образованието и в следващия да се появят. Спомнете си колко пъти оценките, които сте получавали, са имали някакво значение – на мен поне са ми трябвали четири пъти, и то все при кандидатстване в по- висока образователна степен – просто бяха балообразуващи. Никога, когато е трябвало да доказвам умения (при започване на работа, например), оценките ми не са били фактор за вземане на решение.
    Вариантът е да се въведе минимум на всяко образователно ниво (вкл. и във висшите училища), който да се покрива или не по болезнено ясни показатели и критерии. Без значение какъв е сбора над него.

  22. Образованието – от какво всъщност ще се нуждаят децата ни? | На "ти" с парите on 17 февруари 2010 23:10

    [...] за оценките в началното училище: Ти си добър, а ти – задоволителен и групата, която тя организира във ФБ – Оценките [...]

  23. Вихра on 20 февруари 2010 14:38

    Съгласна съм с мнението на snujolin – как може да се изисква оценка за рисунките на децата? Онзи ден на родителската среща учителката директно ми заяви в очите, че миналата година синът ми рисувал „мацаници“, а сега вече бил започнал да рисува както трябва – тоест – както другите деца. Видях и рисунката, на която е писала 6 – някаква черга, в която просто е редувал синьо, червено, зелено и жълто. Почувствах се ужасно огорчена – не само защото майка ми и баща ми са художници и никога не са наричали някоя детска рисунка „мацаница“, но и защото детето ми за пореден път беше вкарано в калъпа да бъде като другите. Откакто той тръгна на училище, вече няма желание да рисува, а преди рисуваше по цял ден. Но още от първи клас започна да се прибира с оплаквания как децата и учителката наричали рисунките му грозни и „нищо“. Сега започва да рисува като останалите, радва се на шестиците по рисуване, но мен те не радват – защото виждам как фантазията на детето ми е потушена. Някой би казал, че съм майка, а за всяка майка нейното гардже си е най-хубаво. Но представете си следната рисунка, изпълнена само с черен химикал: бял лист и отгоре звезди, по средата – фината решетка на блоковете, които виждаме от прозореца (не къщички с триъгълни покривчета, все пак живеем в София), а най-долу, в единия край – гъсто тъмно петно. Това тъмно петно е нощта. Както синът ми обясни – беше тригодишен, нощта е долу при нас, защото звездите са горе и светят, прозорците също светят, а нощта е слязла долу на улицата при нас. Това за мен е рисунка с фантазия, с мисъл, с философия дори. И аз не искам синът ми да започне да рисува банални, натрапени образи. Но уви, лека-полека промиват мозъчето му и аз съм безсилна да се справя. Защото съм в противоречие – от една страна тряба да пазя авторитета на учителката му, а от друга – да го карам да вярва в себе си, в уменията си… Колкото до оценяването като цяло – аз съм родена ‘71 и започнаха да ни пишат оценките чак в четвърти клас…

  24. Талита on 21 февруари 2010 23:39

    Този пост извика в мен много горчиви спомени от детските ми години, които искам да споделя с вас… Един много ярък спомен се е запечатъл в мен как всички деца в първи клас имат вече по няколко пчелички, а аз нямам нито една. И всеки ден като се прибирам в къщи ме питат: „Днес имаш ли пчеличка“, а аз виновно навеждам глава. Опитвам се после да кажа, че не ме интересува кога ще получа заветния печат, но се затварям в банята и плача скришом. Друг момент, който няма скоро да забравя, е часовете по математика в мисля че беше 6ти клас. Учителя беше толкова вманиачен да не би някои да преписва, че преди контолни ни изкарваше всички отпред и после ни подреждаше според оценките, които принципно имаме – 6тиците най-отзад, пред тях 5тиците, пред тях 4ворките, 3ките и 2ките. Идеята е ако погледнеш нещо от другарчето пред теб, да е от „по-глупаво“ дете… Макар, че аз нямах проблеми с предмета, винаги ми е било супер унизителна тази липса на доверие и тази класификация, която ни правеше – кой е по-умен и кой по-глупав. И още хиляди, хиляди примери за това как образователната система на милата ми родина е увреждала детската ми психика…

    В момента уча магистратура в Дания. И представете си учудването ми когато се збъсках за първи път с понятието: Open-book exam!!! Да това е което си мислите – на изпита ти разрешават да ползваш не само учебници, но и записки, компютър, лекции – всичко което можеш да носиш. Не мислете, че така изпитите са по-лесни, напротив… Но тук учат децата да мислят, а не да зубрят. Кога ли и у нас ще е така?? Дали за моите бъдещи деца или поне за техните деца ще се научат учителите на уважение към поверените им малки хора!

