Шамари и политика
Вчера се случи едно много интересно събитие. В Нова Зеландия, където през 2007 шамаренето на деца е било забранено със закон, се проведе иницииран от граждани референдум дали този закон да не бъде отменен. Над 87% от участвалите гласуваха за отмяна на закона, тоест за това удрянето на децата да бъде законно. Референдумът няма задължителен характер и е силно под въпрос дали резултатите ще доведат до отмяна на съществуващия закон, засега политиците в страната твърдят, че това няма да стане. Но случаят е интересен прецедент, който казва много за отношението към децата и дори за употребата на пряката демокрация. Понеже с приятели обсъдихме разпалено темата във Фейсбук, просто ще публикувам коментарите ни оттам. Вижте и диаграмата на Dagens Nyheter показваща държавите, в които телесното наказание е напълно забранено, и годината на криминализацията му.
Желязната завеса на родилната зала
Това е прословутото видео на ЕС в чест на 20-годишнината от демократичните промени в Източна Европа, в което България липсва. Отсъствието е показателно и поставя доста въпроси, но има и още нещо странично, което ми привлече вниманието – доста нереалистичното представяне на източноевропейското родилно отделение от 1989 година.
Естествено, ако кадрите бяха по-близо до реалността, никак нямаше да са вдъхновяващи и красиви, а по-скоро подтискащи и подчертаващи пропастта между двете части на континента, което щеше да противоречи на целия замисъл. Болницата щеше да е много по-мизерна, на майката щяха да й крещят, да я ругаят и да й натискат корема, бащата нямаше да го пуснат за нищо на света, бебето щеше да бъде отнесено нанякъде веднага, на никой нямаше да му хрумне да го подава на родителите. А може би истинската картина на раждането в източноевропейска болница щеше да е по-добра метафора за демократичните промени в тези страни.
Във всеки случай България отсъства от видеото, а пък начинът на раждане в българските болници, за разлика от тези в други източноевропейски държави, не се е променил особено от 1989. Малката разлика е, че сега по правило и подкуп трябва да се плаща на мединския персонал. Тези дни се разстроих от разказа за раждането на сина на моята приятелка Босилена преди 2 месеца в „Майчин дом“ София, където са се държали супер грубо с нея и са й отказвали информация за медикаментите, които й вливат, с аргумента „Спокойно, ние знаем какво правим.“
Демократичните промени тепърва се очакват.
Написано в обществото, раждането | Коментари (20)А как паркира вашият кандидат?
Гласувах в 3 МИР Варна за листата на Синята коалиция и мажоритарния кандидат на ГЕРБ. Последното го реших, защото сините се представят зле напоследък в този район и мажоритарният им кандидат няма добри шансове.
Няколко минути по-късно пристигна кандидатът, за когото гласувах, и паркира ето така на тясната уличка пред секцията:
Човекът продължава да ми е симпатичен и се надявам, че печели. Но все пак, ако не се притеснява да паркира така пред секцията си в деня на изборите, дали можем да очакваме от него някаква принципност и зачитане на правилата, след като бъде избран? Може би подобни правила на публично поведение в България са вече толкова лишени от смисъл, че няма „опасност“ да окажат влияние върху решението на хората да подкрепят някой политически кандидат. А може би няма никакво значение как човек паркира и това не се отразява на решенията му по съдбоносни за обществото въпроси. И все пак ми остава едно лошо чувство.
Написано в обществото | Коментари (13)Шамари и носталгия
Детето прави човека и няма човек, който да не е направен от детето, което е бил някога.
Мария Монтесори
Седемдесет и седма е и съм на две. Сестра ми се е родила преди няколко месеца и трябва да тръгна на ясла, за да улесня семейството в грижите за бебето. Плача. След няколко дни започвам да отказвам храна, всеки път пищя и блъскам лъжицата, щом се опитат да ме нахранят вкъщи. На въпросите на родителите ми възпитателките в яслата без смущение отговарят, че тъй като не ям, ме хранят насила – едната държи двете ми ръце зад гърба, а другата ме тъпче с лъжицата. Продължи »
Написано в обществото | Коментари (15)Спукан балон за първи юни
Балонът, разбира се, е метафоричен. Или сапунен мехур. Или преструвката, че детството е безкраен празник, който нищо не е в състояние да помрачи. Че животът започва на 18, а преди това има само „подготовка“ за него, състояща се в безметежни игри върху някой розов облак.
Това е не просто цензурирана версия на спомените за детството, а инструмент за запазване на статуквото в отношенията между малки и големи. Да признаем детството за съвършено, значи да се сдобрим с всичко, което ни се е струвало несправедливо, безсърдечно или подло. Това е акт на абсолютен конформизъм, несправедлив не само към детето в нас, но и към следващите поколения. Децата след нас имат нужда от критичния ни поглед към собственото ни порастване, ако искаме да растат с повече достойнство, свобода и чувство за значимост. Продължи »
Написано в обществото | Коментари (22)