  25. Светлю on 22 февруари 2010 19:51

    Здравейте на всички,
    Тук се спотайвам от доста време, но така и не ми се е отдало време да споделя лично мнение и възгледи.
    Между две пранете съм, така че имам приблизително не много време да попиша.

    Моят мил племеник е на 3и1/2 и тази година го записаха на градина – частна – във Варна. Представете си огромното ми недумение когато разбрах от майка си (със сестра ми много не се засичаме из интернет), че детето имало 3-ка по рисуване за първия срок защото драскало и не искал да рисува когато ги карали. С огромна тъга на сърцето си мисля че това никога няма да се промени с България – или поне не скоро.

    Когато аз растях – учех за щастие в Англия – и до 12 годишна възраст нямахме оценки – който се справяше добре и по-бързо от останалите му разрешаваха да се занимава с допълнителни дейности и предмети – разглеждане на атласи, измерване на разстояния в двора, работа с глина и правене на макети от вестници и всякакви останки и какво ли още не.
    Когато се върнахме в Б-ия реалността беше много трудна за приемане от едно 11 годишно дете.
    Сега моят син е на 2и1/2 и ходи на YMCA градина в Канада. Тук няма оценки, няма и да има, няма задължителни предмети и стоене на чинове по часове от такава ранна възраст. Имат басейн и огромна площадка с меки дюшеци и единственото нещо за което мога да кажа че им липсва е парково пространство около детската градина където да ги пускат да тичат като е хубаво времето ( за радост тази зима е валяло само 2 пъти малко сняг).

    И се чудя – институцията която се занимава с възпитание на новото поколение не би ли трябвало да има за цел да разкрие и развие потенциала на всяко едно дете съобразно с неговите и на родителите му желания, за да може това дете да израстне въодушевено и да вярва в собствените си способности и да гледа как може то като зрял индивид да допринесе към собственото си благополучие и да подобри света около себе си?

  26. Надежда Хаджиева on 25 февруари 2010 4:01

    Започнах коментара си още в началото на дискусията, но не можах да го пусна навреме и като че ли ще върна малко лентата назад. Не съм сигурна дали няма да вляза в разногласие с всички. Не съм убедена, че в писането на бележки е голямата беда, а в начина на оценяване. Особено в последните години. Две поколения завършват училище с посещаване на частни уроци и са оценявани от учители, голяма част от които пишат оценки на възможностите на родителите – най-вече финансовите. Това – конфликт на интереси! Обществена тайна е, че много учители дават частни уроци на собствените си ученици.
    Споделям напълно написаното от Еми. Не оценките стресират децата, а начина на оценяване. Бях в първи клас, когато се роди брат ми и естествено ми беше по-интересно да си играя с него, отколкото да пиша ченгелчета. Учителката често ми казваше „Ти пак си играла с брат си” или „Както мога да ти пиша две, така мога – и шест”, но избягваше да ми пише двойките. Най-често се отървавах със забележка, че нямам домашно или не съм се подготвила добре. Веднъж, по повод на „краснописа” ми, ми каза: „Свиквам семеен съвет, за да прочета какво си написала”. Беше ми оценила само написаното, но не и „краснописа”. Повярвайте ми това ми подейства невероятно. Бях в четвърто отделение и толкова се засрамих от думите й, че през лятната ваканция преписах на тетрадки с тесни и широки редове / на такива пишехме тогава и то не само няколко месеца, както сега, а до четвърто отделение /една от книгите, които беше в списъка – Тимур и неговата команда – ако знаете колко е голяма тази книга, ще разберете колко съм се засрамила!
    Иначе винаги съм обичала да уча и никога не съм учила за оценки. Все пак ми беше много хубаво, когато ни слагаха лентите на 24 май. Сега твърдят, че това подтискало децата и добивали комплекси. Когато преподаваният материал е
    подходящ за възрастта на децата, уроците са поднесени разбираемо, учебниците не са шарени комикси, оценяването е справедливо, трябва у детето да не е възпитано чувство за критичност от родителите, за да бъде подтиснато и с комплекси.
    Освен това, много е важно да се изисква от детето според възможностите му, а не да се оценява по принцип. Ето за това не съм съгласна с тестовете, така масово навлезли и у нас. По този начин не се получават истински знания. Детето не се научава да изказва свободно мислите си. Тестовете до голяма степен улесняват работата на учителите, но от това губят децата. Като се има предвид, че повечето учители дават едни и същи тестове в класовете, в които преподават, след първия клас, останалите знаят и верните отговори. Снима се теста с GSM и се предава на следващия клас. Кой има полза от такива оценки?! Те са само за „фасада” , но не показват реалните знания . Затова и стените на университетите са облепени с двойки, при толкова отлични дипломи.
    Не мога да цитирам литературни източници, а пиша само от собствен опит. Когато започнах работа в училище, въведоха т.н. фронтално изпитване – не на дъската, а от място и да се отговаря само на въпроси, а не по дадена част от урока. Преподавах химия и искаха да ги изпитвам „от място”. А как да разбера дали детето може да пише реакции? Това не интересуваше ръководството и министерството. Сега пък почти всички изпитвания са заменени с тестове. Не трябва да се абсолютизират нещата. За всеки предмет трябва да има подходящ начин.
    Много бих искала да споделя как излязох от това положение, но е доста дълго като описание и ще се радвам, ако мога да пиша на Василена, а тя да прецени дали и как да го публикува. Както се вижда и аз страдам от типичното за учителите многословие ;-)
    Чета и се чудя до кога ще се оплакваме и ще си говорим по опашки, с приятели, а сега и в нета. Когато учителите стачкуваха за повишаване на заплати, помислете си колко късно се постави въпроса и за натовареността на децата –като брой на учебни часове и като обем материал, наблъскан без достатъчно време за усвояването му. И колко честа практика е в края на учебната година да се предаде целия не предаден до тогава материал, а който иска, да си го учи през лятото. Естествено е, че в следващата година ще им бъде все по-трудно. Няма я стабилната основа, върху която да се разбере и усвои новото. Наше право и задължение е да извоюваме – не напразно използвам тая дума – адекватно обучение за децата си. Служителите от министерството си поставят все по-големи задачи, без да се съобразяват, че макар и да растат много по-осведомени, децата са си деца и от малки свикват да подминават не наученото без притеснение. Така ние самите ги учим да са безотговорни. Много пъти ми се е случвало да видя ученик, по време на час, изпратен от учител за кафе или нещо друго. А ние продължаваме да роптаем, но помежду си или както тук.
    Изумена съм от това, което прочетох за детските градини сега. Мога само да съм благодарна, че дори внучките ми си играеха, рисуваха, пееха и подготвяха програма за някой празник. Оценки в детска градина! Безумие, което търпим роптаейки и чакаме някой да „оправи” образователната система.
    Напълно споделям мненията в последните коментари и особено „деленето” на децата. Зависи как обаче се прави. Моят спомен за това е от съвсем друго естество. В началото на осми клас учителят ни по математика в продължение на един месец всеки час отделяше по десет минути и ни даваше „контролно”. Беше ни омръзнало. Да, но след това стана интересно. Когато трябваше да се прави контролно на едната редица сядаха тези, които имаха шестици, на средната петици и четворки, а на третата – останалите, като в клас имаше най-много по един или двама с двойки. На първите даваше най-трудните задачи – за олимпиади от предишни години, а тогава нямаше сборници с такива задачи. На „петиците” – възможно най-трудните от сборниците – български и руски – имаше ги в изобилие, на „четворките” – по-лесните, пак от там, а на „тройките” – задачи от учебника. Регламентът беше – който е готов може да излезе от час, с условието да не пречи на другите. Ефектът беше поразителен. Стремяхме се да сме подготвени и да си използваме извоюваното свободно време. Един месец преди края на годината, успехът ни беше оформен, а в класната стая оставаха само тия, които искаха да си повишат оценката и „твърдите” тройки – децата, на които математиката беше много трудна, но пък им даваше толкова лесни задачи, че да могат да ги решат и да не ги травматизира. Такава стабилна подготовка ни даде, че випускът ни беше с много висок общ успех. Има една много съществена разлика, обаче. Ние се стремяхме да учим, а сега децата искат високи бележки. И всеобщото недоволство е напълно основателно, защото с годините изучаваният материал се изтегля все по напред, учебниците стават все по-големи и написани от професори, чантите стават все по-тежки, помагалата за всеки предмет все повече. Децата са вече толкова разкрепостени, че могат да се карат с учителите защо са им писали незаслужена, според тях оценка. Понякога ми се е искало да направя училище за родители! В много крайни случаи съм молила някой родител да дойде в училище – обикновено заради не извинени отсъствия, напразно обяснявах,че успехът е моя грижа, но те трябва да убедят децата си, че не трябва да бягат от часовете. Изумлението ми беше огромно, когато исках да говорим вече заедно с детето, майката / бащите почти не идваха/ казваше:”Чу ли какво каза другарката! Ако не учиш, ще отидеш да работиш!”. Как да обясня на децата, че срамен труд няма, когато повечето родители си представят, че тяхното дете ще си намели лека и добре платена работа.
    Не зная как ще се развият нататък нещата, но само с писане и споделяне нищо няма да постигнем. Това ми прилича на едновремешното „бистрене на политиката”.

Trackback URI | Коментари RSS

Напиши коментар

Име (задължително)

Email (задължително)

Уебсайт


Твоето мнение